С дрезгав стон Хънтър впи устните в Елиса. Притисна се яростно към нея, заставяйки я да отвори уста за целувката му. Езикът му се плъзна в устата й с такава настойчивост, която малко се отличаваше от отчаяние.

Свирепата му целувка изви шията на Елиса назад върху ръката на Хънтър и притисна главата й към възглавницата. Тя дори не го забеляза. Елиса вкопчи пръсти в косата му и го притегли към себе си с цялата си сила.

Безразсъдният й отговор накара кръвта му да рукне стремително във вените му. Без да откъсва устни от нея, той започна да я съблича с бързи, нетърпеливи движения.

Тя се опитваше да му помогне. Двамата заедно смъкнаха надолу панталоните й и ги захвърлиха настрани.

— Не исках да… — започна Хънтър.

Елиса заглуши думите му с целувка. Изпитваше отчаяната нужда да бъде близо до него по единствения възможен начин, който й бе достъпен в момента. Придърпа едната му ръка към тръпнещата между бедрата й топлина.

Хънтър забрави какво искаше да каже. Елиса беше разгорещена, нежна и се беше овлажнила още от първото му докосване. Течният й огън изгори всичките бариери на самообладанието му. Разкопча бързо панталоните си и се претърколи върху нея, пламтящ от дивото желание по-бързо да влезе в нея.

Един бърз тласък на хълбоците му потопи Хънтър в топлината на Елиса. Тя трепна и от гърлото й се откъсна страстен вик. Целият разтреперан от желание Хънтър се опита да се отдръпне, за да я пощади.

Елиса в миг обви краката си около хълбоците му и повдигна нагоре бедрата си, като го притисна още по-дълбоко в себе си.

Това доказателство, че Елиса го желае така отчаяно, както и той нея, лиши Хънтър от всички задръжки. Той заби възбудената си плът в нея силно, мощно, сякаш беше въпрос на живот и смърт да изпита всичко от Елиса още в следващия миг.

Елиса се изви на дъга, за да отвърне на настойчивата му нужда със собственото си свирепо желание. А той й даде всичко, което тя искаше и дори още. Екстазът се изля в нея като огнен водопад и я зашемети.

Тръпките, съпроводили кулминацията на Елиса, запратиха Хънтър отвъд края на издръжливостта му. Останало му бе само толкова разум, колкото да вземе устата й в дълбока целувка и да приглуши звуците, които се изтръгваха от гърлата им, докато се изпразваше дълбоко в нея.

Заспаха така, преплетени един в друг. Усещаха само партньора си и вълните на екстаза, които все още ги караха да потръпват.


Час по-късно Кейс разбуди Хънтър и Елиса с настойчиво чукане по вратата.

Бандитите нападаха отново.

25.

Елиса стоеше до бойницата и се взираше навън. Следобедното слънце беше слязло ниско и косите му лъчи насълзяваха очите й. Хънтър стоеше точно зад нея. Погледът му се премести от русата й коса към блестящата навън слънчева светлина и почернялата земя, която се простираше отвъд къщата.

Хънтър неволно пое дълбоко дъх. Беше достатъчно близо до Елиса, за да вдъхне смесения й мирис на розмарин и барутен дим. Топлината на тялото й си пробиваше път през дрехите й и достигаше до него.

„… просто любовници…“

— Не виждам нищо — въздъхна Елиса.

Изправи се и се озова между дървения капак и напрегнатото като пружина тяло на Хънтър. Усещанията я заляха като водопад. Сякаш беше се озовала в една блестяща мрежа от топлина, примесена с копнеж, който нямаше нищо общо със сексуалното желание.

— Ти… виждаш ли нещо? — дрезгаво попита тя.

Гласът й беше като ласка за Хънтър. Изчака миг, преди да й отговори, защото се боеше, че тонът му ще издаде първичните чувства, които тя пораждаше у него.

— Предполагам, че те просто проверяват дали не сме заспали — внимателно отвърна той. — Но ако аз и Кейс не ги спрем, бандитите пак ще тръгнат преди зори с факлите.

Страхът стегна Елиса при мисълта за Хънтър, който щеше да излезе навън в мрака. Положението му щеше да бъде на човек, който търси гърмящи змии със завързани очи.

Търси и ги намира.

— Не отивай — тихо додаде тя.

Единственият му отговор беше тихо прошепнатото й до косата й име.

— Бих предпочела да умра с теб — прошепна тя. — Моля те, Хънтър! Не отивай!

— Това е единствената ни възможност. Освен това — докосна той с устни косата на Елиса — не мога да оставя брат си да тръгне сам срещу Аб Кълпепър.

Елиса притвори очи за миг.

Какво ли друго можеше да очаква? Хънтър обичаше брат си.

Последва безрадостно мълчание. Елиса отвори очи и се взря в изгорената земя за някакъв признак за скрит бандит.

— Елиса? — прошепна Хънтър, обезпокоен от неестественото й мълчание.

— Няма никой.

— Какво?

— Никой не идва.

— Не това имах предвид…

Не стана ясно какво искаше да каже, тъй като думите се заглушиха от едновременните викове на Морган и Кейс, които наблюдаваха околността от горния етаж.

— Изстрели! От север и от изток!

— Западната и южната страна, бъдете нащрек!

— Пригответе се! — подвикна Хънтър. — Не стреляйте, ако не сте сигурни, че ще уцелите. Патроните ни са на свършване.

Елиса се наведе да вземе карабината си.

Хънтър се обърна и побягна нагоре по стълбите с пушка в ръка. Сега вече пушечната стрелба се носеше от всички страни, което подсказваше, че атаката не е само за отвличане на вниманието. Имаше, обаче, нещо странно в безредната стрелба.

Когато Хънтър се качи на горния етаж разбра какво го бе обезпокоило. Изстрелите не се приближаваха.

Никой от къщата също не стреляше.

— Е? — подканващо подвикна Хънтър, като влезе в детската стая.

— Чувам ги, но не ги виждам — отвърна Кейс.

— Морган! — извика Хънтър. — Какво виждаш?

— Нищо.

Въпреки това стрелбата продължаваше без прекъсване.

— Може би е армията? — скептично предположи Кейс.

— Не се чува звука на тръбата — възрази Хънтър.

— Може би бандитите се бият един с друг.

Усмивката на Хънтър беше така свирепа, както подобието на смях, което се изтръгна от гърлото му.

После бавно се спусна напрегната тишина. Мъжете чакаха и наблюдаваха. Не се виждаше нищо, освен изгорената земя и ярката следобедна светлина.

Изведнъж вятърът донесе към къщата смразяващ вик. Хънтър и Кейс се спогледаха.

— Звучи ми като боен вик — додаде Хънтър.

— Докато котката рисува географски карти и пие уиски, мишките не спят — сухо отвърна Кейс.

— Може би ще се избият едни-други.

Без да каже нито дума Кейс вдигна карабината си, прицели се и зачака да види дали индианците или бандитите първи ще се появят в Ладър Ес.

— Викни ми, ако забележиш нещо — рече му Хънтър.

Обърна се и тръгна из къщата като черен дух. Гледаше през всяка амбразура, ослушваше се, чакаше. Стрелбата и бойните викове се носеха от всички страни.

Хънтър се върна при Елиса. Подобно на Кейс тя гледаше към двора през мушката на оръжието си, готова да посрещне всеки идващ враг. За разлика от Кейс цевта на карабината й беше подпряна на долната страна на бойницата, така че да не държи цялата тежест на оръжието с ръцете си. Светлината, идваща през процепа караше очите й да блестят като синьо-зелени скъпоценни камъни.

Без да каже нито дума Хънтър застана зад Елиса. Подпря се с ръце на амбразурата, наведе се напред и погледна над главата на Елиса.

Миг по-късно телата им се допряха. Без да откъсва очи от околността Хънтър постави въздушна целувка върху косата на Елиса. Допирът му беше толкова лек и кратък, че Елиса не беше сигурна дали изобщо я бе докоснал.

— Индианци при тополите! — извика от горния етаж Кейс.

Хънтър извърна глава към стълбата и подвикна:

— Не стреляй! Няма да ги спирам, ако искат да избият братята Кълпепър.

Откъм тополите се чуваха отделни изстрели. Последваха ги няколко пронизителни бойни вика. След тях дойде тишината, която бавно се разпростря, докато не изпълни целия следобед.

— Внимавайте, момчета — подвикна Хънтър. — Могат да се появят всеки миг.

Елиса чакаше напрегнато. Следобедът бавно се разтапяше в ранната вечер.

Нищо не помръдваше. Не се виждаха дори обичайните ята от птици, които обитаваха блатото.

Точно когато Елиса беше вече сигурна, че индианците са си отишли и са оставили Ладър Ес непокътнато, Кейс извика отново:

— Индианци! Петима! — След миг добави недоверчиво: — Един от тях носи бяло знаме!

— Не стреляйте! — извика Хънтър.

Хънтър не вярваше на очите си. Индианците спряха в края на тополовата горичка. Мъжът с бялото знаме тръгна напред към двора на ранчото.

— Юта — додаде Елиса. — Боядисани са с цветовете на войната.

Хънтър отиде при предната врата, където вече го очакваше Морган.

Елиса вървеше по петите му.

— Върни се — спря я Хънтър. — Може би е клопка.

— Не. Ако ти отидеш и аз идвам.

— Морган!

Хънтър не каза нито дума повече.

Предната врата се отвори, но Елиса остана вътре по простата причина, че Морган я задържа с лекота. Опита се безмълвно да се освободи от жилавите му ръце, после се предаде.

Вратата се затръшна зад Хънтър и го остави сам насред изгорялата трева и купчините прахоляк. Не носеше друго оръжие, освен револвера на кръста си.

Воините, които чакаха под тополите, бяха стройни и добре сложени. По същия начин изглеждаха и понитата им. Вниманието на Хънтър, обаче, беше привлечено от индианеца юта, който носеше бялото знаме.

Бързите, плавни движения на воина доказаха на Хънтър онова, в което не смееше да повярва — племето юта нямаше желание да води война с Ладър Ес. Бяха дошли, за да върнат един дълг.

На Елиса.

И само на нея.

— Елиса? — подвикна Хънтър, без да откъсва очи от индианците. — Ела тук.

Миг по-късно вратата се отвори и Елиса застана до Хънтър.

Индианецът започна отново да обяснява със знаци. Ръцете му бяха грациозни и същевременно силни. Знаците му обясняваха понятия, които бяха общи за езика на белите и на индианците.