Сепнатият й писък привлече погледите на всички мъже, но ги задържа не той, а доволния женски смях, който го последва.

Хънтър се прехвърли през оградата на корала и се затича към Сони със заплашителен поглед.

— Ох, гле’й какво направих, госпожице Елиса! — извинително додаде Сони. — Страшно съжалявам! Тази каца сякаш си правеше каквото тя си знае.

Елиса дръпна блузата си, която се беше прилепила към тялото й. После махна на Сони, за да му покаже, че не е нужно да й се извинява.

— Всичко е наред — рече тя. — Тъкмо си мислех за баня и ето, че я получих.

Хънтър изгледа Сони така, че на младежа му се прииска да се скрие в миша дупка.

— Само мокра ли си? Удари ли те кацата? — грубо се обърна Хънтър към Елиса.

— Нищо ми няма.

— Сигурна ли си?

— А-ха. Дори да ме беше ударила, едва ли щеше да бъде лошо — отметна глава назад Елиса и се разсмя. — Господи, как добре ми дойде тази баня!

Хънтър не й отговори. Желанието го стисна в жестокото си менгеме. Не можеше да си поеме дъх от силата, с която кръвта бушуваше във вените му.

Всяка извивка, всяка нежна част, всяка женствена подробност по тялото на Елиса изпъкваше ясно през подгизналите дрехи. Зърната й се бяха издули в два твърди върха, които молеха мъжа да ги погледне, да ги вземе в ръцете, но преди всичко в устата си.

След това Елиса погледна към Хънтър. Очите й се разшириха в отговор на желанието му.

Хънтър се обърна рязко, отиде при коня на Елиса и взе жакета й.

— Облечи го, преди да си настинала — каза й Хънтър, като й подаде дрехата.

— Да настина ли? Днес? Ако не си забелязал, времето е горещо и…

— Правиш представление на мъжете с тялото си, нали? — прекъсна я той с леден тон. — Но ти вече го знаеш, нали? Облечи жакета!

Елиса отвори уста да възрази, но забеляза, че всички мъже ги гледат и побърза да я затвори. Взе с гневно изражение жакета и започна да мушка мокрите си ръце в тесните ръкави. Резките движения разлюляха гърдите й под тънката тъкан.

На Хънтър му се прииска да завие от разочарование. Изруга люто и обърна гръб на безкрайната съблазън, която представляваше Елиса Сътън.

Първото нещо, което видя бе, че всичките каубои все още я гледаха.

— Представлението свърши! — изръмжа Хънтър и обходи мъжете с поглед. — Захващайте се за работа!


— Госпожице Елиса, сигурна ли сте, че трябва да сте тук навън сама? — нетърпеливо попита Сони.

— Не съм сама. Ти и Морган сте с мен.

Тонът на Елиса беше рязък. От вчерашната случка с кацата вода тя стоеше настрани от мъжете.

Беше адски уморена от консервирането, правенето на пюрета, слагането на туршии, беленето, рязането и останалата каква ли не друга работа, свързана с обработката на урожая от унищожената й градина.

Освен това денят беше прекалено хубав, за да стои затворена в къщата. Ниските, меки слънчеви лъчи на късния следобед я бяха подмамили да излезе и да отиде при хванатите мустанги.

— Да, но… — започна Сони.

— Но нищо — прекъсна го Елиса. — Собственикът на Ладър Ес съм аз, а не Хънтър. Всеки трябва да помни добре този факт.

— Особено Хънтър, нали? — провлечено подхвърли Морган.

Тя обърна бойко глава към него. Хуморът и разбирането в черните очи на Морган я обезоръжиха изцяло.

— Особено Хънтър — съгласи се тя и се разсмя кисело.

— Той просто те пази от мъжете — тихо рече Морган.

— Така ли? Тогава защо имам чувството, че всъщност той пази мъжете от мен?

Морган въздъхна, вдигна шапката си и я намести отново върху гъстата си, къдрава черна коса.

— Ами, ако познавахте жена му, щяхте да го разберете — отвърна най-накрая Морган. — Тя беше едно хубаво младо създание като вас. Точно заради това си изпати. И той също.

— Какво се случи? — запита Елиса, която жадуваше да научи повече за миналото на Хънтър.

— Не мога да ви разкажа. Извинете ме, госпожице. По-добре да се връщам при мустангите.

— Но…

— Чуйте, не се отдалечавайте от сградите без придружител — предупреди я Морган. — Онзи гостенин беше тук отново днес преди зазоряване.

— Какво? Хънтър нищо не ми е казвал.

— Няма нищо за казване. Промъкнал се е покрай бараката на ратаите и е отворил вратата на корала. Адски трудна работа беше да се приберат обратно новите коне в тъмното.

— Има ли липсващи? — остро попита Елиса.

— Трудно е да се каже — призна Морган. — Още не познаваме добре конете.

— Какво показва преброяването?

— Липсват дванайсет.

— Липсват само жигосани коне, нали? — попита Елиса.

— Да, госпожице. Мустангите са прекалено диви и не си струват труда да се крадат. Макар че щом веднъж се обяздят… — сви рамене Морган.

— Само коне с клеймото на Ладър Ес ли са взети?

— Да, госпожице. Така изглежда.

— Дяволска работа! — разгневи се Елиса.

— Да, госпожице. Така си е.

Елиса се надигна на оградата, за да огледа по-добре оставащите коне. Без да обръща внимание на мръсотията, която напречните прегради оставяха по червеникавия й костюм за езда, тя седна на оградата и се вгледа в клеймата на конете.

По-малко от половината оставащи коне носеха клеймото на Ладър Ес. Като се изключат отделните клейма на Би Бар, останалите коне носеха знака на Слаш Ривър.

Елиса почувства как кипва. Скочи от оградата и тръгна към плевнята. Оседла Леопард, сложи му юздата, мушна карабината си в кобура на седлото и го възседна с едно рязко движение.

Тежестта на полите й сковаваше всяко нейно движение. Елиса промърмори нещо под носа си и се закле, че ще разпори този костюм както беше направила с другия. След това насочи коня към границата между Би Бар и Ладър Ес.

Преди още да беше стигнала до двора на ранчото, Морган се появи отново. Яздеше един дорест скопен кон, който само до преди няколко дни бе препускал на воля с мустангите.

— Ще дойда с вас, госпожице.

— Не отивам далеч.

— Да, госпожице.

— Но ти въпреки това ще дойдеш с мен, нали?

— Да, госпожице.

— Нося си пушка — хапливо додаде тя.

— Да, госпожице.

— Аз съм добър стрелец.

— Да, госпожице.

— Ти имаш друга, по-важна работа за вършене.

— Не, госпожице.

Елиса отново изруга под носа си и насочи Леопард по една от загадъчните следи, които водеха към Ветровития проход и към Би Бар.

Морган я последва.

Щом конят му се изравни с Леопард, Елиса забеляза, че клеймото на хълбока му е променено от знака на Ладър Ес, така че да се чете като този на Слаш Ривър. Промяната беше съвсем проста — между оригиналния знак S S добавяха една диагонална черта в средата.

— Какво ще стане, ако някой Кълпепър възрази, че яздиш така наречения техен кон? — кисело рече Елиса.

— Тогава ще знам, че Бог наистина е добър.

Вълчата усмивка на Морган говореше повече от всякакви думи. Несъмнено гореше от желание да се срещне с някой гневен Кълпепър.

Елиса се опита да скрие усмивката си. Беше невъзможно.

Харесваше Морган. Освен това Морган се беше превърнал в неин въоръжен придружител не поради някакво собствено влечение, а по заповед на Хънтър.

— Стой зад мен — предаде се накрая Елиса. — Не искам да оставяме още конски следи. И без това вече са много.

— Да, госпожице.

Елиса подръпна юздите и подкара Леопард в лек галоп. Насочи се право към паяжината от следи, които свързваха Би Бар и Ладър Ес.

Не й отне много време да разбере какво се бе случило. Една малка група неподковани коне беше преминала или по-скоро някой я беше прекарал от Ладър Ес към Би Бар през миналата нощ.

Нямаше следи в обратната посока към Ладър Ес.

Защо, по дяволите, Бил даваше на братята Кълпепър да шетат на воля из земята му, питаше се горчиво Елиса.

Дали не го правеше, за да я съсипе заради това, че не му беше продала ранчото?

Тази версия просто не съвпадаше с представата на Елиса за Бил. От време на време той беше суров човек, но не повече, отколкото го изискваше дивия запад.

Освен това към нея винаги се бе държал нежно, дори когато го бе разгневила с отказа си да му продаде Ладър Ес и да остане в Англия до края на живота си.

Дали Бил не беше отстъпил защото беше сам срещу цялата банда на Кълпепър? Възможно ли беше да е решил, че е по-добре да изгуби ранчото, отколкото живота си?

Елиса се надяваше това да е истината. Склонна беше да приеме, че благоразумието е по-добрата страна на доблестта.

Не можеше да проумее явната кражба.

След като се бе запознала с Гейлорд Кълпепър, на Елиса й беше станало ясно, че човек трябва да е много силен, много смел и решителен, за да се изправи сам срещу Кълпепърови. Не можеше да вини Бил, че бе взел друго решение за себе си.

Елиса пришпори Леопард напред, следвайки дирята на конете, които бяха откраднати от корала на Ладър Ес. Следите водеха към земята на Би Бар, после завиваха настрани и се насочваха право към една особено гъсто обрасла част на блатото.

Мак веднъж й беше казал, че сред високите тръстики има скрити много пътеки, проходи и островчета. Така поне му бяха казвали индианците.

Човек би могъл да скрие доста стока в блатото… ако знае как да се измъкне от тресавищата на суха земя сред лабиринта от тръстики, кал и засъхващи потоци.

Елиса се изправи в стремената и заслони очите. Вгледа се надолу към лекия склон, водещ към блатото. Възможно бе да има стотици говеда и коне, разпръснати сред тръстиките и туфите трева.

А може би нямаше нито едно животно.

Може би просто следите ги примамваха към засада, устроена им от чакащите с пушки в ръце бандити на братята Кълпепър.

— Госпожице? — обади се Морган. — Нали не смятате да се набутате право в блатото?

Елиса не му отговори.

Морган се изкашля преди да продължи.

— На ваше място не бих направил подобно нещо, госпожице. Всъщност ще се постарая да не правите нищо такова.