— Планират ли да ни подпалят? — попита Хънтър.

— Не са казвали на хората си нито че ще ви палят, нито че няма да го правят.

— Приготвил съм едно място за отстъпление в случай, че се наложи да напуснем къщата — додаде Хънтър.

— Къде? — попита Кейс.

— В една пещера в подножието на хълмовете на около половин километър от къщата. Вътре има извор. А аз занесох припаси.

— Кой знае за нея?

— Ти, аз и Елиса.

— Запази го в тайна — мрачно каза Кейс.

— Не мисля, че ще ни се наложи да използваме пещерата — обади се Елиса.

Кейс я изгледа.

— Защо? — попита я Хънтър.

— Нали помниш какво каза Гейлорд — че му е омръзнало да го гонят?

Хънтър кимна утвърдително.

— Те са мързеливи — продължи Елиса. — Искат да получат ранчото недокоснато, готово само да се настанят в него. Аб дори се опита да го купи от мен тази сутрин.

Изненадата се изписа ясно на лицето на Хънтър.

— Да го купи ли? — недоверчиво я попита той.

— Да — потвърди Елиса. — Напълно законно, както каза самият той. Нищо, което да разтревожи янките със сините униформи.

— Проклет да съм! — изруга Хънтър.

— Защо не прие предложението му? — обърна се към нея Кейс.

— Защото Ладър Ес струва повече от трийсетте долара, които той ми предложи — кратко отвърна тя.

— Да, госпожице — съгласи се Кейс. — Сигурен съм в това. Но навярно това са всичките пари, които има онази жалка свиня.

— Въпросът е там — продължи Елиса, — че братята Кълпепър търсят някакъв законен, благоприличен начин да се установят.

— Предполагам, че са стигнали до извода, че разбойничеството вече не е това, което беше — сухо вмъкна Хънтър.

— По-скоро искат да продължат с грабежите по начина, по който го правят команчите — додаде Кейс. — Да настанят клана си в някое сигурно място и да предприемат неколкодневни набези.

— Единственият набег, който им предстои е към ада — изръмжа Хънтър.

Елиса потрепери. Щеше да приеме думите му по-леко, ако Хънтър ги беше казал разпалено, с искрящ в думите му гняв.

Но той ги бе изрекъл спокойно, без никаква емоция.

Както Кейс.

— Вярват ли ти? — обърна се Хънтър към Кейс.

— Дотолкова, доколкото изобщо се доверяват на хората, които не са от клана Кълпепър.

— Надявам се това да е достатъчно.

— Ще се опитам да те предупредя, доколкото мога — отвърна просто Кейс.

Вятърът отново се засили. Елиса потрепери. Въздухът беше хаплив, което напомняше за идващата зима.

— По-добре да си вървим у дома — рече Кейс. — Ще ви изпратя до плевнята.

— Може да те видят — предупреди го Хънтър.

— Ще внимавам. Искам да видя онези кучета. Няма нужда да ги разлайвам, ако ми се наложи да дойда в ранчото.

— Добре — съгласи се Хънтър и се обърна към Елиса. — Изчакай малко тук. Искам да поговоря с Кейс. Не се отдалечавай.

— Къде ли бих могла да отида? — хапливо му отвърна тя.

— Където си ходила там, когато си оставила онези следи — беше резкият отговор на Хънтър.

С тези думи Хънтър поведе Кейс настрани и започна да му говори тихо, така че Елиса да не може да го чуе.

— Ще поставя… — започна Хънтър.

— Не й ли вярваш? — прекъсна го Кейс с равен глас.

— О, вярвам й дотолкова, доколкото вярвам на всяка друга кокетка.

Кейс повдигна вежди, но не каза нищо.

— Въпросът е там — продължи Хънтър, — че някой е оставил всички тези следи между Би Бар и Ладър Ес.

Кейс чакаше, без да казва нищо.

— След като Елиса не е ходила при Бил за развлечение, тогава с кого, по дяволите, се е срещала? — продължи Хънтър.

Свиването на раменете на Кейс говореше, че не го засяга с кого Елиса се е срещала или не се е срещала, а също така подсказваше недоумението му от интереса на Хънтър към този въпрос.

— Това какво общо има със залавянето на братята Кълпепър? — кротко попита Кейс.

— Вероятно няма пряка връзка — призна Хънтър.

— А-ха — съгласи се Кейс.

После замислено премести поглед от Елиса към брат си.

— Нали не проявяваш интерес към дъщерята на Бил? — попита го той с неутрален глас.

— Веднъж вече се жених за кокетка. Един път ми стига, за да се излекувам завинаги.

Кейс понечи да каже нещо, сви рамене и погледна към Хънтър.

— Какви са плановете ти?

— Първото нещо е да поставя капан на шпионина — отговори Хънтър.

Кейс кимна.

— Ако през следващите няколко дни чуеш, че съм регистрирал клеймото на Двете реки-близнаци, ще знаем, че нашият човек е Мики.

— Двете реки-близнаци — повтори Кейс. После кимна одобрително. — Добре. Би трябвало да прикрие клеймата на Слаш Ривър и на Ладър Ес, като знаци с лоша репутация.

Хънтър се усмихна невесело.

— Идеята наистина ще изнерви нашите момчета — съгласи се Хънтър.

— Ами ако не чуя нищо? — попита Кейс.

— Тогава ще кажа същото нещо на Лефти.

— Какво ще стане, ако и това не помогне?

— Тогава ще нападнем братята Кълпепър, преди те да са успели да нападнат нас.

— Ето това е приказка.

17.

— Хънтър не ми вярва — заяви тъжно Елиса.

Пени изненадано вдигна глава от тенджерата с боб, която тъкмо слагаше на печката за вечеря следобеда на същия ден. Двете с Елиса тъкмо бяха приключили с миенето на приборите от закуска.

— Защо мислиш така? — попита Пени, като се наведе да провери огъня в печката.

— Тази сутрин отидох да видя Бил… — започна Елиса.

— Какво! — прекъсна я Пени. После бързо добави: — Той добре ли е?

— Очите му са кръвясали и не се е бръснал от дни, но иначе изглежда добре. Или поне дотолкова добре, доколкото може да бъде като затворник в собственото си ранчо.

— Какво искаш да кажеш?

— Кланът Кълпепър се е нанесъл при него.

— Мили Боже! — прошепна Пени. — Може би затова той…

Гласът й заглъхна насред изречението.

— Затова той какво? — подкани я Елиса.

Пени поклати глава и отново се наведе да провери как е огъня.

— Пени? Какво искаше да кажеш?

Пени тресна вратата на печката и се обърна към Елиса.

— Би трябвало да не си изненадана, че Хънтър не ти вярва — мрачно й каза тя.

Елиса спря да реже лук и се обърна към Пени.

— За какво говориш? Не съм направила нищо, с което да заслужа недоверието на Хънтър.

— Така ли? — хладно я попита Пени.

— Така е!

— Може би не му харесва че се измъкваш оттук, за да ходиш да се гушкаш с Бил.

Елиса смаяно зяпна Пени.

Пени отвърна дръзко на погледа й.

— Какви ги приказваш, в името на Бога? — попита Елиса най-накрая.

— О, не си прави труда да го отричаш. Бил обичаше Глория. Когато се върна от Англия цялата в коприна и атлаз, и с тази твоя ленена коса, на него му стигаше само един поглед, за да види в теб отново Глория.

— Пени… — започна Елиса.

— Откакто си се прибрала в къщи не ме е поглеждал — грубо я прекъсна Пени. — Нито веднъж!

Пени се извърна, но не достатъчно бързо, за да скрие сълзите, които се стичаха по лицето й.

Замаяната Елиса стоеше като вкаменена. Умът й, обаче, препускаше бясно. Спомни си какво й беше казал Хънтър за мъжете и за отношението им към русите жени.

Нещо от рода на това, че всички мъже се заслепяват от слънцето, което грее в русата коса.

И какво му беше отговори Пени.

Че единственият мъж, когото е искала е бил точно такъв.

За Пени единственият мъже беше и оставаше Бил Морленд.

— Ти си оставила всичките тези стъпки до Би Бар — изрече най-накрая Елиса.

Пени продължаваше да стои с гръб към Елиса, изправена и изпънала рамене.

Елиса отиде при нея и я прегърна.

— От колко време обичаш Бил? — попита я тя.

Пени известно време сякаш се поколеба дали да й отговори. След това се отдаде на мъката, която не можеше повече да крие. Цялото й тяло се разтресе.

— Едва бях навършила пе-петнайсет — отвърна тя със заекване. — Но той не ви-виждаше нищо друго освен Глория.

Елиса притисна по-силно Пени.

— После Глория умря — прошепна Пени — и за известно време ми се стру-струваше, че Бил най-сетне ме ви-вижда.

Елиса мълчаливо прегръщаше Пени и галеше успокоително гърба й. Искаше й се да може да даде по-добра утеха на по-възрастната жена.

— После ти си до-дойде у дома — вяло продължи Пени. — Бил изобщо престана да ме вижда.

— Отношенията между нас не са такива — възрази й Елиса с нежен глас.

— По дяволите, как да не са! — извика Пени. — Той по-повече не дойде отсам Ветровития проход. Хо-ходя там и ча-чакам, и чакам…

Думите й заглъхнаха.

— Не е заради мен — обясни й Елиса. — Навярно се страхува да не го проследят бандитите.

— Той иска теб — уморено рече Пени. — Ето затова вече не идва при мен.

— Пени — нежно й каза Елиса. — Не е това, което си мислиш. Наистина.

— Така е!

— Аз съм дъщеря на Бил.

Пени замръзна. Чак сега за първи път погледна Елиса в очите.

— Негова дъщеря ли? — недоверчиво попита тя.

— Така ми каза…

Елиса изведнъж промени решението си. Не можеше да й разкаже за брата на Хънтър и за шпионина на клана Кълпепър.

Някой може би ги подслушваше.

— … самият той — завърши Елиса.

— Кога?

— Има ли значение? Истината е, че съм негова дъщеря, а не негова любовница.

Пени изпусна продължително и разтреперано дъх.

— Наистина ли?

— Да.

Пени въздъхна отново и силно прегърна Елиса.

— Не изглеждаш изненадана от новината, че съм дъщеря на Бил — додаде тя след миг.

— Не съм, след като се замислих.

— Защо?

— Около две години, преди да се родиш, получихме едно съобщение за баща ти. В бележката пишеше, че Джон Сътън е умрял, докато търсел злато някъде в Колорадо.

Елиса си помисли за майка си, която е стояла сама и е чакала завръщането на съпруга си. Чакала е, а отсъствието му е ставало все по-дълго и по-дълго. Чакала е, страхувала се е и се е надявала. Накрая е получила вестта за смъртта на Джон Сътън.