Елизабет Лоуел - Есенен любовник

— Ела с мен — подкани го тя. — Пени се безпокои за теб. Нуждаем се от теб.

Бил поклати отсечено глава.

— Върви си и не се връщай. Махай се!

Елиса не му възрази. Изкатери се на Леопард и го подкара в галоп.

Тъкмо се поздравяваше с успешното си бягство, когато забеляза това, което братята Кълпепър несъмнено бяха видели преди нея.

Малко по-напред и отдясно на нея сред храстите и камъните надничаше дуло на пушка.

Елиса премина в галоп, но цевта дори за секунда не престана да следи всяко дихание на Аб. Който и да стоеше от другата страна на дулото, не беше приятел на Кълпепърови.

Навярно беше Хънтър. Все пак беше я чул как слиза по стълбите.

Част от нея му беше много признателна.

Друга част, обаче не искаше нищо друго, освен да избяга по-далеч от язвителната лекция, която със сигурност щеше да получи от Хънтър. Елиса се приведе над шията на Леопард и го подкани да върви по-бързо.

Въпреки желанието си да избяга от това място час по-скоро, тя задържаше големия жребец с далеч по-бавна крачка от желаната от нея. Може би беше неразумна, както я бе обвинил Бил, но изобщо не смяташе да се самоубива.

Едва ли същото можеше да се каже за Хънтър. Настигна Елиса, още преди да беше стъпила на земята на Ладър Ес.

Откритата ярост в очите му й подсказа, че ще е най-добре да се скрие в миша дупка.

Фактът, че не й каза нито дума, докато не наближиха къщата на ранчото само правеше нещата още по-лоши.

Хънтър рязко насочи Бъгъл Бой пред Леопард, за да принуди петнистия жребец да спре.

— Спри! — студено й заповяда Хънтър.

Елиса се подчини с видима неохота.

— Мислех, че ако поговоря с Бил… — започна тя.

— Да поговориш? Така ли му казват момичетата по вашия край? — язвително я прекъсна Хънтър. — Е, сега вече ми стана много по-леко.

— … той ще разбере колко отчаяно е положението на Ладър Ес — побърза да продължи Елиса — и ще ни помогне или поне няма да ни пречи. Не знаех, че…

— Нищо друго не си знаела, освен че те е досърбяло, а той е бил мъжът, който да те почеше — прекъсна я Хънтър.

— За какво говориш?

— По дяволите! — изруга с отвращение Хънтър. — Говоря за една девойка и за съседа й, който е достатъчно стар, за да й бъде баща.

— Бил не е виновен, че не може сам да се справи с бандата на Кълпепърови — отвърна тя. — За Бога, та ти не би го взел дори да имаше седем ръце!

Фактът, че Елиса защитаваше Бил разяри Хънтър. Ситуацията прекалено силно му напомняше за тирадите, които Белинда произнасяше всеки път, щом нещо не ставаше както тя иска. Все още чуваше в главата си как покойната му жена обвинява съпруга си, войната, Тексас, децата, обвинява всичко на земята, освен себе си за това, че не е щастлива.

— Същата си като Белинда — изръмжа Хънтър. — Изобщо не ти пука за хората, които зависят от теб. Не те интересуват отговорностите ти. Грижиш се само за женския си сърбеж и за това да бъде добре почесан, а другото да върви по дяволите.

Елиса премигна, сепната от неочаквания обрат на разговора.

— Затова избяга при съседа — продължи Хънтър, — като изложи на риск всичко, включително собствения си глупав живот. Но дали изобщо би се вслушала в гласа на здравия разум?

— Аз…

— Не, по дяволите! — свирепо извика Хънтър. — Ще продължиш да се промъкваш на пръсти, за да се срещаш със съседа и докато се търкаляте в тревата с него бандата на Кълпепър ще се гаври с децата ти, а после ще ги продаде на команчите.

Елиса най-сетне проумя какво й казва Хънтър. Повдигна й се.

— Хънтър… — дрезгаво додаде тя.

Той дори не я чу. Беше потънал в ада на миналото, ад, който го преследваше всеки ден от живота му.

— А Кълпепърови накрая се добраха до самата Белинда — продължаваше Хънтър. — Предполагам, че след като са свършили, тя е била доволна, че ще умре. Тед и малката Ем навярно също са щели да предпочетат смъртта. Нямали са късмета на майка си. Минали са дни. Като си помисля как братята Кълпепър са влачили малката Ем…

— Хънтър, спри!

Хънтър затвори очи. Мълчаливо овладя яростта в душата си.

Когато отвори очи, той се озова в настоящето, вместо в разрухата на миналото. Погледна надолу. Пръстите на Елиса се бяха обвили около китката му в болезнена хватка.

— Няма да си помогнеш, като се измъчваш — настойчиво рече Елиса. — Това е вече минало, Хънтър. Те са мъртви, а ти си жив. Страданията ти няма да им помогнат с нищо.

Хънтър бавно вдигна очи към лицето на Елиса.

— Не бях там, когато са имали нужда от мен — додаде той с дрезгав глас. — Децата ми са умирали, а аз дори не съм бил там.

— Съжалявам — прошепна Елиса. — О, Хънтър! Толкова съжалявам!

Наистина й беше мъчно. За децата. За мъртвата му жена. За Хънтър.

И за нея самата.

Най-сетне проумя защо Хънтър не си позволяваше да я обича. Не беше затова, че бе обичал много първата си жена.

Беше защото тя му бе изневерила.

Хънтър измъкна рязко ръката си от дланта на Елиса, сякаш докосването й го отвращаваше.

— Престани да се срещаш с Бил — рязко й каза той. — След като заровя онези бандити, ако искаш се премести да живееш при него. Но не по-рано.

— Аз не съм Белинда. Обичам Бил, но не по този начин.

Хънтър изви устни, за да покаже, че не й вярва.

— Видях четирима от бандата на Кълпепърови. — Имаше ли още?

Елиса искаше да продължи спора за разликите между нея и Белинда, но изражението в очите на Хънтър й подсказа, че едва ли точно сега беше подходящото време.

Може би утре?

Или вдругиден?

Може би тогава Хънтър щеше да прояви повече сговорчивост.

Може би дотогава очите му нямаше да изглеждат като два черни къса от самия ад.

— Не видях други Кълпепърови — отвърна Елиса. — Обаче имаше един друг човек.

Хънтър я гледаше с изнервящо напрежение.

— Мисля, че той е най-опасен от всичките — добави тя.

— Познаваш ли го?

— Не. Не по име.

— Тогава как разбра, че е опасен?

Елиса бавно изпусна дъх. Смъртоносният мраз в гласа му беше започнал да се топи.

— По начин, по който не се движеше — поясни просто тя.

— Какво значи това?

— Повечето мъже мърдат, пристъпват от крак на крак, играят си с мустаците си или с колана си.

Хънтър чакаше без да помръдва. Пълната му неподвижност напомниха на Елиса за онзи мъж.

— Онзи човек не помръдваше, като изключим дишането му — продължи Елиса. — Не беше изплашен, нито кръвожаден, изобщо нищо не се четеше на лицето му. Просто беше… готов.

— За какво?

— За каквото дойде. Щеше да го приеме, без да трепне. Сякаш нищо не може да го достигне, освен смъртта, а тя като че ли не го плашеше. Като теб, когато дойде за първи път в ранчото.

Бъгъл Бой изпръхтя и се дръпна малко.

Хънтър не му обърна внимание. Фактът, че беше пропуснал един от мъжете, заобиколили Елиса, силно го обезпокои.

— Не го видях — рече той.

— Стоеше настрана от Кълпепърови.

— Как изглеждаше?

— Беше…

Гласът на Елиса секна. Тя погледна към Хънтър.

— Изглеждаше като теб на ръст — продължи тя най-накрая. — А може би ми е напомнил за теб, защото носеше части от конфедерална униформа.

— С дясната ръка ли стреля или с лявата?

— В едната си ръка държеше револвер, а в лявата карабина.

Хънтър се усмихна леко.

— Нищо чудно, че не е бил обезпокоен.

— И носеше мокасини — добави Елиса.

— Мокасини ли? — попита я Хънтър с рязък глас.

— Да. Носеше високи до коленете мокасини. Украсени с ресни като на апахите.

Елиса наклони глава настрани, за да обмисли по-добре нещо, което току-що й се бе мярнало.

— Не мисля, че някой друг го видя — добави тя най-накрая. Той просто се появи в края на един върбалак, точно когато мъглата се вдигаше.

— Мокасини с ресни — тихо повтори Хънтър. — Проклятие!

Елиса го изгледа учудено. В гласът му имаше смесица от емоции, които я заинтригуваха. Привързаността беше една от тях. Друга беше уважението. Третата беше очакването.

Но най-изненадващо от всичко беше състраданието в гласа му.

— Познаваш ли го? — додаде Елиса.

— Може би. Много хора носят мокасини.

— Не чак толкова много, все пак.

— Самият аз ги предпочитам, когато ходя на разузнаване.

— Кой е той?

— Ако е човекът, за когото го мисля, ти си напълно права. Това момче изобщо не се страхува от онова, което ще се случи.