— Мислил съм за това — небрежно подхвърли Кейс.

— Какво?

— Сдържай си гласа, ако не искаш гости.

— Какво беше това за теб и Елиса? — запита Хънтър с тих, кипящ от гняв глас.

— Нищо особено. Просто няколко дреболии.

— Като например?

— Палавка е сама жена в една страна, където на жените им е адски трудно да се справят сами — поясни Кейс. — Има хубаво ранчо и желанието да го ръководи умело. Ако тя не вярваше в такава глупост като любовта, щях да й сложа пръстен на пръста толкова бързо, че свят да ти се завие.

— Не!

— Защо не? Да не смяташ да се жениш за нея?

— Това е единственото почтено нещо, което мога да направя — просто каза Хънтър. — Но тя не иска да има нищо общо с мен.

Кейс изсумтя.

— Значи е била девствена.

Не беше въпрос, но Хънтър все пак му отговори.

— Да — отчетливо отговори той. — Елиса беше девствена.

— Поне ще знаеш с кого е била — каза му Кейс. — С момиче като Белинда никога не можеш да бъдеш сигурен колко съседи я гледат и си спомнят какво е да й се качат на седлото.

Хънтър се намръщи, но не възрази.

През следващите няколко минути двамата мъже стояха и се вслушваха в звуците на нощта. После Кейс отново насочи вниманието си към брат си.

— Аб става от лош по-лош. Гейлорд беше любимецът му.

— Това не е хубаво.

— Смяташ ли да тръгнеш след Аб?

— Нямам голям избор — отвърна Хънтър. — Армията иска стоката си след по-малко от две седмици.

— Колко глави добитък имаш за тях?

— Говеда ли? По-малко от петдесет. Може би още стотина са кравите за разплод.

— Ладър Ес няма да изкара дълго без крави.

Хънтър не му отговори.

— Но това не е твой проблем, нали? — продължи Кейс. — Мислиш само за братята Кълпепър.

— Успя ли да разбереш къде държат откраднатите говеда? — рязко запита Хънтър.

— Чудна работа! Напоследък забелязах няколко заблудени първокласни глави добитък от Ладър Ес на земята на Би Бар.

— Заблудени ли?

Кейс кимна.

— Като че ли някои от говедата са се измъкнали от мястото където ги държат.

— Проследи ли откъде идват?

— Да. Изглежда, че са дошли от върбистите долини на север от Би Бар.

— Чувал съм, че това място е доста хълмисто — изсумтя Хънтър.

— Така е. Покрито е с каньони, които стигат чак до планината. Човек може доста добитък да скрие в тях.

— Тази информация не стига. Трябва да знам къде точно се намират говедата, преди да рискувам да нападна.

— Близко съм до тях — увери го Кейс.

— Имаш три дни на разположение.

Кейс кимна.

— Ако разбереш нещо повече преди това, не чакай да се стъмни, за да ми кажеш — продължи Хънтър. — Просто ела в Ладър Ес възможно най-бързо. В ранчото си нужен повече, отколкото в лагера на бандитите.

— Ами ако не намеря говедата?

— На сутринта на четвъртия ден ще нападна Би Бар, а другото да върви по дяволите.

— Къде искаш да бъда? — попита Кейс.

— Където няма да те застрелят моите хора.

Кейс кимна в знак, че е разбрал всичко. После измъкна пистолета си от кобура, завъртя барабана, за да провери дали са заредени всички гнезда и върна оръжието обратно на мястото му с едно движение.

— Пази се на връщане — каза Кейс на брат си.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че през цялото време си мислиш за едно момиче, което е готово да се нахвърли срещу теб като квачка, която пази пилетата си.

— Не съм глупак.

— През повечето време — допълни го иронично Кейс.

— Какво всъщност те безпокои? Че не можеш да имаш Палавка?

— Искам ранчото — поклати глава Кейс. — Ранчото е нещо, с което човек си струва да се захване, след като последният Кълпепър е мъртъв. Нещо, което не можеш да съсипеш или да изхвърлиш край пътя като счупена бутилка.

Потресеният Хънтър не обели нито дума. Усети, че Кейс говори за това как Ем и Теб бяха умрели. Това беше въпрос, който Кейс никога не искаше да обсъжда.

Поне досега.

— Никога повече няма да говоря по този въпрос — продължи Кейс. — Исках само да знаеш, че ти си единственото живо същество, към което мога да изпитам състрадание, откакто намерих децата. Ако Палавка може да облекчи болката ти и да те накара да забравиш миналото, аз ще съм дотолкова щастлив, доколкото изобщо мога да бъда.

Хънтър затвори очи под натиска на облялата го вълна от скръб за всичко, което жестокото минало му бе отнело.

Част от онова, за което Хънтър тъгуваше беше смеха на Кейс. В някои отношения Кейс беше така мъртъв, както децата на Хънтър.

— Кейс…

Не последва отговор.

Кейс си бе отишъл в мрака така безшумно, както се беше появил.

21.

— Трябва да ти покажа нещо — каза Хънтър.

Елиса ахна и се обърна толкова рязко, че почти изпусна чашата с кафе, която стискаше в ръка.

Беше сигурна, че Хънтър си е отишъл. Беше го видяла от прозореца на спалнята си да се отдалечава на гърба на Бъгъл Бой още преди зори. После силуетът на Хънтър се беше скрил в светлината на изгряващото слънце и Елиса беше поела дълбоко дъх от облекчение.

Поемаше дъх тъй дълбоко и свободно за първи път от предишния ден, когато деликатното докосване на езика на Хънтър я бе накарало да премалее от залялата я жега.

Непрестанно виждаше в мислите си мрачния му поглед.

— Мислех, че си излязъл — смутено изрече тя.

Хънтър я погледна скришом. Пак се беше облякла в мъжките дрехи, които скриваха всички особености на тялото й. Налагаше се да признае, че бяха по-приемливи за работата в ранчото, но му липсваше шумоленето и въздишките на коприната, която се увиваше около краката й.

— Наистина излязох — отвърна Хънтър с неутрален глас, — но попаднах на нещо, което трябва да видиш.

— Какво е то?

Той само поклати глава.

— Ако ти кажа, ще се отнесеш към него с предубеждение — възрази той. — Нужно ми е първото ти впечатление. След колко време можеш да дойдеш?

Озадачената Елиса остави настрана кафето си. Обърна се с лице към Хънтър и си каза, че сърцето й бие по-бързо, защото я беше стреснал. Не можеше да тупти така силно само защото още веднъж щяха да яздят двамата с Хънтър из ранчото.

Сами!

— Къде отиваме? — попита тя.

— Не е далеч.

След няколко минути Елиса и Хънтър вече бяха възседнали конете си и се отдалечаваха от къщата. Хънтър яздеше с пушката в скута си, а очите му непрестанно оглеждаха околността.

Елиса яздеше по същия начин. Единствената разлика бе, че очите й непрестанно блуждаеха в посока към Хънтър. В един момент осъзна тази подробност и се ядоса сама на себе си.

Дори ядът не помогна. Хънтър привличаше погледа й така, както пламъкът влече към себе си пеперудите. Унищожителната нежност на вчерашната му ласка още гореше китката й.

Когато спеше го сънуваше.

Когато беше будна думите му ехтяха съблазнително в ума й и я караха да забрави гнева си.

„… предстои ти да научиш всичко от мен…“

Елиса мълчаливо следваше Хънтър през полето. Есенните бури бяха надделели над избуялите треви. Повечето бяха пречупени от вятъра и дъжда. Есента беше време на поражение и отстъпление за низините.

Но на високите места по склоновете на планината трепетликите се извисяваха в цялото си есенно великолепие. Листата на някои дървета бяха станали жълти като есенно слънце. Други трепетлики се бяха оцветили в такова жизнено оранжево, че приличаха на огнени езици, които облизваха дълбоките каньони и дългите, плитки долини.

Елиса замислено върна очи към Хънтър, нейният есенен любовник, един мъж, когото беше трудно да проумее, но който я привличаше неудържимо също както самата природа.

Хънтър беше забелязал кратките погледи на Елиса. Това, както и пустошта, ширнала се покрай тях, постепенно отнеха част от напрежението, което го държеше напрегнат от доста време.

Колкото и да оглеждаше околността, Хънтър не забеляза никаква следа от други хора. Сякаш двамата с Елиса бяха сами върху цялата земя. Въпреки това той продължи да се придържа към дългия, извиващ маршрут, който беше избрал.

Най-накрая стигнаха до едно място, където краищата на планината и на една дълга, широка долина се сливаха в поредица от назъбени ридове и каньони. В началото на един малък, стръмен каньон се намираше входът на една пещера, скрит зад гъст храсталак. Между върбалаците течеше малък поток, чиято вода беше бистра и сладка.

Елиса позна мястото. Беше идвала преди много, много години до Скрития поток. Но никога по такъв объркан маршрут.

Хънтър навлезе в храсталака и във водата на самия поток, без да слиза от коня. Насочи Бъгъл Бой нагоре срещу течението на потока и Леопард го последва. Гъвкавите клони на върбите се разтваряха от натиска на конете, а после отскачаха обратно на местата си, без да оставят особени следи от преминаването на ездачите.

Щом наближиха входа на пещерата, Хънтър насочи коня си малко встрани. После подкани с жест Елиса да влезе в самата пещера. Леопард мина напред, а Хънтър се приведе над шията на Бъгъл Бой и го последва. Двата коня бавно минаха под скалната козирка и навлязоха в пещерата.

Отвъд сравнително малкия си отвор, пещерата се простираше може би на около трийсет метра ширина и около три пъти по-голяма дълбочина. Беше есен, така че около езерото, скрито в пещерата, се бе образувал широк, сух пясъчен бряг.

Самото езеро подобно на черно огледало отразяваше дневната светлина, нахлуваща през отвора на пещерата. В задната част на езерото се намираше една дълга, тясна пукнатина в самото тяло на планината.

През пролетта водата се изливаше от тази пукнатина със звук подобен на гръм. Днес водата извираше тихо и кротко, и пълнеше малкото езеро с достатъчна скорост, за да не го пресуши изтичащия от него поток.

Хънтър слезе от коня и сграбчи една купчина прясно отрязани клони. После ги сложи в долната част на отвора, като по този начин почти напълно скри входа на пещерата.