— Чудесно време за разходки.

Хънтър замръзна на място. После се обърна и се усмихна.

— Здравей, Кейс. Чудех се дали не си се изгубил.

— По-лесно мога да се изгубя през деня.

Хънтър се усмихна и потупа Кейс по рамото. Кейс също го потупа в отговор, но не му се усмихна. Въпреки това Хънтър знаеше, че брат му също се радва на срещата им.

Хънтър не беше виждал Кейс да се усмихва, откакто войната беше свършила.

— Последвай ме — тихо рече Кейс. — Като нищо ще те гръмнат, ако продължаваш да тичаш на лунна светлина като някоя самодива.

Хънтър се засмя приглушено и последва брат си.

Няколко минути по-късно Хънтър и Кейс се озоваха в коритото на един пресъхнал ручей. На двата бряга имаше гъст върбалак, а над главите им се издигаха високи тополи. Лунната светлина не можеше да си пробие път през гъстата сянка.

Високо над планината една светкавица проряза небето. Скоро долетя тътенът на гръмотевицата. Вятърът свиреше в клоните на тополите, събаряше попарените от сланата листа и ги въртеше в мрака.

— Кога дойде тук? — попита тихо Хънтър.

— Преди три дни. Получих бележката на Морган надолу, към Испанския път.

— Там има ли някой от Кълпепърови?

— Които са там ще останат. Аб е тук.

Хънтър чу всичко, което Кейс не каза. Аб Кълпепър беше онзи, който бе водил бандата, извършила кървавото, жестоко нападение над ранчото на Хънтър в Тексас.

Братята се бяха заклели да въздадат справедливост, без значение каква, на него, на Аб Кълпепър.

— И аз го видях — отвърна Хънтър. — Два пъти.

— Тъкмо това се питах. Изненадан съм, че просто не си го гръмнал.

В гласът на Кейс нямаше въпрос, но Хънтър все пак му отговори.

— Първият път, когато го видях, Елиса беше наблизо. Тъкмо мислех да го застрелям, когато той се срещна с още четирима мъже.

— Е? — повдигна вежди Кейс.

— Не исках да я излагам на опасност. Вторият път беше тази сутрин. Аб стоеше прекалено близо до нея. Ако не уцелех… — сви рамене Хънтър.

— Едва ли има голяма възможност да пропуснеш мишена с размерите на човек от такова разстояние.

— Не исках да рискувам, без значение колко минимална е възможността за пропуск.

Кейс отправи изпитателен поглед към Хънтър с лешниковите си очи. Не каза нищо, но все още беше учуден, че Хънтър просто не беше застрелял Аб.

Беше пълно с достатъчно обяви „Търси се жив или мъртъв“ със снимката на Аб, за да бъде подобно действие напълно законно. Освен това Аб бе заслужил смъртта си, независимо от начина, по който тя щеше да го застигне. Същото се отнасяше и за родата му, независимо дали те бяха негови братовчеди или братя.

Всъщност, в някои от случаите родословните им линии се преплитаха. Татко Кълпепър не си бе давал труда да се безпокои много-много за кръвните връзки, когато му се приискаше да бъде с жена.

— Колко човека има Аб? — попита Хънтър.

— Към двайсет.

— Колко от тях са Кълпепърови?

— Пет, включително Аб — отвърна Кейс. — Той е дошъл тук точно преди мен.

— Видях Гейлорд. Кои са другите?

— Иразмъс, Хорас и Кестър.

Хънтър прерови наум списъка с Кълпепърови. Норбърт и Орвил бяха убити от тексасците, точно преди останалите от родата да станат бандити.

Седжуик и Тилдън бяха се показали достатъчно глупави, за да останат в Тексас, където се занимаваха с обири на банки, конекрадство и грабежи на заселници. Историите продължиха, докато Кейс и Хънтър не се завърнаха от войната. Двамата братя Кълпепър се удавиха в Рио Гранде, докато се опитваха да избягат в Мексико. По това време реката беше дълбока само до колене, така че навярно щяха да оживеят, ако не бяха толкова пияни, че не успяха да вдигнат лицата си от водата.

По този начин оставаха петима Кълпепърови, които бяха взели участие в тексаското клане.

— Какво се случи с Икабод, Джеръмая, Пернъл, Куинси и Реджиналд? — попита Хънтър.

— Икабод и Джеръмая се включиха със слаби карти в играта надолу, към Испанския път.

Хънтър повдигна учудено вежди.

— Другите трима все още търсят испанското съкровище — добави Кейс.

— За Джеръмая се говореше, че стрелял бързо като светкавица — рече Хънтър с неутрален глас.

— И аз така чух. Все пак брат му Икабод беше по-бърз. За малко да ме улучи.

Хънтър тихо подсвирна през зъби.

— Внимавай, братко. Ще си изкараш репутация на бърз стрелец. Тогава всеки хлапак с револвер и всеки надут самохвалец ще тръгне по петите ти.

— Никой не ме познаваше в онзи магазин за уиски. Никой не ме познаваше и когато си тръгнах.

— Къде беше Аб? — запита Хънтър.

— Вече беше тръгнал към Рубиновите планини.

Хънтър се загледа в назъбените петна лунна светлина, която си беше пробила път през листата на тополите.

— Аб, Иразмъс, Гейлорд, Хорас и Кестър — изброи най-накрая той. — Има ли някой друг бандит, който си струва да се спомене?

— Всички останали боравят добре с оръжието, когато са трезви, но няма нито един, заради когото човек да остане буден цяла нощ.

Хънтър изсумтя. Едва ли можеше да си представи нещо, което би накарало Кейс да не заспи от безпокойство.

— Колко човека имаш? — попита го Кейс.

— Седем плюс няколко каубоя. Осем, ако броим мен.

— Почти четири към едно.

— Така го сметнах и аз.

— Е — провлече Кейс, — няма нужда да броиш Бил Морленд. Старецът може да изглежда пиян, но е хитър като гладна мечка.

— Този кучи син на три пъти се опита да убие Елиса.

Кейс повдигна едната си вежда. После тихо подсвирна. След това поклати глава.

— Не — тихо възрази Кейс.

— Какво значи това?

— Бил не би наранил своята Палавка.

— Как ли пък не! Видях го да се цели в нея с револвера си!

— Кога?

— Преди три нощи.

— Това не е бил той.

— Откъде си толкова сигурен? — гневно попита Хънтър.

— Играх карти с него от залез до изгрев.

— Но…

Кейс изчака Хънтър да завърши мисълта си.

— Проклятие! — изруга Хънтър.

— Нещо нередно ли има?

— Щом не е бил Бил Морленд…

— Не е бил — вмъкна Кейс.

— … значи сред хората на Ладър Ес има предател.

— И аз стигам до този извод — додаде Кейс.

— Кое те кара да мислиш така?

— В Ладър Ес има човек, който постоянно носи информация на Аб и Гейлорд.

— Каква информация?

— Колко човека има Ладър Ес. Колко от тях са стрелци.

Хънтър промърмори нещо нецензурно под носа си.

— Колко крави сте събрали — продължаваше Кейс с равен глас, — от каква порода и къде ги държите. Колко мустанги.

Хънтър само изсъска нещо нечленоразделно в отговор.

— Колко коня с клеймо — добави Кейс. — Колко мустанги сте обяздили. Ето такива неща.

— Все неща, които човек използва по време на война. Информация.

Кейс кимна.

— По дяволите! — промърмори Хънтър. — Имаме достатъчно работа да вършим и без шпионин сред каубоите.

— На твое място бих започнал да убивам всеки Кълпепър, когото видя.

— Това би било прекалено опасно. Ако не очистим всичките наведнъж ще се повтори тексаската история. Оцелелите ще избият всеки човек в обсега на оръжията си, ще изнасилят и после ще убият жените, ще отровят земята и ще подпалят всичко, което може да гори.

Кейс не го отрече. Братята Кълпепър си бяха спечелили репутацията на безпощадни, брутални бандити.

— Тогава по-добре намери кой е предателя и го обеси — мрачно подхвърли Кейс. — Този човек знае прекалено много.

Хънтър не каза нито дума. Мислеше напрегнато и бързо.

Нито една от мислите, които преминаваха през главата му, не му носеше успокоение.

Кейс чакаше брат му да заговори отново. Нищо в него не издаваше нетърпение. Нетърпеливостта би означавала, че дадената личност има слабост — този човек чака нещо да се случи.

През годините на войната Кейс бе очаквал с нетърпение завръщането си у дома в Тексас. Най-накрая се беше прибрал, само за да открие че любимите му племенници са били продадени на команчите.

След като Кейс беше открил какво е останало от Тед и малката Ем, той беше престанал да очаква каквото и да било от бъдещето.

Дори разплата.

За Кейс въздаването на справедливост над братята Кълпепър беше просто една работа, която трябваше да бъде свършена, както клането на прасета или изкопаването на нова клозетна яма. Подобни задължения не допадаха на никого, но никой истински мъж не би клинчил от работата.

— Е, това обяснява всичко — изръмжа със свирепо изражение Хънтър. — Как изглежда този човек?

— Не знам. Не успях да се промъкна близо до него.

— Мислех, че нищо не може да ти се опре, когато става дума за промъкване.

— И аз така мислех. Животът учи на много неща. Този човек познава блатото така, както сокола небето.

— Едър ли е? — попита Хънтър, като си мислеше за Мики.

— Не знам. Той наистина внимава да не оставя следи.

— И това съвпада. С кого разговаря?

— С Гейлорд или с Аб — отговори Кейс.

— Кога?

— Когато си пожелае. Както казах познава областта наистина отлично.

— И кучетата го познават — добави Хънтър.

— Това също ми се мярна в главата. Чувах го да идва и да си отива в Ладър Ес по всяко време, когато пожелае.

— Трябва да е някой от старите — Мики, Лефти или Гимп. Никой друг не е живял достатъчно дълго в ранчото, за да го познава така добре, както този призрак.

— Не мисля, че човек с куц крак би могъл да ми се изплъзне — додаде Кейс. — Блатото наистина изисква голяма ловкост и бързина.

— Тогава остават Мики и Лефти — заключи Хънтър. — Честно казано, не мисля, че е някой от тях.

— Защо?

— Мики е достатъчно злобен — поясни Хънтър, — но се съмнявам, че познава областта достатъчно добре, за да ти се изплъзне. Лефти познава мястото, но не е достатъчно злобен.

— Все пак трябва да е някой, за Бога.

— Сигурен ли си, че не е Бил? — попита Хънтър. — Той е достатъчно подъл и познава областта.