Без да мисли тя плъзна пръстите си надолу към врата му. Желанието, което се разнесе като светкавица в Хънтър, го накара да се извие в дъга и отекна и в нейното тяло.

Ръцете на Елиса жадуваха за допира до повече плът, отколкото предлагаше тясната ивица кожа между косата и яката му. Дланите й още помнеха как се бяха чувствали, когато се плъзгаха невъзпирани от нищо по голите му гърди и по стегнатите му мускули, как космите на гърдите му се бяха къдрили под натиска им.

Елиса със закъснение осъзна, че ръцете й се мъчеха да разкопчеят жакета му. Тя замръзна, шокирана от собственото си необуздано желание.

Хънтър разбра само, че Елиса вече не отвръща на гладните му целувки. Вместо това ръцете й се стремяха да го отблъснат от нея. Той откъсна неохотно устните си от нейните. Беше й го обещал.

Само една целувка!

— Всичко е наред — дрезгаво рече той. — Няма нужда да се съпротивляваш. Ще те пусна.

Макар да казваше тези думи, той не можеше да се застави да пусне Елиса напълно. Пръстите му нежно погалиха ръцете й, които се притискаха към гърдите му.

Тази дребна, незначителна ласка накара Елиса да копнее за всичко онова, което никога нямаше да получи от сърцето на Хънтър. Но можеше да опознае поне движещата сила на желанието му. Можеше да се превърне в центъра на света.

За известно време.

Елиса се поколеба разтреперана. Този път беше сигурна, че в ръцете на Хънтър я чака нещо повече от болка. Обещанието, което й беше дал, криеше също толкова съблазън, колкото и мъжката сила на тялото му, скрито напрегнато и очакващо под дланите й.

„… Ти също ще го желаеш. Аз ще се погрижа за това. Помисли само как ми отвръщаше — като суха слама на клечка кибрит…“

Елиса пое няколко пъти дълбоко дъх, за да събере смелост.

— Не се съпротивлявах — прошепна тя.

— Опитваше се да ме отхвърлиш.

— Не теб. Само жакета ти.

Хънтър най-сетне проумя думите й. Желанието го прободе като удар с нож. Не можа да каже нищо. Дори дъхът му секна.

С едно ловко движение Хънтър смъкна жакета си и го захвърли настрана.

— Няма го — рече той с плътен глас. — А сега какво?

— Аз…

Сумракът в пещерата не можа да скрие червенината, избила по бузите на Елиса.

Изведнъж Хънтър си спомни. Въпреки цялата сила на безразсъдния й отговор, Елиса беше само на една малка стъпка от невинността. Беше направила тази стъпка с него, но само след като бе успял да изтръгне от нея признание, че го желае.

„Искам те.“

А той й се бе присмял, че се е затруднила да каже тези думи.

„… Толкова ли беше трудно да кажеш истината?“

— Аз… — започна отново Елиса.

Хънтър докосна с палец устните й, за да я спре. Не искаше да се повтаря онова, което се беше случило първия път, когато Елиса му бе поверила тялото си. Можеше само да се опита да я накара да разбере, че срамът беше негов, а не неин.

— Замълчи — нежно й рече той. — Не исках да те дразня по този начин. Искам те до последния си дъх, но не желая да те плаша. Не съм особено добър в разчитането на мислите ти. Ето защо те попитах какво да правим след това.

Елиса се усмихна, въпреки сълзите, които бяха изпълнили очите й и целуна палеца му.

Тази проста ласка накара Хънтър да потрепери. Той затвори очи и целият му свят се сви в топлината на дъха й, излизащ между пръстите й.

— Позволи ми да ти покажа как трябваше да бъде първия път — прошепна той, като отвори очи. — Позволи ми да ти покажа… всичко.

Единственото, което Елиса успя да каже, беше името му. В гласът й прозвучаха всичките й съмнения и колебания.

А също и страстта й.

Най-накрая Елиса само кимна, защото гърлото й беше прекалено стегнато, за да говори.

— Този път няма да покривам сладката ти уста — тихо изрече Хънтър. — Искам да чуя всеки звук, който се откъсва от гърлото ти, всяка твоя дума. Дори ако тя е не.

Дъхът на Елиса отново погали ръката му. Възглавничката на палеца му погали мекотата на долната й устна.

— Разбра ли ме? — тихо добави той. — Ако бързам много, просто ми кажи. Ще забавя темпото. Дори ще спра, ако го поискаш.

Елиса отново само кимна.

— Сигурна ли си? — запита той.

Връхчето на езика й докосна палеца му.

Дъхът на Хънтър се процеди със свистене през зъбите му.

— Кажи ми го с думи — дрезгаво я помоли той. — Само това. Няма да те карам повече. Но този път искам да бъда сигурен.

Елиса се взря в чистите, горящи очи на Хънтър и разбра, че му е нужно уверението на думите й.

— Искам да изживея с теб онова, което се случи преди ти… преди да… — запъна се задъхано Елиса. — Ако това означава, че заедно с удоволствието ще има и болка, е, не е чак толкова страшно. Просто беше… неочаквано… след цялото удоволствие.

Хънтър затвори очи. Мисълта, че бе попречил на Елиса да вика от болка, докато той я бе наранявал, разяждаше душата му.

— Този път ще ти дам само удоволствие — обеща той. — Болката ще запазя за себе си.

— Не те разбирам.

— Знам. Но разбирам себе си.

— Но…

Хънтър се усмихна тъжно и плъзна палеца си по устните на Елиса.

— Защо просто не ме целунеш, вместо да ми задаваш въпроси? — прошепна той.

22.

Елиса желаеше треперенето на тялото й и на гласа й да спре, но не можеше да ги овладее. Затова, вместо да се опитва да говори, тя просто се опря на силата на Хънтър и се надигна на пръсти към устата му.

Той я пресрещна на половината път, после я вдигна във въздуха. Елиса издаде странен звук, щом почувства че цялото й тяло се подпира върху Хънтър.

Той я чу и понечи да остави Елиса обратно на земята. В отговор тя инстинктивно обви ръце около шията му. По този начин тялото й остана плътно притиснато към него.

— Не исках да те изплаша — каза Хънтър в ухото на Елиса.

— Не се изплаших.

— Извика и потрепери.

— Толкова беше хубаво — прошепна тя.

— Когато те вдигнах?

— Да те усещам с цялото си тяло от главата до петите.

Страстното напрягане на тялото на Хънтър, последвало в отговор на думите й, не можеше да бъде прикрито, особено когато тя беше така плътно притисната към него. Хънтър издаде дрезгав звук и се помъчи да обуздае дивото желание, което го обземаше.

Елиса отметна глава назад, за да може да види лицето му.

— Боиш ли се? — попита го тя с разтреперан и същевременно предизвикателен глас.

— Кой, аз ли? — недоверчиво й отвърна Хънтър.

— Извика и потрепери.

Усмивката на Хънтър беше така бавна и гореща, както целувката, която сложи върху шията на Елиса.

— Палавница чак до мозъка на костите си — промърмори той. — Харесвам те такава.

— Така ли? — изненадано попита тя.

— М-мм.

Мъркащият звук, който се откъсна от гърлото му, беше още една нова ласка, която погали шията й.

— То е част от страстта в теб — добави той.

Хънтър извърна глава. Погали лицето й с устните си. Връхчето на езика й се стрелна и очерта усмивката му. Започнала като закачка, целувката бързо се превърна в бездна от страст.

За известно време Елиса забрави коя е, къде е, какво прави. Усещаше само вкуса на Хънтър, топлината му, бавното, ритмично проникване на езика му… и огъня на тялото си, който се разгаряше в отговор на желанието му.

Целувката бе последвана от още една и още една, и още една, докато Елиса се замая и започна да диша учестено. Всеки неин дъх се откъсваше от гърдите й в подобие на стон.

За Хънтър всеки неин звук беше като пламък, който облизваше тръпнещото му от копнеж тяло. Притисна Елиса по-близо до себе си, по-силно, а тя му отвърна със същата яростна прегръдка.

Преди още да беше свършила последната им целувка, Елиса цялата трепереше и се напрягаше да бъде по-близо до Хънтър. Тялото й се извиваше към него с всеки неин дъх.

Хънтър откъсна устни от Елиса и се опита да овладее обзелата го страст, която беше по-силна от всичко, което познаваше. Накъсаният, умоляващ звук на името му, който се отрони от устните на Елиса пречупи остатъка от самоконтрола на Хънтър.

Отпусна се бавно върху постелята, като взе Елиса със себе си. Не беше го планирал по този начин. Просто коленете му отказваха да го държат повече.

— Хънтър?

— Всичко е наред. Няма да те нараня. Просто… — той пое рязко дъх. — Подкосиха ми се коленете.

Елиса се вгледа в разширените му, сиви като дим очи и почувства как я пробожда същия огън, който вече пламтеше в него.

— Така е честно — заяви тя.

— Как така?

— И ти правиш същото с мен. Винаги си го правил. Просто не знаех защо.

— А сега ти го правиш с мен?

— Никой не може да стои върху огъня — прошепна Елиса. — Можеш само да се потопиш в него… и да го оставиш да те изгори.

Хънтър с недоумение се почуди колко дълго още ще успее да се сдържи.

Не знаеше.

Но беше сигурен, че скоро ще узнае.

— Хънтър? — промълви Елиса. — Какво има? Изглеждаш толкова свиреп.

Той се усмихна. Подобно на изражението му усмивката на Хънтър не изглеждаше особено цивилизована.

— Няма нищо — каза той. — Всъщност нещо е съвсем, съвсем наред.

— Така ли?

— Тези ботуши не ти трябват, нали? — попита Хънтър, като същевременно ги смъкна от краката й.

Елиса премигна, сепната от рязката промяна на темата.

— Ъ-ъ, не — рече тя. — Обикновено не ги нося в леглото.

Хънтър се изсмя и поклати глава. Пръстите му не се поколебаха, докато събуваха ботушите и яркочервените чорапи от краката на Елиса.

— Бил ти е избрал хубаво име — подхвърли Хънтър с усмивка. — Палавка.

Галещият тон на гласа му лишиха прякора й от цялото му жилещо съдържание.

Елиса се усмихна на Хънтър, въпреки бързите удари на сърцето си и неравното си дишане. А той в това време галеше краката й, глезените й, извивките на прасците й под широките крачоли.

Чувството беше неописуемо. Искаше й се да се извие в дъга и да се притисне под ласките му като котка.