Елиса се изчерви и скочи на крака.

— Миналата нощ не ти дава никакви права над мене — процеди тя през зъби.

— Напротив!

Хънтър се изправи с такава сила и грация, че на Елиса й се дощя да го застреля на място.

— Може би си бременна — добави той. — Помниш ли?

— Един джентълмен не би…

— Хънтър? — подвикна някъде сред тръстиките Морган, като прекъсна тихите, ядни думи на Елиса. — Къде сте?

Хънтър подсвирна пронизително.

— Не съм джентълмен — отвърна й той с мек глас. — Доказах го снощи, като те нараних. Съжалявам за това, Палавке.

„Палавка!“

— Мразя това име — каза тя.

— Защо? Пасва ти идеално..

— Толкова, колкото обръщението „любовник“ пасва на теб.

Хънтър стисна устни.

Елиса отиде до Леопард. Опита се да го възседне, но тялото й я предаде. Краката й се гънеха като парцалени.

Хънтър я повдигна с лекота и я сложи върху седлото на Леопард.

Миг по-късно Бъгъл Бой излезе на малката полянка, извикан от подсвирването на Хънтър.

Самият той отиде при индианското момиче и започна да й обяснява нещо със знаци. Тя проследи движенията му с напрегнат поглед, поколеба се и накрая кимна утвърдително.

Хънтър вдигна внимателно девойката и бебето й и ги сложи върху седлото на Бъгъл Бой. После се метна зад нея, взе юздите и насочи коня извън блатото.

Погледна през рамо и видя, че Елиса се опитва да хване юздите с видимо треперещите си ръце. Искаше му се да отиде при нея, да я притегли в обятията си и да я притисне, просто за да се увери, че все още е жива.

Възпираха го срамът и непокорството, които бе видял в синьо-зелените очи на Елиса. Хънтър беше сигурен, че тя ще посегне към лицето му като котка, само ако я докоснеше.

„Е, войниче, получи това, което искаше — каза си горчиво Хънтър. — Елиса вече не те гледа с възхищение и желание. И едва ли вече храни някакви мечти за някой друг Хънтър Максуел.

Нали самият аз го исках?

Нали?“

Хънтър яздеше към ранчото, а въпросът ехтеше в главата му.

Много пъти от сутринта си беше казвал, че така е много по-добре. Двамата с Елиса бяха напълно неподходящи един за друг. Елиса беше прекалено млада.

В главата му изникна образът на Елиса, която препуска с главоломна скорост, за да спаси индианката и бебето й. Това му напомни, че възрастта няма много общо със смелостта. През войната беше виждал момчета да правят такива неща, пред които опитни войници пребледняваха и трепереха.

Жалко, че в цялото тяло на Белинда не се бе намерила поне толкова смелост, колкото Палавка имаше в малкото си пръстче. Тогава може би Тед и Ем щяха да са още живи.

Тази мисъл се заби като нож в душата на Хънтър. Беше оставил похотта да му избере жена, а за грешката му платиха децата му.

„Все пак това не е достатъчно — яростно си каза сам Хънтър. — Смела или не, Палавка е прекалено млада, за да има собствено мнение. Щом започнат да идват бебетата, тя ще стане като Белинда и постоянно ще съжалява за живота си на пеперуда, който е изоставила.

Така е по-добре.

Трябва да бъде по-добре.

Няма връщане назад.“

Въпреки това болката, която Хънтър беше причинил на Елиса, гризеше душата му така безмилостно, както копнежът му към нея. А вълните на единствената, смазваща истина, продължаваха да се стоварват върху него.

Елиса беше дошла като девственица в леглото му.

И си бе тръгнала като разгневена, унижена жена.

20.

Хънтър стоеше замислено на прага и гледаше как Елиса се грижи за индианката и бебето й. Вече бяха изминали три дни от престрелката с бандата на клана Кълпепър, но той всеки път се смразяваше, щом си помислеше колко наблизо Елиса се бе разминала със смъртта.

Щом затвореше очи в главата му изплуваше отново ужасяващият момент, в който той бе осъзнал, че ще пристигне прекалено късно, за да успее да спаси Елиса от разбойниците.

Кейс също не бе успял да открие кой бе спасил живота й.

— Ето това е начинът — каза окуражително Елиса на девойката. — Содата за хляб ще спре обрива му.

Индианката й отправи кратка, срамежлива усмивка и продължи да къпе бебето в плиткия леген.

Пени се наведе над малкото човече и започна да гука. Бебето я загледа с любопитни черни очи.

— Колко ли е голямо? — попита Пени.

— Още няма две седмици — обади се Хънтър.

Ръцете на Елиса трепнаха. Не беше забелязала, че Хънтър е влязъл в кухнята.

Напоследък й се струваше, че всеки път, щом се обърне, Хънтър стои зад гърба й и я наблюдава с буреносните си сиви очи.

— Към кое ли племе принадлежи? — зачуди се Пени.

— Към юта, както предположи Палавка. Нали, Палавке?

Тонът му подсказваше, че Хънтър използва прякора й, само за да й лази по нервите.

Колкото повече странеше от него, толкова повече той се стремеше към нея.

— Точно така — сбито отвърна Елиса.

После тръсна чистата пелена така енергично, че платът изплющя. Пред другите хора се стремеше да не показва, че се опитва да отбягва Хънтър. Той от своя страна се възползваше от този факт и я караше да разговаря с него дори тогава, когато тя очевидно не желаеше.

— Палавка смята, че девойката е роднина на вожда — продължи Хънтър, — защото дрехите й са украсени с множество мъниста и мидени черупки.

— Така съм чувала и аз — вмъкна Пени.

Елиса привърши със сгъването на пелената и посегна да вземе друга. Нито веднъж не вдигна очи към Хънтър.

— Остави на мен — намеси се той, като се пресегна пред нея към купчината несгънати пелени. — Навремето съм сгънал повече пелени, отколкото ти изобщо си виждала.

— Няма нужда — лаконично се опита да го спре тя.

Ръката му се отърка в нейната и Елиса потрепери.

— Напротив, много е нужно — тихо рече той.

Хънтър умишлено повтори дребната, нежна ласка, преди Елиса да успее да се отдръпне. Тя го погледна потресено.

Гневните думи замряха на устните й, щом видя изписаните в очите му мрачни спомени. Досети се, че Хънтър мисли за собствените си мъртви деца.

Гневът й бързо се стопи. Останаха само собствената й болка и уязвимост.

„Наистина се показах пълна глупачка, като си помислих, че моята любов ще значи нещо по-различно за Хънтър — тъжно си мислеше Елиса. — Сърцето му е погребано с децата му.

Бях глупачка още от самото начало, защото виждах онова, което ми се искаше, вместо да погледне какво имам наистина пред очите си.“

— Ще приготвя вечерята — рече Елиса и се обърна с гръб към Хънтър.

— Аз ще я направя, Пал… ъ-ъ, Елиса — обади се Пени, като бързо се поправи. — Момичето се чувства по-спокойно, когато си край него.

Елиса понечи да възрази, но вече беше късно. Пени вече беше тръгнала към кухнята. Елиса и Хънтър останаха сами с индианката, която не знаеше английски.

Или поне не показваше, че знае.

Хънтър тръсна едно парче мек плат и сръчно го сгъна.

— По-добър си от мене — призна Елиса, твърдо решена да задържи разговора извън личните теми.

— Имам по-голяма практика от теб — отвърна Хънтър. — Белинда изобщо не обичаше да се занимава с бебета.

— Просто още една прилика между мен и покойната ти, неоплакана жена — горчиво отвърна Елиса, преди да е обмислила добре отговора си. — Това сигурно ти доставя безмерно удоволствие.

Хънтър изгледа с присвити очи Елиса.

— Това означава ли, че най-сетне си готова да престанеш да тичаш напред-назад и да ми говориш за нощта, когато… — започна той.

— Кейс успя ли да научи нещо повече за индианката? — бързо го прекъсна Елиса.

Последното, за което й се говореше, беше онази нощ, в която Хънтър бе отнел девствеността й сред една буря от похот.

„Сама се предложих — грубо си напомни тя. — Това е истината, колкото и да се опитвам да струпам вината върху главата му като купчина камъни.“

— Братята Кълпепър попаднали на един малък ловен лагер на племето юта — отговори Хънтър. — Повечето от воините отсъствали, тъй като непрестанно се бият с армията. Проклетниците е трябвало да си стоят у дома и да защитават собствените си жени и деца.

Елиса погледна към индианката. Дори да бе разбрала думите на Хънтър, тя с нищо не го издаваше.

— Братята Кълпепър застреляли няколко момчета — продължи Хънтър, — грабнали момичето и избягали, преди ловците да са се завърнали.

— Кейс знае ли името й?

— Братята Кълпепър никога не са я питали.

— Нищо чудно. Мъжете, чиито глави са пълни с похот, не се интересуват особено от името на момичето, което…

Елиса сепнато спря насред думата. Пръстите на Хънтър се бяха впили в китката й с такава сила, че й причерня от болка.

— Не смей да сравняваш случилото се между нас с онова, което бандитите са направили на това бедно момиче — заяви Хънтър с тих, смъртоносен глас.

— Пусни ме.

Натискът върху ръката й не отслабна.

— Ти я изкъпа — продължаваше Хънтър. — Спря треската й. Видя какво са й направили онези животни.

Очите му бяха два блестящи сиви процепа. От тях струеше ярост и разочарование, които бяха почти осезаеми.

От няколко дни Хънтър не можеше да се добере достатъчно близо до Елиса, за да поговори с нея, камо ли да я докосне. Всеки път, щом той се появеше, тя изчезваше като дух сред сенките.

Хънтър се чувстваше така, сякаш беше прекарал цял един живот да гледа гърба й, докато тя се отдалечава от него.

— Ако не беше девствена, нямаше изобщо да почувстваш болка. Много добре знаеш това — рязко й каза той.

— Така ли? — Елиса многозначително погледна към китката си. — Дори в момента ми причиняваш болка.

— Не, просто те държа и ти го знаеш. Кажи го, Палавке. Признай си, че никога не съм искал да те нараня.

— Казвам се Елиса.

Хватката му се отхлаби едва доловимо. Все още я държеше до себе си със сила, но сега беше по-различно. Почти като ласка.

А след това наистина стана ласка.