Нещо студено побутна пръстите на Елиса. Тя приглуши сепнатия си писък и погледна надолу.

Виксън я погледна и размаха опашка с надежда.

— Не — прошепна Елиса. — Върни се да пазиш плевнята.

Виксън наведе глава настрани, поколеба се, после се обърна и затича обратно към плевнята.

Елиса погледна към бараката на ратаите. Слабият вятър караше струйките мъгла да танцуват като сребърни пламъци. От прозореца не се виждаше дори искрица светлина. Беше станала дори преди Гимп.

Елиса бързо отиде в плевнята, оседла Леопард и се насочи към Ветровития проход. Беше облечена в черния си костюм за езда, с черно каубойско наметало, а косата й беше скрита под черен шал. С тези дрехи едва ли можеха да я забележат дори там, където нямаше мъгла.

Вътре в мъглата тя беше практически невидима.

Никога пътят до ранчото на Бил не й бе отнемал толкова много време. В добавка към мъглата тя използваше всяка възможност да се прикрие в нощта.

Нямаше как да разбере дали бандата на Кълпепърови беше оставила някой да наблюдава Ветровития проход.

Времето оправда надеждите на Елиса. След като премина през прохода, мъглата стана още по-гъста. От опит, обаче, знаеше, че времето едва ли ще остане мъгливо след като се разсъмне. Дотогава трябваше да се е прибрала в ранчото.

А с нея трябваше да дойде и Бил Морленд.

Елиса се страхуваше какво ще се случи, ако Хънтър посрещне Бил с пушка в ръка.

Не трябваше да забравя обвиненията, които Хънтър му беше отправил.

Елиса потрепери при спомена за израза в очите му, когато преди няколко дни Хънтър се бе прицелил в Аб Кълпепър.

Омраза!

Хънтър се беше заканил да застреля Бил. Елиса се страхуваше да не го застреля още щом го види, както би сторил с всеки четирикрак паразит, който краде телета.

Не можеше да позволи това да се случи. Бил не заслужаваше да умре, само защото не беше си помръднал пръста да й помогне.

През всичките онези години, преди да замине за Англия, той се бе държал толкова добре с нея.

Елиса решително насочи Леопард през редеещата тъмнина. Ако някой бандит пазеше подхода към колибата на Бил, едва ли беше забелязал призрачното преминаване на Леопард.

Елиса напрегнато гледаше пред себе си за някакъв признак на светлина. Не се виждаше нищо. Слезе от коня и завърза Леопард за един храст. Много предпазливо се промъкна близо до клозета зад колибата.

Само на два-три метра от клозета растеше един гъст храст. Елиса се сви и се сля с очертанията на храста, както я бе учил да прави самият Бил, когато двамата ходеха на лов.

Елиса облиза устните си, сви ги и изсвири тихо. В отиващата си нощ се чу ясната, мелодична песен на славей. Бил я беше научил да свири като славей още преди години, когато тя беше малко момиче, а сребърният смях на майка й огласяше цялата къща.

В колибата не се видя светлина в отговор на изсвирването й.

Никой не извика името й.

Елиса нервно погледна към небето. Звездите вече не се виждаха. Източният хоризонт тлееше в блед прасковен цвят.

Елиса изсвири отново мелодията на славея.

Нищо не се случи.

Може би Бил беше препил и сега спеше прекалено дълбоко, за да я чуе?

Облиза устните си, които бяха пресъхнали като кърпа за лице, сви устни и изсвири отново. Песента на лъжливия славей за трети път се разнесе край колибата.

Не се видя светлината на фенер.

Над източния край на небето зората сгъстяваше розовия си цвят.

Елиса чакаше.

И чакаше.

Тъкмо когато беше решила да се предаде, предната врата на колибата проскърца. Един мъж излезе отвътре и се насочи към клозета.

Бил!

Елиса се отпусна облекчено.

Бил се приближи до клозета с колебливите стъпки на човек, който е препил или просто недовижда в утринния здрач. Неуверените му крачки някак си го отведоха покрай клозета към гъсталака.

— Насам — прошепна Елиса. — Аз съм!

— Исусе! Палавке, ти ли си? — просъска Бил. — Нали ти казах последния път да не идваш тук! Върви си у дома!

Елиса се опита да различи изражението на лицето му. Онова, което видя в пробуждащата се светлина не я успокои ни най-малко.

Очите му бяха кръвясали.

И гневни.

Но, преди всичко, изплашени.

— Същата си като майка си — прошепна разгневено Бил. — Безразсъдна до мозъка на костите си! Махай се оттук!

— Ела с мен — подканващо прошепна Елиса. — Имам нужда от теб.

— Върви си у дома!

Въпреки че гласът на Бил беше мил, в изражението му нямаше нищо подобно.

— Бил…

— Върви!

— Не — възрази тихо, но твърдо Елиса. После се изправи. — Много от кравите на Ладър Ес бяха откраднати. Липсват много коне. Всички следи водят към…

— Виж ти, виж ти — чу се непознат глас откъм гърба й, — какво си имаме тук? Някой е донесъл на Аб първокачествено женско месо.

Бил се спъна и падна върху Елиса. Тежестта на Бил я събори и я претърколи настрана от непознатия.

— Бягай! — яростно прошепна Бил.

Този път Елиса не възрази. Обърна се и хукна.

Само след три крачки една желязна мъжка ръка я стисна за мишницата. Елиса простена от болка. Аб Кълпепър със сила я завъртя към себе си. Беше висок, кокалест и имаше светли очи, които сякаш тлееха в сумрака. Един поглед в тези очи накара стомаха на Елиса да се преобърне.

— Наистина първо качество! — повтори Аб.

— Пусни ме! — дръпна се Елиса.

— Не бързай толкова, девойче. Не трябва да си тръгваш така бързо и толкова разочарована, само защото стария Бил е прекалено пиян, за да се позабавлява с една дама.

— Пусни ме! — процеди Елиса през зъби.

— Нито едно момиче не е казвало на Аб Кълпепър, че не може да се справи при случай — провлечено заяви Аб.

Елиса инстинктивно погледна към Бил, защото знаеше, че сама няма да се справи с Аб.

Никъде близо до ръцете на Бил не се виждаше оръжие.

Студ се прокрадна в душата на Елиса. Бил едва ли щеше да й помогне повече, отколкото през последните два месеца, тоест никак.

След това Елиса осъзна, че Бил гледа покрай нея, сякаш тя вече нямаше никакво значение. Сляпата, безпомощна ярост на лицето му й казаха повече, отколкото можеха да го сторят думите.

Тя се обърна, за да проследи погледа на Бил.

Братята Кълпепър изникнаха от сумрака един по един. Първо единият брат. После друг. После Гейлорд. Бяха на не повече от три метра от Бил. Високи, жилести, със светлосини очи. Всичките Кълпепърови си приличаха като грахови зърна.

Или, може би, като дяволите в ада.

— Кажи здрасти на момчетата — подкани я Аб.

— Пусни ме — някак отвлечено каза тя.

Аб се усмихна.

Стомахът на Елиса отново се преобърна. Жестокостта в изражението на Аб беше заплашително ясна.

Може би на Гейлорд Кълпепър му липсваше част от човечността му. Аб изобщо нямаше душа.

— Не обръщайте внимание на Бил — посъветва ги Аб. — Напоследък е станал раздразнителен. Сигурно идва от това, че си няма момиче за мушкане.

От побелелите устни на Елиса не излизаше нито един звук. Видяното й подсказваше, че думите няма да й донесат нищо добро. Бандитите държаха Бил на мушка.

Трябваше само да дръпнат спусъка.

Аб проследи погледа на Елиса и се усмихна. Натиска на пръстите му върху ръката й се отслаби малко.

Елиса нямаше къде да бяга. Дори да побегнеше, мъглата вече се вдигаше и нямаше да я скрие.

Нямаше никакво прикритие.

Нямаше къде да се скрие.

Аб дръпна рязко шапката на Елиса със свободната си ръка. Ленената й коса заблестя на светлината.

— Така си мислех — отбеляза Аб със задоволство. — Значи ти си тази кучка Палавка.

— Казвам се Елиса.

Изражението на лицето на Аб подсказваше, че не го интересува името й.

— Да влезем в колибата — усмихнато предложи Аб. — Имаме да вършим бизнес.

Бил изгледа свирепо Аб.

Аб дори не го забеляза. В момента го интересуваше само момичето с ленената коса и упоритите синьо-зелени очи.

— Нямаме никаква работа заедно — възрази Елиса.

— Е, не бързай толкова, девойче. Може бизнесът ми да ти хареса — лукаво рече Аб.

— Закъснявам. Чакат ме в ранчото.

— Точно за това искам да поговорим.

— Какво?

— Най-сетне имаш възможност да се отървеш от Ладър Ес — нетърпеливо поясни Аб. — Напълно доброволно и законно. Ония янки със сините дрехи няма да имат за какво да плачат.

— Не.

— Давам ти трийсет долара — заяви Аб. — Това е моето първо и последно предложение.

Елиса го погледна така, сякаш беше луд. С трийсет долара не можеше да купи само корала на Ладър Ес, да не говорим за цялото ранчо.

Елиса извърна погледа си настрана в мига, в който срещна очите на Аб. Беше направо ужасяващо да срещнеш погледа му.

— Не — дрезгаво отвърна тя.

От сумрака изникна четвърти човек. В едната си ръка държеше револвер, а в другата — пушка. Стоеше на доста голямо разстояние от братята Кълпепър. Стоеше и чакаше.

В позата му нямаше признаци на нетърпение. Нямаше нищо и от дивата похот изписана по лицата на Кълпепърови. Спокойната готовност на тялото на този мъж беше по-опасна от оръжията, които държеше в ръце.

Елиса почувства с необикновена яснота, че четвъртият мъж е по-опасен от останалите братя, взети заедно. Беше толкова сигурна в това, колкото в собствения си препускащ пулс.

„Мили Боже, какво направих! — запита се тя с недоумение. — Бил не беше нищо повече от затворник на тези разбойници.“

Сега тя също се беше присъединила към него.

Мисълта, че ще бъде оставена на милостта на подобните на Аб Кълпепър, сви болезнено стомаха й. Без да престава да мисли, тя дръпна ръката си и отстъпи извън досега на Аб.

Движението й беше толкова бързо, че свари Аб неподготвен. Той посегна да я сграбчи, но Гейлорд го спря.

Аб погледна през рамо. Каза нещо злобно на брат си. После си замълча.

Елиса се обърна към Бил, докато отстъпваше към Леопард.