Блузата, обаче, беше трудна работа. Карираните фланелени ризи, които Елиса някога бе носила със синия панталон, сега се изпъваха върху бюста й. На петнайсетгодишна възраст формите й бяха имали значително по-малки извивки.

Дрехите на майка й също нямаше да й станат. Елиса беше по-едра от майка си.

Просто трябваше да намери нещо подходящо, което да облече вместо старите ризи.

Нещо друго.

Напълно изключваше от това число английските си рокли. Язвителните коментари на Хънтър за облеклото й се бяха отпечатали като жигосани в мозъка й.

„… Някои жени просто не се чувстват пълноценни, ако нямат мъж, който да им се възхищава…“

„… Мъжете застават нащрек всеки път, щом минеш край тях. Знаеш го, но продължаваш да въртиш задник…“

Елиса не желаеше да стои заключена в къщата като в харем. Щеше да се постарае, обаче, да скрие всичко женствено по себе си.

Рязко дръпна фланелената риза, опитвайки се да освободи повече място за гърдите си. Напразно. Ризата просто беше тясна.

Но ако продължеше да носи коприна и атлаз Хънтър пак щеше да я гледа многозначително с мрачните си очи.

„… Ако искаш едно бързо търкаляне аз съм готов, нямам нищо против него и, Бог ми е свидетел, мога да го направя без проблем. Но това ще бъде всичко, което ще получиш, Палавке. Бърз секс…“

Хънтър беше човек, който държи на думата. Беше получила точно това — бърз секс.

Сълзи на срам и гняв напълниха очите й, като едно забавено ехо на онзи безжалостен миг, в който бе научила колко малко мисли Хънтър за нея.

„… Бог ми е свидетел, Елиса Сътън, ако не пораснеш и не бъдеш добра майка на децата ми ще оплакваш деня, в който си ме подмамила да се оженя за теб…“

Думите на Хънтър я бяха наранили много повече от разкъсването на девствената й ципа. От думите му бе разбрала, че бе отдала любовта си на един мъж, който нито я уважаваше, нито я обичаше.

Просто бе изпитвал похотливо желание.

„Проклет да е Хънтър!

И два пъти по-проклета да съм аз, задето се оказах такава глупачка!“

Без да пророни сълза Елиса тършуваше из прашните сандъци, докато не намери една грижливо сгъната кожена риза на баща си. Ризата беше все още мека и еластична.

Навлече я презглава, нави ръкавите си и я пусна свободно над хълбоците си. Ресните висяха и се люлееха над гърдите й по отвратителен начин, но иначе дрехата съвсем добре скриваше извивките й.

Един бърз поглед в огледалото показа на Елиса, че кремавия й корсаж се вижда през връзките на кожената риза. С нетърпеливи движения притегна връзките. После намери една от големите шарени кърпи на баща си и я завърза на врата си. Избелелия червен плат увисна над ресните и прикри всички нежелани подробности.

Елиса мразеше да носи косата си сплетена и прибрана над главата си. Въпреки това прибра в плитка дългата, копринена маса, нави я стегнато и я забоде с няколко фиби. После нахлупи така ниско шапката си, че не се виждаше нито едно кичурче руса коса.

Новата проверка в огледалото задоволи Елиса. Дори най-тесногръдия, злонравен и дебелоглав бивш полковник нямаше да може да я обвини, че се опитва да привлече мъжките погледи с показните си дрехи.

Елиса слезе в кухнята, спокойна, че няма да й се наложи още отсега да се противопоставя на Хънтър. Беше го чула да излиза от къщата по-рано сутринта.

Но не рано, напомни си тя. Беше слязъл по стълбите цял час по-късно от обичайното.

Без съмнение е бил изтощен от цялата си похот.

Стисна устни в мрачно изражение и влезе в кухнята.

— Мили Боже! — възкликна Пени. — Какво е станало с теб?

— Моля? — сепна се Елиса и се зачуди дали Пени някак не бе разбрала какво се е случило предишната нощ.

— Имам предвид твоето… ъ-ъ… облекло.

— А! — сви рамене Елиса. — Писна ми да нося английските дрехи.

— Палавке, не можеш да…

— Не ме наричай Палавка!

Скритият в гласа на Елиса гняв стресна Пени.

— Извинявай — рече тя. — Не знаех, че не обичаш прякора, който Бил ти даде.

Елиса сви рамене и се постара да възвърне поизтъркания си самоконтрол.

— Не можеш да излезеш с тези дрехи от къщата — предупреди я Пени.

— Защо не?

— Ами че това са мъжки дрехи!

— Нали върша мъжка работа. Защо, тогава, трябва да съм опакована в коприна и атлаз?

— Звучиш точно като майка си — промърмори Пени.

Без да отвърне нито дума, Елиса нахлузи грубите кожени работни ръкавици и взе карабината си от закачалката й на кухненската врата.

— Няма ли да закусваш? — попита я Пени.

— Не съм гладна.

— Чакай да ти сложа нещо за обяд.

— Ако огладнея ще дойда да си взема нещо.

— Също като Хънтър — раздразнено подхвърли Пени. — Да не ви е хванала нещо като есенна треска?

Елиса се завъртя обратно с лице към другата жена.

— Какво искаше да кажеш за Хънтър?

— Той също не беше гладен.

„Добре! — помисли си Елиса. — Дано съвестта му да го гризе, докато заприлича на сянка!“

Разтревоженият поглед на Пени подсказа на Елиса, че трябва да прикрива чувствата си по-добре.

Отново.

— А ти как си? — вече спокойно я попита Елиса. — По-добре ли се чувстваш?

— Да. Предполагам, че сутрешните прилошавания са отминали.

Една мисъл сепна Елиса.

Може би самата тя беше бременна.

— Не се безпокой за нищо — заяви Елиса на Пени. — Ще се справим съвсем добре и без мъже.

Пени й се усмихна изморено.

Елиса я прегърна леко и тръгна с решителна крачка към плевнята. Движенията я накараха да потръпне от болка.

Картината на лежащия между бедрата й Хънтър премина като светкавица през ума й. Спомените за удоволствието, което беше изпитала преди да дойде болката, обляха тялото й в трепетни вълни.

А в паузите между удоволствието разцъфтя срамът.

„Глупачка!

Кръгла идиотка!“

Въпреки всички обидни имена, с които Елиса се наричаше, под обвивката на гнева й продължаваха да тлеят въглените на един сладостен огън. Хънтър наистина я бе наранил, докато отнемаше девствеността й, но преди това й бе разкрил съществуването на неподозирани удоволствия.

„… Мислиш ли, че толкова много жени щяха да се омъжват, ако брака беше нещо лошо…“

Въпросът на Хънтър едновременно беше подигравателен и примамващ. Думите му й подсказваха, че сексът не е само това, което беше изпитала.

През нощта тя беше прекалено разгневена, за да отвърне на увереността на Хънтър с нещо друго, освен с ярост. Едва сега я бе достигнало закъснялото ехо на чувствената му увереност и това я объркваше.

„… Ти също ще го желаеш. Аз ще се погрижа за това…“

Думите на Хънтър иззвънтяха в ума й и я накараха да потрепери.

— Казах, добрутро, госпожице Елиса. Сигурно се чувствате по-добре.

Елиса премигна и фокусира погледа си върху Гимп.

— Хънтър ми каза, че не се чувствате добре — поясни Гимп — и едва ли днес ще излезете на езда.

Бузите на Елиса пламнаха в яркочервено. Наистина усещаше болка на неочаквани места. Смути я фактът, че Хънтър го беше предположил.

А същевременно я разяри.

— Хънтър греши — рязко отвърна тя. — Но, всъщност, той греши за много неща, свързани с мен. Ще яздя Леопард.

— Ъ-ъ…

— Какво има?

— Хънтър не иска да яздите сама.

— Хънтър може да върви по дяволите.

Елиса обърна гръб на шокирания Гимп и отиде в яслата на Леопард. След няколко минути жребецът с Елиса на гърба си излезе от плевнята и направо прескочи оградата отпред.

— Днес оглеждат блатото на север — извика Гимп след нея.

Елиса му махна.

— Пазете се от червенокожите! Морган каза, че е видял няколко!

Тя му махна отново.

Дългите крака на Леопард се отвориха в крачка, която бързо преодоляваше разстоянията. След известно време бедрата на Елиса престанаха да протестират и се върнаха към познатия ритъм на ездата.

Местността прелиташе покрай нея с жълтеникавите отсенки на есента. Ветровитото небе и яркото слънце успокояваха духа й като мехлем.

За съжаление прекалено скоро Елиса се озова на края на блатото. Вече не беше сама. Двама въоръжени мъже препускаха в лек галоп към нея, като й преграждаха пътя.

— Тази земя е на Ладър Ес — остро подвикна Рийд. — Не приемаме непознати.

— Така е, определено не приемаме непознати — съгласи се Елиса с равен глас, докато мъжете се приближаваха. — Добро утро, Блеки, Рийд!

Рийд я зяпна изненадано, преглътна застаналата на езика си ругатня и свали ударника на пушката си.

Блеки го последва.

— Това сте вие, госпожице Сътън — обади се Рийд. — Аз… ъ-ъ… не ви познах под тези… ъ-ъ… дрехи.

— Не познахте ли Леопард? — хапливо го попита тя.

— Не, госпожице. Някои от бандата на Кълпепър също яздят коне на петна.

— Намерихте ли някакви говеда?

— Няколко глави. Преди всички крави за разплод.

— Е, все пак е по-добре от нищо — направи гримаса Елиса.

— Да, госпожице — смутолевиха в един глас двамата мъже.

Двамата продължаваха да поглеждат крадешком към Елиса, сякаш искаха да се уверят, че сладкия, прелъстителен женски глас наистина идва от купчината мъжки дрехи на гърба на Леопард.

— Къде има най-голяма нужда от още един ездач? — запита Елиса.

— Ами, ъ-ъ, е-е…. — проточи Рийд.

Елиса чакаше. Подозираше какво ще последва.

— Най-добре да питам Хънтър — каза накрая Рийд.

— Да, Хънтър — потвърди Блеки с неприкрито облекчение в гласа си.

Може би беше най-добре да приключва с това. Колкото повече отлагаше срещата си с него, толкова по-трудно щеше да й бъде.

— Доведете го — нареди им тя с рязък тон. — Дотогава ще огледам няколко пътеки в блатото, които знам.

— Да, госпожице — кимна Блеки.

После обърна коня си и заби пети в хълбоците на жилавото пони. Рийд проследи отдалечаването му с неприкрита завист.

— Върви с него — му каза Елиса. — Само ще ми се пречкаш. Пътеките, които знам, са доста тесни.