Елиса затвори очи, неспособна да понесе спомените на Хънтър.

— А после ти ме научи на нещо много по-важно — продължи Хънтър. — На любов.

— Просто… — додаде Елиса, но гласът й бързо секна.

— Просто на любов — тихо каза Хънтър. — На моята любов към тебе. На твоята любов към мене. На любовта, която ще храним към нашите деца.

— Хънтър… — започна тя, но отново млъкна.

— Обичам те, Елиса.

Хънтър го каза отново, докато я целуваше, после го повтори пак и пак.

Истината за любовта на Хънтър към нея нахлу в Елиса като изгрев. С отчаян стон тя се обърна към него. Разплакана и засмяна, тя прошепна думите на собствената си любов до устните му и ги чу да се връщат.

После се прегърнаха, за да се изцелят един друг и обърнаха гръб на миналото.

Епилог

Хънтър и Елиса стояха до Кейс на верандата пред Ладър Ес и гледаха свещеника, който се отдалечаваше към Форт Халък. Бил и новопроизведената госпожа Морленд вече бяха тръгнали за Би Бар, тъй като горяха от нетърпение да отпразнуват собствения си меден месец.

Дворът на Ладър Ес беше огрян от слънцето. Духаше силен есенен вятър. Конят на Кейс стоеше с наострени уши и високо вдигната глава. Подръпваше нетърпеливо юздите си, горящ от желание да се понесе на воля като вятъра.

— Ще се върна веднага, щом се погрижа за Аб — тихо додаде Кейс.

Елиса трепна. Думите на Хънтър, изречени миналата седмица, продължаваха да я преследват.

„… не мога да оставя брат си да върви сам след Аб Кълпепър…“

Но Хънтър беше направил точно това.

„… За един съпруг верността към съпругата му трябва да бъде на първо място…“

Верността към Елиса, която сега беше негова жена.

Елиса се обърна към Кейс с очи, плувнали в сълзи.

— Остави миналото на мира — дрезгаво му каза тя. — Моля те! Нека нашият дом стане и твой.

Той сложи ръка на бузата й с нежност, която Елиса все още се изненадваше да намери в един толкова мрачен човек като Кейс.

— Не плачи, Палавке. Хънтър знае къде е бъдещето.

— То може да бъде и твое — рече Елиса.

Палецът на Кейс избърса сълзите от миглите на Елиса. После се обърна и възседна коня си с гъвкавостта на котка.

— Кръстете първото си момче на мен — подвикна Кейс.

— Дадено — тихо отвърна Хънтър. — Изпрати ми вест, ако имаш нужда от мен.

Кейс кимна. После дръпна юздите на коня си и се насочи на югоизток, към Испанските низини.

— Почакай! — извика Елиса.

Хънтър я прегърна и я притисна към себе си.

— Няма да помогне, мила.

— Но…

— Кейс смята, че няма за какво друго да живее, освен да преследва убийците на Тед и Емили — тягостно рече той.

Елиса знаеше, че Хънтър е прав. Освен това разбираше, че тази истина е по-болезнена за него, отколкото за нея.

— Дали… — започна тя, но млъкна.

Елиса пое дъх и застави думите да преминат през устните й, които бяха замълчали.

— Дали няма да ти е по-леко, ако тръгнеш с него? — попита тя с болезнен глас.

Хънтър затвори очи. Знаеше какво струват тези думи на Елиса.

Знаеше, защото на него те също му струваха много.

— Обичам те — дрезгаво рече той и я вдигна на ръце.

— Хънтър? — прошепна Елиса.

— Кейс ми каза, че мога да тръгна след него само през трупа му. А той не се шегува. Смятай, че сме залепени един за друг, скъпа.


Кейс Уилям Максуел се роди на следващата година, когато есента обагряше листата на трепетликите в огнени краски. Подобно на баща си момчето беше стройно и гъвкаво, а очите му не трепваха. Подобно на майка си усещаше земята и имаше умел подход дори към най-буйните коне.

Имаше и други бебета. Момичета с разум и решителност. Момчета със сила и нежност. Както родителите си, децата цъфтяха сред пустошта в подножието на Рубиновите планини.

В края на всеки ден, независимо дали из Ладър Ес духаше горещ летен вятър или пък зимната буря се увиваше около къщата, Хънтър притегляше жена си в прегръдките си и там намираше покой.

Всяка нощ Елиса заспиваше спокойно, прегърнала своя есенен любовник, защото знаеше, че всички сезони на любовта бяха техни.