Елизабет Лоуел - Есенен любовник

Един поглед към лицето на Морган подсказа на Елиса, че в изражението му няма нито извинение, нито колебание. Явно имаше предвид точно това, което й беше казал.

— Заповедта на Хънтър ли е? — попита тя.

— Не, просто проявявам здрав разум — отвърна твърдо Морган. — Сигурен съм, че ще се загубите в блатото, освен ако не сте наполовина воден плъх.

— Ще се изгубя или ще попадна в засада.

Морган изпусна въздуха си през зъби и намести шапката си.

— Да, госпожице. Тази мисъл се появи в каубойската ми глава, още щом видях за първи път следите, които водят към този ад.

Колкото по-дълго Елиса гледаше следите, толкова по-сигурна ставаше, че те са фалшиви, опасни, а може би и двете.

Тази работа не беше дело на Бил.

Бил направо я беше попитал да му продаде Ладър Ес, а после й беше казал, че е глупава като пън, задето не му го е продала.

Право в очите.

На висок глас.

Без да се промъква по малките часове и да й прави гадни номера.

Елиса хвърли един последен поглед към блатото, отпусна се в седлото и се обърна към Морган.

— Къде е Хънтър?

— Обяздва мустанги.

Елиса обърна Леопард и препусна в галоп към корала.

Морган я последва. Очите му наблюдаваха блатото доста след като се бяха отдалечили на един изстрел разстояние.

Когато Елиса и Морган пристигнаха в изградения от храсти корал, Рийд беше хванал един мустанг за ушите и го държеше с всичка сила. Хънтър сграбчи юздата точно до юздечката, изви главата на мустанга почти до лявото стреме и се метна на седлото.

— Пускай го — подвикна Хънтър и отхлаби малко хватката си.

Рийд пусна ушите на коня и прескочи от другата страна на портата на корала.

Морган се усмихна и се отпусна в седлото, за да се наслади на представлението.

Мустангът беше един жилав дребен жребец, който сякаш имаше пружини в краката си. Конят прибра едни към други предните и задните си крака, изви се на дъга и метна задницата си като риба на сухо, мъчейки се да хвърли ездача си.

Хънтър го яздеше като котка, без да помръдва повече от нужното и без да се отлепя много от седлото. Използваше шпорите си не за наказание, а за да се увери, че жребецът прави всичко, на което е способен.

След няколко минути мустангът престана да се хвърля, изпръхтя силно и извърна глава, за да види по-добре странния израстък на гърба си.

Хънтър погали шията на коня, като му говореше тихо и успокоително. След това слезе от жребеца с едно особено, плавно движение, което нито за миг не го поставяше в такова положение, че да изгуби равновесие.

Ботушите на Хънтър едва бяха докоснали земята, когато той стисна юздата, дръпна главата на жребеца нагоре и се метна отново на седлото.

Жребецът изпръхтя, отстъпи настрани, изви се на дъга без особен ентусиазъм и накрая застина.

Чак сега Елиса забеляза, че мустангът носеше прясно клеймо на Ладър Ес на хълбока си. Същото важеше за всички останали мустанги в корала.

Хънтър слезе от коня.

Жребецът само го погледна.

— Отмятай този и давай следващия — извика Хънтър на Рийд.

Конят официално беше причислен към новообяздените, което означаваше, че един добър ездач би могъл да го възседне при разумна безопасност без чужда помощ.

— Проклятие, този човек обяздва конете направо с поглед! — ухили се Морган. — Виждал съм само един по-добър от него.

— По-добър ли? Съмнявам се — отвърна Елиса.

— Питай Хънтър. Той ще се съгласи, че брат му е по-добър от него при обяздването на мустанги. Рийд бавно тръгна с готово ласо в ръка към мустангите, които тичаха в кръг в далечния край на корала. Конете цвилеха, пръхтяха, мятаха се насам-натам, но без полза. Примката излетя и се нахлузи около шията на най-близкия кон.

Рийд нави свободния край на въжето около рога на седлото си и повлече съпротивляващия се мустанг към мястото за оседлаване.

Без да поглежда към Елиса и дори без да дава знак, че е забелязал присъствието й, Хънтър свали юздата и седлото от предишния мустанг и се насочи към новия кон.

— Хънтър? — подвикна Елиса. — Трябва да поговорим.

Той спря и погледна през рамо към нея.

— По-късно — лаконично отвърна той. — Зает съм.

— Става дума за липсващите коне.

— Ето затова съм зает. Обяздвам нови коне, за да попълнят липсващата бройка.

— Ще ни отнеме само няколко минути.

— Това значи още един обязден мустанг, Палавке.

След тези думи Хънтър продължи пътя си към мястото за оседлаване в далечния край на корала.

Елиса насочи Леопард към портата на корала.

Преди Хънтър да разбере какво става, Леопард прескочи оградата и се закова на място пред него.

„Проклето да е безразсъдството й! — ядосано си каза той. — Някой ден ще насочи жребеца си към прекалено висока преграда и двамата ще завършат скока си на куп от другата страна.“

Но всъщност не това дразнеше истински Хънтър и той добре го разбираше.

Искаше Елиса толкова силно и същевременно се мразеше за желанието си до такава степен, че се разгневяваше само като я погледнеше. Преследваше го спомена за смеха й, след като студената вода я беше обляла.

Представяше си зърната й, ясно очертани под тънката мокра блуза и огънят пламваше в гърдите му.

— Става дума за Бил — поясни Елиса. — Безпокоя се за него.

Хънтър усети как гласа й се смекчи при споменаването на името на Бил и забеляза загрижеността в очите й. Това беше последната капка в пълната вече с гняв чаша.

— И какво толкова е станало с този крадец на коне и говеда, с това копеле дето толкова обича братчетата Кълпепър, че си се загрижила за него? — провлечено подхвърли Хънтър.

— Не можем да докажем, че именно Бил е откраднал добитъка.

— Какво доказателство ти трябва, момиченце? Самопризнание ли? Демонстрация стъпка по стъпка как точно го е направил? Или изстрел от засада в гърба ти?

— Бил никога не би ме наранил — настойчиво възрази Елиса. — Не го познаваш толкова добре, колкото мен. Страх ме е…

— Не бих и желал. Винаги съм предпочитал жените — ядно изрече Хънтър.

Елиса дори не забеляза намека му. Просто продължи да му говори.

— … че може би бандата го държи в плен — завърши тя.

— Пленник ли? Не пленник, а юда!

— За мен това е единственото разумно обяснение.

— Не можеш да видиш истината, дори когато е дошла на крака при тебе и те заплюва в лицето! Добрият стар Бил те краде посред бял ден!

— Не! Той има нужда от помощ!

— Има нужда от куршум!

Елиса срещна суровия поглед на Хънтър и си спомни неподправената омраза, която той хранеше към всичко, свързано с братята Кълпепър.

„… крадец на коне и говеда … копеле дето толкова обича братчетата Кълпепър…“

— Не — възрази му тя с равен глас. — Няма да ти позволя да нараниш Бил. Чуваш ли ме? Не го наранявай!

Хънтър й хвърли пълен с презрение поглед.

А после се зачуди защо ли симпатични кокетки като Белинда и Елиса си губеха ума по мошеници два пъти по-стари от тях, които по една случайност им бяха съседи.

Хънтър бързо се приближи до Леопард. После заговори така, че само Елиса да го чува.

— Престани да ми ходиш по петите и да носиш коприна — просъска той с леден глас. — Ако исках това, което ми предлагаш, щях да дойда да те пазя самият аз, а не да пращам Морган.

— Не съм…

— Напротив, точно така правиш — прекъсна я той. — Момчетата се смеят в бараката и само затова говорят — люлееш задник насам-натам, ближеш устни, а погледът ти говори „ела по-насам“.

— Не правя нищо подобно!

— Това наистина би било нещо ново за мен и момчетата — възрази й Хънтър. — Махай се, Палавке! Щом реша, че искам да взема онова, което ми буташ в лицето, ще ти се обадя.

Елиса се изчерви от смесеното с гняв смущение. Не беше предполагала, че интересът й към Хънтър е предмет на разговори в бараката на ратаите.

— Морган! — излая Хънтър. — Отвори портата.

Вратата се отвори със скърцане зад гърба му.

— А сега разкарай този шарен кон от пътя ми — каза й Хънтър. — Имам по-важна работа за вършене от празните приказки с една кокетка.

Елиса изгледа Хънтър продължително. В него нямаше нито милост, нито намек, че би се размекнал, дори ако заплачеше за Бил.

В такъв случай щеше да действа сама, реши тя.

Без дори да погледне към отворената врата, Елиса насочи Леопард към широката ограда от храсти. Жребецът я прехвърли като елен и остави Хънтър да се поти в прахоляка.