После той рязко се обърна, освобождавайки Елиса от напрегнатия си, чувствен интерес.

Без да каже нито дума Хънтър преведе Бъгъл Бой през вратата на плевнята. После изчака Елиса да запали малкия фенер, който висеше на стената точно до вратата.

Миризмата на сяра се открои на фона на сладкия мирис, който излъчваха конете и сеното. Щракването на ламбеното шише на мястото му отекна като изстрел в тишината.

— Засега можеш да оставиш Бъгъл Бой в голямата ясла в дъното — изрече с неравен глас Елиса. — Оградата на кошарата от източната страна не е съвсем здрава. След като оправя хлабавите дъски ще можеш да държиш жребеца си там, освен ако не предпочиташ да го оставиш в конюшнята.

— Ще проверя колко е здрава тази ограда.

Елиса отиде до хамбара със зърно и се върна при Бъгъл Бой с пълно догоре ведро зоб. Зърното със съскане и шумолене се изсипа в яслата.

Тъкмо беше посегнала за вилата, когато ръката на Хънтър се промуши бързо край нея и сграбчи тежката дървена дръжка.

— Дай на мене — каза той. — С тези поли, които се мотаят около глезените ти като гладни котки, е по вероятно да набучиш с вилата себе си или мене, отколкото сеното.

— Благодаря — импулсивно се усмихна Елиса. — Може би.

Хънтър прехапа езика си, за да не каже думите, които бяха на езика му, а именно, че момиче с усмивка като нейната нямаше работа само в плевнята посред нощ с непознат мъж. Още по-малко трябваше да се грижи за коня му.

Тези мисли наистина обезпокоиха Хънтър. Очакваше Елиса да остане настрана и да се държи съблазнително, докато той направи каквото трябва за коня си.

Но не беше останала настрана. Беше се захванала за работа така, сякаш беше привикнала с нея.

После Хънтър язвително си каза, че всъщност Елиса се справяше със съблазняването съвсем добре. Дори Белинда не би успяла да засенчи тази палавница.

Особено с тази нейна усмивка.

Като изпсува под носа си, Хънтър забучи вилата в купчината сено, струпано точно до вратата на сеновала. Скоро яслата беше пълна.

После вкара Бъгъл Бой в широката преграда и свали седлото и юздите му. След това се зае да го разчесва със силни, ритмични движения на четката.

Елиса се загъна по-плътно с копринения си шал, за да се предпази от пронизващия нощен въздух. Знаеше, че трябва да се прибере в къщата, но нещо в начина, по който Хънтър вършеше работата си покрай коня, я накара да остане в стихналата плевня. В движенията му имаше вродена грация и икономичност, които й доставяха удоволствие.

„Господи, мислех си, че Мики е силен! Той наистина е по-едър от Хънтър, но няма дори представа как да се възползва най-добре от силата си.“

— Преди да се заемеш с говедата или с лова на мустанги, ще трябва да прибереш малко от конете на Ладър Ес — изрече на глас Елиса след известен размисъл.

— Обяздени ли са?

— Някои от тях. Повече, обаче, не са яздени, откакто мъжете започнаха да напускат.

— Значи сега навярно препускат заедно с мустангите?

— Боя се, че е така — въздъхна Елиса.

— Кога работниците ти решиха да напускат?

— През пролетта.

— Преди жигосването? — предположи Хънтър.

— Как позна?

— По-лесно е да се откраднат нежигосани телета.

Елиса възкликна нещастно.

— Сигурна ли си, че именно Аб Кълпепър е бандитът, който обикаля наоколо? — попита Хънтър.

— Мак няколко пъти спомена името му.

Мисълта за Мак накара Елиса да стисне нещастно устни. Макар че не беше особено близка със свадливия стар женомразец, той все пак беше част от детството й.

„Първо майка. После татко. А сега и Мак.

Слава Богу, че Пени като че ли започва да оздравява от тази треска, която така силно я изтощава. Не бих могла сама да се справя с Ладър Ес.“

— Има ли други? — прекъсна мислите й Хънтър.

— Други какво?

— Други от братята Кълпепър.

— О! — намръщи се Елиса. — Не мога да кажа със сигурност. Мак спомена, че Абнър е тук или поне скоро ще дойде. Не ни се обажда, когато идва или си отива.

„Амин — разочаровано си каза Хънтър. — По-лесно е да се улови блатен газ, отколкото този човек.“

— Тук са още Хорас и Гейлорд — бавно додаде Елиса. — Мак ми каза, че те са тук през цялото време. Скоро чакат да дойдат и други Кълпепърови. Носят се слухове, че са някъде на изток оттук, сред Скалистите планини.

Линията, в която бяха събрани устните на Хънтър се раздвижи на светлината на фенера. Трудно беше тази лека извивка да бъде наречена усмивка.

— Може би ще дойдат — каза той. — А може би някой от тези Кълпепърови са заровени край Колорадо.

Мраз прониза Елиса.

— Ти ли свърши тази работа? — попита тя.

— Не. Пристигнах твърде късно, за да бъда от полза. Един мъж на име Уип свърши тази работа с помощта на жена си.

Споменът накара изражението на лицето му да омекне. Движенията на четката по лъскавата козина на Бъгъл Бой се забавиха.

— Страхотна жена — подхвърли Хънтър. — Има очи като сапфири, а походката й… Човек не може да се насити да я гледа.

— Щом казваш — язвително изрече Елиса. — Аз, разбира се, знам от един превъзходен източник, че мъжете изискват от жените много повече от големи очи и кръшна походка.

Хънтър изгледа Елиса с присвити очи.

Тя не закъсня също да го изгледа. Не знаеше каква беше причината Хънтър да говори така за жените.

Но имаше такава.

— Каква ли полза има от армията? — подхвърли Хънтър, който отново разресваше коня с отсечени движения. — В края на краищата крадените животни са тяхното бъдещо месо.

— Точно това посочих на онзи непоносим капитан.

— Това кога беше? Преди или след като Леопард го хвърли от гърба си?

Елиса стисна устни.

— След това — неохотно отвърна тя.

— Така си и мислех.

— Защо?

— Не можеш да сдържиш езика си, дори когато става дума за опазването на ранчото.

— Не съм съгласна — процеди през зъби Елиса. — Точно сега държа езика зад зъбите си. И то съвсем успешно. Всъщност мисля със следващата поща да изпратя молба за провъзгласяването ми за светица.

Хънтър издаде звук, който можеше да бъде както кашлица, така и задавен смях. Точно в този момент ръката му приглаждаше мустаците му, така че беше трудно да се каже.

— Значи не трябва да се чака никаква помощ от армията? — додаде той миг по-късно.

— Никаква. Както великодушно ми подметна капитанът, стадото все още ще съществува. Армията просто ще го купи от друг собственик.

— Истински офицер и джентълмен — иронично подхвърли Хънтър.

— Ще оставя преценката на тебе, като по-добър и справедлив съдия.

— С това трябваше да започнем.

Елиса прехапа езика си.

— Колко глави добитък носят клеймото на Ладър Ес?

— Преди да замина за Англия татко ми беше споменал, че са почти хиляда.

— А сега колко са?

Елиса присви очи. Гримасата й беше неволен израз на присвиването в стомаха й, което усещаше всеки път, щом си помислеше колко близко е ранчото до стръмния бряг на бедственото положение.

— Не знам — сковано отговори тя.

— Приблизително?

— Не мога да отговоря.

— Защо? — попита Хънтър.

— Мак никога не ми е казвал.

— Опитай сама да ги преброиш.

— Опитах — възрази Елиса.

— Тежка ли ти се видя работата?

— Тежка ми се видя срещата с Аб.

— Какво?

— Аб ме хвана далеч от къщата на ранчото през пролетта. Оттогава не смея да се отдалечавам.

Хънтър усети, че стомаха му се свива на топка. Много добре знаеше какви злини можеше да стори Аб на нежното тяло на момичето.

— Нарани ли те? — попита Хънтър.

Гласът на Хънтър обещаваше върху главата на виновника да стовари същински ад. Елиса сепнато преглътна веднъж. После й се наложи да преглътне още веднъж, преди да успее да му отговори.

— Н-не — шепнешком заекна тя. — Леопард е много бърз.

— Както и онези бързи мулета, които язди цялата банда Кълпепърови — възрази той с глас, който отново беше станал неутрален.

Елиса изпусна бавно дъх, а Хънтър поднови разресването на мускулестата задница на Бъгъл Бой. За миг бе добил вида на мъж, който е на границата да извърши насилие.

— Мулето му не се справя много добре с препятствията — подхвърли Елиса.

— Какво?

— С Леопард прескачах над ровове и ями, над камъни и ручеи. Мулето на Аб не издържа подобен маршрут.

Мисълта за Елиса, която препуска с пълна сила сред дивата природа накара сърцето на Хънтър да се поколебае, а после да забие с удвоена скорост. Не знаеше защо така силно му въздейства мисълта за изложената на опасност девойка, но не можеше да отрече, че има такъв ефект.

— Глупаво си постъпила — сопна й се той. — Можела си да счупиш някой крак на коня.

Елиса не му възрази. Дори сега споменът за онази безумна езда я караше да се облива в студена пот.

Но нищо не можеше да я смрази по-силно от мисълта за съдбата, която я очакваше, ако се бе оставила на Аб Кълпепър да я настигне.

— Проклятие! — изруга Хънтър. — Нямаш разум дори колкото една гъска. Преди всичко изобщо не е трябвало да излизаш сама.

Той заобиколи Бъгъл Бой и се зае с другата страна на коня.

— Някой трябваше да извърши преброяването — възрази Елиса.

— Каква им е работата на каубоите?

— Те напуснаха — простичко отвърна тя.

— Колко имаш сега?

— Ами… последния път бяха трима. Зависи докъде ще им стигне куража — иронично отговори тя.

— Само трима? На ранчо с подобен размер му трябват поне четири пъти по толкова мъже.

— Най-сетне стигнахме до общо заключение — промърмори Елиса под носа си. — Трябва да се насладя на този миг.

Хънтър я погледна над гърба на Бъгъл Бой.

— Каза ли нещо? — попита той с любезен глас.

Елиса се изкашля и реши, че заяждането с Хънтър е привлекателно, но не много разумно занимание.

— Съгласих се, че Ладър Ес има нужда от повече хора — отвърна тя. — Всъщност, докато майка и татко бяха живи, през най-натовареното време на годината имахме по трийсет работника. През зимата, разбира се, ратаите бяха по-малко. Броят им зависеше от числеността на говедата, които гледахме.