— Видяхте ли я? — попита ги той.

— Кого? Пени ли?

— Индианката.

— Не — едновременно отвърнаха Хънтър и Елиса.

— Е, отишла си е.

— Какво се е случило? — запита Хънтър.

— Никой не знае. Пени открила, че момичето го няма и ударила камбаната за вечеря.

— Кога беше това? — обади се Елиса.

— Сутринта.

Докато Морган говореше, погледът му се местеше от Елиса към Хънтър. Проницателните му кафяви очи не пропуснаха издайническата руменина на бузите й. Цветът можеше да се дължи на руж, но Елиса не използваше гримове. Може би се дължеше на слънцето или вятъра, но Морган подозираше, че причината беше друга.

Брадата на Хънтър беше остра. Лицето на едно момиче с такава нежна и светла кожа като на Елиса би показало всяко докосване на мъжката ласка.

— Едва ли би могла да отиде далеч пеша — предположи Елиса.

— Не е избягала пеша — поясни Морган. — Взела е онази голяма дореста кобила, която открихме да се разхожда сама миналата седмица с прясно клеймо на Слаш Ривър на хълбока си.

Елиса прехапа език, за да не изругае.

— Тази кобила беше една от любимите на майка ми. Кръстоска от английски и арабски породи. Надявах се да я използвам за разплод.

— Никой никога не е обвинявал индианците от племето юта, че им липсва око за добрите коне — иронично додаде Хънтър.

Елиса си помисли за насиненото, покрито с кръв момиче, което бе преживяло толкова много в ръцете на братята Кълпепър. Не можеше да я вини, че бе взела един от конете на Ладър Ес и се бе върнала при своите при първа възможност.

— Един кон повече или по-малко няма да промени нищо — философски заключи Елиса след миг. — Оставете я и се съсредоточете върху говедата.

Хънтър и Морган се спогледаха. Хънтър кимна леко.

— Да, госпожице — отвърна Морган. — Имам куп неща на ум.

Той обърна понито си и препусна към блатото.

— Какво сте замислили вие двамата? — попита го Елиса.

Хънтър рязко обърна глава към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което чу.

За миг Хънтър се замисли дали да не излъже Елиса. После видя преценяващия, интелигентен поглед на синьо-зелените й очи и разбра, че този номер няма да мине.

— Нищо, за което да си струва да се безпокоиш — отвърна й той.

— Глупости!

Въпреки многозначителното мълчание на Елиса, Хънтър не продължи да говори.

Изражението в очите й се промени. Мълчаливото одобрение се смени от спомените за интимната им близост.

— Не ми вярваш, нали? — попита тя с неутрален глас. — Дори ей толкова не ми вярваш.

Хънтър стисна юздите на Леопард, преди Елиса да е успяла да насочи коня си встрани.

— Не исках да те безпокоя — отвърна й Хънтър.

— Разбира се.

Престорената любезност, с която Елиса се съгласи беше капката, която преля чашата на несигурното самообладание на Хънтър.

— По дяволите, Палавке! За какво ти трябва да си пълниш главата с мислите как Ладър Ес ще нападне бандата на Кълпепърови?

— От твоя гледна точка това изобщо не ме засяга.

— Върви по дяволите. Безпокоя се за теб! И без това вече толкова много неща ти се струпаха на главата. Помисли си само: братята Кълпепър, болната Пени, откритието, че Бил ти е баща, липсващите животни, битката, когато спаси индианката и…

Гласът на Хънтър стихна.

— Първият ми любовник? — довърши вместо него Елиса.

Хънтър кимна отсечено.

Тя му се усмихна горчиво-сладко.

— Любовнико — гальовно му каза тя, — засега си най-доброто нещо, което ми е на главата.

Хънтър трепна, щом чу този прякор, но не възрази. Откакто бе изпитал докосването на сладката, гореща уста на Елиса навсякъде върху себе си, той не можеше да отвърне с истински гняв на нейните думи.

— Иска ми се да бяхме още в пещерата — тихо додаде Хънтър — и аз отново да те къпя, и да опитвам вкуса ти. Сметана с канела и огън, такъв огън, за какъвто само съм си мечтал, преди да те срещна.

Елиса сложи ръка на устата му, за да заглуши думите му. Треперенето на пръстите й върху устните му подсказа на Хънтър, че тя си спомня пещерата толкова ясно, колкото той самият.

Езикът му се плъзна между пръстите й.

— Хънтър — неуверено промълви тя, — недей.

— Защо? И на двамата ни харесва.

— Но сега не можем да направим нищо!

— Ще се изненадаш колко много неща могат да се направят на гърба на коня — подразни я той.

Или по-скоро я подкани.

Елиса преглътна стона, който се надигаше в гърлото й.

— Ти си привикнал към тези неща, за разлика от мен.

— Привикнал ли съм? — поклати енергично глава Хънтър. — Не ме ли чу какво ти казах, Палавке? Никога не ми се е случвало да желая една жена повече след като съм я имал, отколкото преди това. Никога.

Очите на Елиса се разшириха леко.

— Самата аз се чувствам по този начин. Всеки път ми се иска още повече. Това не е ли… ъ-ъ… обичайно?

— Не и за мен. Но трябва да призная, че е много примамливо. Също като тебе.

Хънтър се намести с печално изражение в седлото си, опитвайки се да намери по-добро място за внезапната си, настойчива възбуда.

— Мисля, че е по-добре да сменим темата. Освен, разбира се, ако не искаш още сега да се качиш на моето седло.

Тази мисъл накара Елиса да се усмихне.

— Не ме изкушавай! — отвърна му тя, като употреби неговите собствени думи.

Хънтър й отговори със смях. После докосна устните й с такава нежност, че дъхът й секна.

— Обещай ми, че когато мъжете излязат тази вечер, няма да ги последваш — тихо додаде Хънтър.

— Довечера ли? — пребледня Елиса.

— Да.

— Значи затова ме заведе днес в пещерата — изрече тя. — Страхувал си се, че може да не се върнеш.

— Не можех да те оставя да живееш със спомена за болката и унижението. Самата мисъл буквално ме… разкъсваше.

— Искам да дойда с теб — настойчиво каза тя.

— Не!

Отказът му беше като изражението му — твърдо и неотстъпчиво.

— Но… — започна Елиса.

— Не! Обещай ми!

— Но…

— Нали не искаш да умра, докато гледам през рамо дали не си тръгнала с нас?

— Това не е честно!

— Това ли искаш? — повтори въпроса си Хънтър.

Нежността в гласа му подсказа на Елиса, че е загубила спора.

— Не, разбира се — отвърна тя с тон, в който личеше поражението.

— Тогава ще останеш в къщи.


Хънтър методично обикаляше къщата и спускаше всички капаци. Покойният Джон Сътън беше човек от прерията, свикнал да се бие с индианците, а освен това и предпазлив човек. По тази причина беше поставил тежки дървени капаци от вътрешната, а не от външната страна на прозорците. Целта на тези капаци бе да спират куршумите и стрелите, а не дъжда и вятъра.

Елиса вървеше заедно с Хънтър, а по петите им ги следваха кучетата. Беше ги извикала в къщата, за да се избегне всяка възможност появата им да издаде на бандитите присъствието на хората от Ладър Ес.

След като Хънтър спуснеше поредния капак, Елиса отваряше бойниците, които представляваха вертикални процепи, преминаващи в средата на всеки капак. В тежките дървени стени също имаше бойници.

Преди нея с бойниците се занимаваше Пени, но Елиса я помоли да прибере кучетата в стаята си и да ги накара да млъкнат.

— Не пали никаква светлина — обърна се Хънтър към Елиса.

Тя кимна в отговор.

— След залез някой ще дойде при теб — продължи Хънтър. — Навярно ще бъде Сони. Морган направи чудеса с това момче.

— Не мога ли да те изчакам на билото над Ветровития проход и…

— Не! — рязко я прекъсна Хънтър. — Тук имаш достатъчно храна и вода. Дори ако няколко бандита ни се изплъзнат, тук ще бъдеш в безопасност, докато ние закараме добитъка до Кемп Халък.

Елиса затвори очи и се обърна настрана, за да не види Хънтър, че се страхува. Боеше се не за собствената си безопасност.

Беше я страх заради него.

— Елиса? — настойчиво я подкани Хънтър.

— Ще остана. А ти ще… — думите й заглъхнаха.

— Какво да направя?

— След като продадеш говедата, ще…

„Ще се върнеш ли при мен?“ — помисли си тя, но не каза на глас думите. Такива думи бяха подходящи за годеница или съпруга, с една дума за жена, която можеше да претендира за вниманието на мъжа, за доверието му, за уважението му.

Тя можеше да претендира само за тялото на Хънтър.

— Няма значение — прошепна Елиса. — Забрави за това.

— Кажи ми какво има, скъпа.

Елиса затвори очи и поклати уморено глава. Изпод клепачите й започнаха да се стичат една след друга сълзи..

Хънтър силно искаше да я прегърне и да отнеме с целувка безпокойството й, но знаеше, че това едва ли ще помогне. Елиса беше твърде интелигентна, за да не разбере опасностите, които криеше подобен набег за всички участници в него.

Една мисъл глождеше Хънтър през цялото време. Опасността можеше да се окаже по-голяма за онези, които щяха да останат в тила на нападението. Най-големият му страх бе, че Аб Кълпепър може би всъщност изчакваше точно тяхното нападение.

На негово място Хънтър щеше да направи точно това.

Избираш си добра позиция за убиване и изчакваш врага да дойде до теб. После затваряш капана. Подлагаш ги на кръстосан огън и от тях остават само парцали.

Това беше само една от клопките, която Хънтър можеше лесно да си представи. Друга възможност беше да оставиш няколко човека, които да завържат сражение с противника… докато останалите ти хора нанасят поражения някъде другаде.

„В Ладър Ес, например.“

Тази мисъл беше заседнала като буца лед в стомаха на Хънтър. Тъкмо заради това бе отложил нападението срещу братята Кълпепър, докато то не беше останало единствената им възможност.

Всичко беше пресметнато съвсем точно. Времето едва щеше да им стигна да закарат говедата в Кемп Халък преди първия ден на зимата.

„Може би Аб не е умен, а просто е мързелив.

Може би.“

Хънтър си помисли мрачно, че ако имаше повече хора, можеше да остави неколцина в ранчото. Братята Херера бяха настояли да дойдат с Хънтър, което означаваше, че за пазачи на Ладър Ес оставаха само Лефти и Гимп. Двамата стари каубои бяха хитри и боравеха добре с оръжието, но все пак оставаха двама срещу неизвестния брой разбойници, които Аб можеше да хвърли срещу тях.