Въпреки че вятърът свиреше в лицата им, скоро конските гърбове лъщяха от пот. Споменът за блатото с изобилната му вода и ятата птици изглеждаше само един мираж, предизвикан от жегата над сухата земя.

Бъгъл Бой рязко зави към планината. А след това големият жребец сякаш се сплеска, шията му се проточи напред, а опашката му се изправи по вятъра. Без да мисли за опасността, кобилата на Елиса изтрополи надолу по склона на един плитък ручей, взе завоя и последва Бъгъл Бой нагоре по коритото на ручея с главоломна скорост.

Хънтър погледна за миг през рамо. Кокалестата кобила беше на петнайсетина метра зад него и се стремеше да не изостава. Елиса се беше привела ниско над конската шия. Беше се вкопчила като репей в дългата, черна грива на кобилата.

Изведнъж кобилата стъпи накриво, залитна и изгуби ритъма на галопа си. Елиса се изправи в стремената и дръпна юздите, за да възстанови баланса на коня си. След няколко мъчителни секунди кобилата успя да влезе отново в крачка.

Падането й се размина на косъм. Хънтър обърна глава напред и си помисли със съжаление, че щеше да бъде най-добре подобни рискове да бъдат избегнати.

Може би Елиса трябваше да остане в ранчото. Не беше нейна работа да рискува живота си.

Въпреки това Хънтър не можеше да й заповяда подобно нещо, защото Елиса нямаше да му се подчини. Единствената възможност да я задържи бе да завърже краката и ръцете й за леглото.

А ако се случи така, че тя е в леглото, а той е някъде наблизо, едва ли в главата му щеше да се мерне мисълта да я завърже и да си тръгне.

Хънтър изруга на глас и насочи Бъгъл Бой надясно. Конят зави и стремително се изкачи по ръба на плиткия ручей. Навсякъде покрай тях се разстилаше слънчево, жълтокафяво великолепие.

От дясно на Хънтър, на около километър се разстилаше необятната пустош на пресъхналото блато. Под напора на вятъра тръстиките и високата трева се люлееха и преливаха в златно и кафяво.

На около триста метра пред тях препускаше голям табун мустанги, подкарвани от каубоите на Ладър Ес и техните изнемощели коне.

Хънтър и Елиса се присъединиха към преследването. Щом скъсиха разстоянието до мустангите, двамата предвидливо застанаха между конете и блатото.

Всеки мустанг, на когото му хрумнеше да се опита да избяга към блатото, на часа биваше върнат обратно от някой ездач. Другите каубои се бяха разпределили така, че да насочат мустангите към стария корал8, който беше построен още преди години за годишното преброяване на дивите коне.

Когато мустангите стигнаха до широкият край на фунията от храсти, която водеше към корала, конете се бяха запенили и дишаха тежко. Втурнаха се през фунията като море от плющящи гриви и опашки.

Зад тях ездачите се снишиха в седлата си и побързаха да сложат вратата на корала. Мустангите се озоваха в затворената ограда, преди да са разбрали какво става.

Елиса пусна задъханата си кобила да върви бавно, избърса потта от собственото си чело и затъкна сламените кичури коса над челото си зад ушите си. Нетърпеливо огледа големия корал, изграден от храсти, като се опитваше да преброи конете.

В оградата мустангите тичаха в кръг, търсейки път навън. Безброй остри копита хвърляха чимове трева, а отдолу се разкриваше пръстта. Скоро в небето се вдигна прах като дим от огън.

Беше невъзможно да се преброят мустангите. Въпреки това Елиса беше усмихната, когато завърши обиколката си на корала. На много от конските хълбоци беше забелязала клеймото на Ладър Ес, което значеше, че доста коне вече са обяздени. Те бързо щяха да свикнат отново с тежестта на ездача.

Един поглед към Елиса беше достатъчен на Хънтър, за да разбере, че тя е по-скоро развълнувана и развеселена, отколкото наранена. Бузите й бяха порозовели, синьо-зелените й очи блестяха като скъпоценни камъни, а усмивката й сияеше.

Хънтър не се сдържа и й се усмихна в отговор.

— Колко мустанги мислиш, че сме хванали? — ликуващо го попита Елиса.

Хънтър с мъка извърна поглед от червените й устни към кипящото море от мустанги, което беше заприщено зад оградата от храсти.

— Навярно около двеста — бавно отговори той. — Бих казал, че приблизително половината от тях стават за езда.

После си спомни за офицера от армията, който беше поискал Елиса заедно с конете и се усмихна хладно.

— Но от армията не са искали добри коне, нали? — добави тихо Хънтър. — Навярно току-що обяздените също ще им свършат работа.

Елиса се разсмя. Смехът й, подобно на усмивката й, излъчваше задоволство. Огледа със собственически поглед мустангите.

За първи път започваше да вярва, че ранчото може би наистина ще бъде спасено. При толкова много нови, силни коне мъжете без съмнение щяха да успеят да намерят още говеда.

— Доста коне носят клеймото на Ладър Ес — подхвърли Елиса.

— А някои — на Слаш Ривър.

Елиса се намръщи. Нетърпеливо махна един бледозлатист кичур коса от очите си и го мушна под шапката си.

— Клеймото на Аб Кълпепър — добави Хънтър.

— Съвсем скоро поставено — саркастично вмъкна тя. — Съвсем скоро.

— Аб не е тук от достатъчно дълго време, за да има стари негови клейма — сви рамене Хънтър.

— На колко от нашите коне предполагаш, че е сложил своето клеймо?

— Ще знаем утре или вдругиден, след като мустангите се успокоят достатъчно, за да можем да ги преброим.

Елиса обърна глава към мустангите. Една кобила, която й се струваше позната, мина в галоп точно покрай оградата. На хълбока й се виждаше прясното клеймо на Слаш Ривър.

Въпреки това тя беше една от най-добрите кобили за разплод на Ладър Ес, а също и много добър кон, за преследване на говедата.

— Проклет да е! — избухна Елиса.

— Тук съм напълно съгласен.

Хънтър се надигна в стремената и изсвири пронизително.

Морган изскочи от облака прах, който обграждаше корала. По кожата на якото му, малко пони течаха струйки пот. Животното дишаше тежко, но все още се подчиняваше на командите на ездача си. Конят се насочи в тръс и с вдигната глава към Хънтър и Елиса.

Въздухът имаше вкус на прах, а силното есенно слънце го караше да блести.

— Кажи на момчетата, че свършиха добра работа — каза Хънтър на Морган. — После избери двама да спят тук и да пазят мустангите.

— Слушам, сър.

— Кучетата биха могли да се справят с тази работа — намеси се Елиса.

— Но не и ако човекът от градината реши да направи дупка в оградата — рязко отвърна Хънтър.

Елиса стисна устни, но не му възрази.

Хънтър беше прав. На кучетата вече не можеше да се разчита като пазачи.

— Прати някой да каже на Мики да докара онази каруца с каците с вода.

— Слушам, сър!

— Когато на коня корема му е пълен с вода, той изобщо не скача така както жадния — сухо добави Хънтър.

Морган се изсмя, махна им за поздрав и насочи коня си в тръс към плевнята, която беше само на около триста-четиристотин метра оттам.

Каубоите, които бяха най-добри с ласото, влязоха в корала. Мъжете яздеха сред мустангите с кърпи на лицата, за да се пазят от прахта и си избираха подходящи цели.

Без много суетня мъжете започнаха да ловят коне, независимо от клеймото им. Тези животни се превръщаха от диви в почти питомни в мига, в който сложеха примка на шията им. Не се противяха, докато ги извеждаха от корала и в тръс ги прекарваха към другата ограда близо до плевнята.

Докато Морган се върне в корала бяха останали не повече от седемдесет коня. Малко от тях носеха клеймо. Всичките бяха предпазливи и диви като сърни.

Мики пристигна с една платформа, натоварена с каци вода. Каруцата влачеха шест яки вола. Морган яздеше отстрани, за да окуражава воловете.

Гледката на толкова много вода напомни на Елиса колко много самата тя искаше да вземе една баня. Подтискащата топлина, умората от усилената работа и безкрайния прах обвиваха тялото й като плътно одеяло.

Елиса отдавна беше разкопчала жакета си, но това не беше достатъчно. Свали го съвсем и го завърза отзад на седлото. След това тайно разкопча малко блузата си от муселин с висока яка. Въздухът нахлу през отвора към тънката памучна риза отдолу, а оттам към разгорещената й кожа.

Тя промърмори тихо от удоволствие. Звукът на гласа й проряза Хънтър като с нож.

— Мики! Сони! Рийд! — изкрещя Хънтър. — Помогнете на Морган за каците!

Хънтър скочи от коня и отиде да добави собствената си сила към изпълнението на тази задача.

— Мики, търкаляй каците по тези дъски една по една. И внимавай, момче! Ако някоя каца падне върху човек, ще го сплеска по-тънко от сянката му.

Мъжете търкаляха каците една по една по двете яки талпи, поставени от платформата до горещата земя. После изтъркулваха каците до коритото в единия край на корала.

Мики изби запушалката на първата каца. Като пъшкаше от усилие, Хънтър избута кацата в края на оградата. Сребърната струя вода бликна и затанцува в прашното корито.

Миризмата на прясна вода накара обикалящите в кръг мустанги да спрат. Животните вдигнаха глави и наостриха уши. Очите им бяха вперени в коритото. Само дето не облизваха устни от нетърпение.

Елиса много добре знаеше как се чувстват мустангите. Би дала много, за да застане под клокочещата водна струя и да се облее с вода от глава до пети.

— Мики? — подвикна Хънтър. — Давай следващото буре.

Елиса не обърна никакво внимание на мускулите на Мики, които се издуваха под ризата му, докато търкаляше кацата. Беше заета изцяло да гледа Хънтър, който беше разкопчал до някъде ризата си. През отвора на бледосинята му риза лъщяха черни косми.

Без да мисли какво прави, Елиса скочи от коня и се приближи.

— Внимавайте, госпожице Елиса! — извика Сони.

Елиса вдигна глава, видя, че Сони е изпуснал една каца и тя се накланя застрашително. Хвърли се пъргаво настрани. Кацата отскочи от дъските, стовари се на земята и се пръсна.

Водата буквално избухна и измокри всичко наблизо, в това число Елиса.