— Той е подъл, но не чак дотам, че да убие собствената си дъщеря.

— Собствената си дъщеря ли?

Кейс направи бързо, леко движение, за да накара брат си да замълчи. Измъкна револвера си с плашеща лекота и се взря към околните храсти.

Хънтър вдъхна дълбоко въздух през носа си. Вятърът донесе до него миризмата на розмарин. В миг протегна ръка и спря Кейс. Брат му го погледна и Хънтър поклати леко глава.

— Палавка — кратко рече той.

Гласът му беше толкова тих, че само Кейс можеше да го чуе.

Хънтър донякъде бе очаквал, че Елиса ще го последва. Една част от него дори се надяваше да я срещне в нощта.

Мисълта да изпрати Елиса до къщата в мрака накара тялото му да се напрегне, а кръвта му да запее.

Без нито дума Кейс мушна револвера в кобура.

— Кое те кара да мислиш, че Бил и Палавка имат кръвна връзка? — попита Хънтър.

— Бил се напи и започна да ми разказва за жената, която обичал. Казвала се Глория. Каза, че я обичал. Каза също, че й бил любовник.

— Нищо чудно, че Палавка защитава Бил — промърмори Хънтър. — Той й е баща.

— Тя не го знае. Поне Бил така казва.

Хънтър се обърна към върбите.

— Е, Палавке? — повиши той глас достатъчно, за да може Елиса да го чуе. — Бил добре ли е?

В следващите няколко секунди ги обгръщаше само тишината и шумът на вятъра.

— Излез оттам — подкани я Хънтър с тих, нетърпелив глас. — Ела да се запознаеш с брат ми Кейс.

Върбите се размърдаха и се разтвориха. Елиса излезе от сянката до ствола на една голяма топола. Дори не погледна към Кейс. Гледаше само Хънтър.

Оскъдната лунна светлина беше достатъчна да се види изненадата на лицето на Елиса. Изражението й подсказваше на двамата мъже, че тя се опитва да асимилира идеята, че Бил Морленд е неин баща.

— Не знаех — прошепна тя. — Но това обяснява…

Елиса млъкна насред думата.

— Какво обяснява? — тихо я подкани Хънтър.

— Обяснява защо баща ми и Бил се скараха — рече просто Елиса. — И защо Бил се държеше с мен като баща, когато татко го нямаше. Всъщност него го нямаше през повечето време. Татко беше златотърсач.

Хънтър присви очи. Той също доста бе отсъствал от дома си. Наистина, беше на война, а не да търси злато, макар резултатът да беше един и същ.

Белинда беше останала сама достатъчно дълго, за да си намери белята със съседа. А и не само с него, ако трябваше да се вярва на слуховете.

— Все пак ми е трудно да повярвам, че мама и Бил са били толкова… близки.

— Случва се — спокойно подхвърли Кейс.

— Още една невярна кокетка — додаде с груб глас Хънтър. — Като Белинда.

Елиса се сви като ударена с камшик.

— Майка ми не беше…

Гласът й отново заглъхна насред изречението. Ако приемеше за вярно казаното от Бил, едва ли можеше да настоява, че майка й е била вярна на баща й.

— Не беше кокетка — продължи Елиса. — Сигурно е обичала много Бил. Но обичаше и баща ми.

— Ако не друго, поне имаш приятел в лагера на бандитите — рече Кейс.

Едва сега Елиса видя истински Кейс. Тя премести поглед от украсените му с ресни мокасини към краката на Хънтър, който също беше обут в мокасини. Сходството между двамата братя не се изчерпваше с това. Двамата мъже имаха еднакъв ръст, едно и също телосложение и сходни походки.

Разликата беше едва доловима, но достатъчно силна за Елиса. Кейс имаше мрачно, заплашително, неподвижно присъствие. Смехът едва ли огряваше очите му дори в слънчев ден. Хънтър имаше същия вид, когато беше дошъл в Ладър Ес.

Вече не беше така.

Сега Хънтър се усмихваше. Понякога дори очите му грееха от смях. Често ги смекчаваше страстта.

Елиса беше забелязала настъпилите промени в Хънтър. Той може би щеше да ги отрече, щеше да я нагруби, да я нарече кокетка, но тя бе успяла да пробие защитата му.

Този извод донесе на Елиса облекчение, което буквално я зашемети. Едва сега разбираше каква голяма част от сърцето й принадлежи на Хънтър. А тя така силно се боеше, че той няма да може да отвърне на любовта й.

Елиса извърна поглед от Хънтър, защото се боеше, че това ново знание ще се разкрие в очите й. Тогава Хънтър щеше да си намери извинение да я отблъсне за пореден път.

Точно сега нямаше да може да го понесе.

Стигаше й новината за това кой беше нейния истински баща.

— Кейс — рече Елиса. — Ти си с братята Кълпепър.

— Така си мислят те.

— Разбирам.

Тя пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Какви са шансовете ни? — мрачно го попита тя.

— Ще се подобрят малко, щом открия къде държат говедата ви.

— Значи все още не са ги продали? — попитаха в един глас Хънтър и Елиса.

— Не. Кравите за разплод са на едно място, а бичетата на друго.

Зъбите на Хънтър проблеснаха на лунната светлина.

— Най-сетне добри вести.

— Може би — изсумтя Кейс. — Зависи от това на кого принадлежи клеймото на Слаш Ривър.

— На Аб Кълпепър — отвърна Хънтър.

— Не и според регистрите на щата Невада.

— Какво?

— Някой си Дж. М. Джонстън е регистрирал това клеймо — отвърна Кейс.

Хънтър погледна към Елиса.

— Познаваш ли това име?

— Не. Единственият Джонстън наоколо беше Мак, но той е мъртъв.

— Кога е умрял? — попита Кейс.

— Преди около три месеца.

— Възможно е да е същия човек. Клеймото е регистрирано през 1863 година.

Елиса се намръщи.

— В тази година починаха родителите ми.

— От какво?

— Майка ми умря от белодробна треска. Баща ми излезе навън в една бурна вечер и повече не се прибра. Погребан е заедно с майка ми.

Хънтър хвърли бърз поглед към Кейс.

— Мак споменавал ли ти е, че има собствено клеймо? — попита Хънтър.

Последва тишина, докато Елиса се опитваше да си спомни малкото разговори, които бе водила с покойния мълчалив надзирател на Ладър Ес.

— Мак не ми е казвал подобно нещо — отвърна тя най-накрая.

— Баща ти позволяваше ли на Мак да гледа собствени коне и говеда на земята на Ладър Ес? — запита Кейс.

— Не знам.

— А ти давала ли си му подобно разрешение? — обърна се към нея Хънтър.

— Никога не е повдигал подобен въпрос. Мак беше такъв човек, че една жена трудно можеше да разговаря с него.

Кейс и Хънтър отново се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също нещо.

Възможно бе Мак да е жигосвал блуждаещите из Ладър Ес телета със собственото си клеймо. Не беше нещо необичайно, макар че повечето собственици считаха подобна практика за несъществено различна от явната кражба.

— Звучи ми така, сякаш Гейлорд е минал насам, видял е една добра идея и е решил сам да се възползва от нея.

— Искаш да кажеш, че братята Кълпепър умишлено са убили Мак, защото е имал регистрирано клеймо, което те са искали да използват?

— Клеймо, а също достатъчно нежигосани телета, върху които да го използват.

— Значи мислите, че Мак е крадял от Ладър Ес?

— Няма да е първият случай, когато надзирателя заделя настрана няколко телета — спокойно поясни Кейс.

— Някои хора не го смятат за кражба — додаде Хънтър. — След войната в Тексас толкова много добитък се разхождаше на воля, че мъжете убиваха животните заради кожите им и оставяха месото да гние.

— Разбирам — бавно каза Елиса. — Е, предполагам, че Мак е считал Ладър Ес за свое ранчо след смъртта на баща ми. Аз бях в Англия, а Бил искаше да остана там.

Хънтър се обърна към Кейс.

— Братята Кълпепър споменавали ли са, че смятат да се установят в Ладър Ес?

— Разбирам какво мислиш. Те са изморени да бягат от нас. Търсят си някоя дупка да се скрият, а Ладър Ес е добре построено ранчо с достатъчно вода.

Елиса преглътна мъчително.

— Да бягат от вас ли?

— Хънтър и аз вървим по следите им още от Тексас от две години насам — поясни Кейс.

— Разбирам.

Тя хвърли бърз поглед към Хънтър.

— Нищо чудно, че не те интересуваше заплатата — каза тя на Хънтър. — Навярно би продължил да преследваш братята Кълпепър дори безплатно.

— Ако смяташ, че не си заслужавам заплатата като надзирател…

— Не съм казвала подобно нещо — бързо го прекъсна тя.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Ти си най-добрият надзирател, който Ладър Ес е имало някога. Но интересът ти към ранчото се дължи само на това, че братята Кълпепър го искат.

Хънтър понечи да каже нещо, погледна към Кейс и замълча.

— Изглежда, че ще трябва да си търся нов надзирател, след като се справим с бандата — добави Елиса с напрегнат глас.

— Няма смисъл да прекосяваш един мост, преди още да си стигнала до него — обади се Кейс. — Възможно е всички да сме мъртви, преди още да сме стигнали до реката.

Елиса затвори очи.

— Да — тихо рече тя. — Можем да умрем. Всички.

— Нека да не слагаме траур още отсега — вмъкна Хънтър. — Всичко ще си дойде на мястото, щом разберем кой е шпионинът.

— Може би — замислено подхвърли Кейс. — Но имам лошо предчувствие.

Вниманието на Хънтър в миг се насочи от Елиса към Кейс.

— Какво е то? — запита Хънтър.

— Онези момчета стават нетърпеливи — поясни Кейс.

— Те са родени нетърпеливи и мързеливи — хладно рече Хънтър. — Затова са станали разбойници.

Кейс кимна утвърдително.

— Това означава, че братята Кълпепър може да не дочакат да завършиш прибирането на говедата и обяздването на конете вместо тях.

— Мислил съм за тази възможност — отговори Хънтър.

— Предположих, че си я обмислил. Какви приготовления си направил?

— Приготвихме достатъчно вода и храна, за да издържим евентуална обсада — обясни Хънтър. — Гимп пълни с пръсти чували от зебло, които да спират заблудилите се куршуми.

— Ами ако се опитат да ви подпалят? — попита Кейс.

Елиса ахна звучно. Не беше помисляла за тази възможност.

— Няма да го направят — каза тя.

— Ще го направят — делово възрази Кейс. — Правили са го и преди.