Елиса и Пени продължаваха да пълнят бурканите, а Хънтър за голямо учудване на двете жени спокойно започна да чисти най-дребните картофи, приготвяйки ги за консервиране. По-едрите картофи щяха да отидат направо в мазето заедно с лука, морковите, ряпата и тям подобните.

Елиса зави последната капачка и вдигна една от кошниците с буркани. Още не беше вдигнала тежкия товар на повече от един пръст от масата, когато ръцете на Хънтър се стрелнаха около нея и поеха тежестта. Елиса изпусна сподавено възклицание, което едва ли стигна по-далеч от ушите на Хънтър.

— Аз ще ги взема — рече той. — Ти нарежи боба.

Елиса също искаше да бъде така делова, както Хънтър, но гласът й просто не пожела да й сътрудничи. От допира на ръката на Хънтър до нейната дъхът й направо секваше, въпреки че той просто искаше да й помогне.

После Елиса погледна през рамо и срещна стоманения поглед на Хънтър. Желанието в тях беше така неприкрито, както силата на ръцете, които я бяха обхванали.

— Аз… аз не мога… — прошепна Елиса.

— Какво не можеш?

— Не мога да режа зелен боб.

— И защо?

— Току-що сложихме последния в бурканите.

— Ами грахът? — попита Хънтър.

Елиса нервно облиза устните си.

Внезапното присвиване на очите, с което Хънтър проследи езика й, беше така красноречиво, както и учестения й пулс.

— По-добре се промуши под ръката ми и започни да белиш граха — тихо й предложи Хънтър.

— Граха ли?

— Едни такива малки, кръгли топчици. Те са напъхани в малки, зелени шушулки. Сещаш ли се?

В този момент Елиса беше щастлива, че все още помни собственото си име. Единственото, което се въртеше в главата й, беше споменът за усещането, което бе изпитала от целувките с Хънтър, вкуса на устните му, сладкия му дъх.

— Ако още веднъж ме предизвикаш, като си оближеш устните — заяви Хънтър тихо и решително, — кълна се, че ще те съборя по гръб на масата и ще ти дам точно това, за което ме молиш.

Бузите на Елиса пламнаха. Тя се промуши бързо под ръката на Хънтър и отиде на мивката.

Започна механично да чисти една тиква. Изгреба лепкавата сърцевина с шепа и я хвърли в цедката, поставена в мивката. Кашата се стовари с такава сила в цедката, че тя подскочи на трите си крака.

— Искаш ли да запазим тиквените семки за посев? — попита я Пени.

— Какво?

— Да запазим ли тиквените семки?

— А! Семките.

Елиса погледна семките в цедката така, сякаш те току-що бяха поникнали там. Светлите, леко заострени семки бяха набъбнали и явно узрели.

— Ще ги запазим за догодина — рече Елиса.

После си помисли наум: „Ако догодина има градина.“

За миг Елиса се изплаши, че е казала последната си мисъл на глас. Хънтър не й възрази с хладен глас и тя изпусна облекчена въздишка.

Зад нея Хънтър продължаваше да помага. Сложи една кошница с буркани в една голяма тенджера, после още една в друга подобна тенджера. Добави още дърва на печката. След това продължи да бели картофи, сякаш никога не беше вдъхвал аромата на Елиса и не бе усещал в жилите му да тече истински огън.

Сони влезе и застана на кухненската врата. В ръцете си държеше цял наръч кичест копър. Между пръстите си стискаше няколко глави цвекло.

— Госпожице Елиса? — повика той.

Тя въздъхна и изпъна гръб. Когато се обърна към Сони, на лицето й имаше усмивка.

— Влез — покани го тя. — Остави копъра на масата, а цвеклото в мивката.

Сони бавно се приближи към нея. Беше толкова зает да гледа лилавата коприна на роклята й и кичурите ленена коса, измъкнали се на тила й изпод кърпата, че налетя направо върху Хънтър.

— Ъ-ъ… извинете, сър.

Хънтър погледна Сони нетърпеливо и едновременно с това развеселено.

— Няма нищо — успокои го той, — но ще се радвам, ако отсега нататък стъпваш само върху твоите крака. Моите си имат своя работа за вършене.

Сони наведе глава, видя, че наистина е стъпил върху единия крак на Хънтър и побърза да отстъпи.

— Ох… съжалявам. Наистина, сър — рече Сони.

Хънтър само въздъхна.

Сони бързешком сложи цвеклото в мивката и копъра на масата. Препъна се на няколко пъти, понеже гледаше към Елиса, вместо да внимава какво прави.

— Колко краставици набрахте? — попита Елиса.

— Дотук към три бушела7 — с готовност отвърна Сони. — Може би всичко ще са към четири. Почти няма развалени.

— Хубаво — каза тя. После се усмихна уморено и си помисли за дългите часове работа, които я чакаха. — Всички обичат туршия.

Сони се усмихна така широко, сякаш му бяха дали заплатата за цял месец. После заби поглед в Елиса, която се върна към чистенето на тиквите.

— Сони! — обади се Хънтър.

Не му се наложи да казва нищо друго. Сони подскочи и изхвръкна от кухнята така, сякаш му пареше под петите.

Елиса чистеше тиквите и се опитваше да не мисли за Хънтър. Справяше се доста добре, докато Хънтър не застана до нея край мивката. С бързи, силни движения започна да чисти една тиква. В мивката се изсипа една купчина жилки и семки.

Елиса наблюдаваше с крайчеца на окото си как Хънтър с изненадваща ловкост отделя семките от вътрешната маса.

— Добре се справяш — похвали го тя.

— Звучиш изненадано.

Елиса благоразумно смени темата.

— Имаме вече повече от достатъчно семки за догодина. Не си губи повече времето с тях.

— Защо да изхвърляме узрелите семки? Те стават за ядене.

Елиса премигна.

— Моля? — попита Пени, като се обърна към Хънтър.

— Научих се да ям тиквено семе, докато бях в Тексас — отвърна Хънтър.

— Какво, какво? — попита Елиса.

— Печено посолено тиквено семе — поясни Хънтър. — Мексиканските ми каубои много ги обичаха.

Елиса погледна към кашата в мивката с подновен интерес.

— Наистина ли?

Хънтър кимна, а после се усмихна.

— Те, разбира се, добавяха към солта достатъчно лютив пипер, за да стопи тавата — добави той.

— Имаме люти чушки — рече Елиса.

— Видях ги.

— Но не сте ги обрали.

— Не харесваш ли люто? — попита го Пени.

— Обожавам лютото.

Елиса погледна към Хънтър, подмамена от смеха в гласа му.

Все още на лицето му грееше усмивка. Тя смекчаваше чертите на лицето му и го правеше толкова красив, че направо не можеше да откъсне очи от него.

— Тогава защо не си обрал чушките? — обади се Пени.

— Имам само едни ръкавици — кратко поясни той.

— А-ха! Заради лютия сок — досети се Елиса. — Сигурно направо пари.

— По-люти са от дъха на самия дявол — съгласи се Хънтър. — Жалко, че Мики е прогонил мексиканците ти, а братята Херера са прекалено заети, за да се занимават с градината.

— Аз имам доста ръкавици — заяви Елиса. — Ще ги донеса.

— Няма нужда — небрежно рече Хънтър.

— Не искам да се похабяват на вятъра.

— Няма да влязат в работа. Пратих Мики да обере малките дяволчета.

Елиса се опита да скрие усмивката си.

Не успя. Знаеше, че Хънтър наказва Мики за отношението му към мексиканците.

— Каза ли му да не търка очите си? — попита го Елиса.

— Два пъти. Веднъж, когато го пратих на работа. И втори път, когато започна да мучи, че го смъдят очите.

— Може би следващия път ще те послуша — рече Елиса.

— Съмнявам се — сви рамене Хънтър. — В сравнение с това момче всеки пън изглежда направо гениален.

Купчината изчистени тикви продължаваше да расте.

— Олеле! — възкликна Пени след известно време. — Имаме ли достатъчно подправки, за да приготвим пълнеж за пай от всичките тези тикви.

— Можем да направим лютеница от тикви, а също тиквено сладко и сушени тикви — промърмори Елиса. — А също и супа.

— Лютеница от тикви! — усмихна се Пени, въпреки тъгата, която спомените извикаха на лицето й. — Глория обожаваше лютеницата.

— Аз също. Никога не съм я правила от тикви, но… — сви рамене Елиса.

— Трябва да стане — намеси се Хънтър.

— Мислиш ли? — изненадано попита Елиса.

— Сигурен съм. Повечето рецепти са измислени, когато готвачът е имал прекалено много от един продукт и недостатъчно от друг. Лютеницата от тиквички едва ли се различава от обикновената.

— Значи няма да е лоша?

— Не.

— Навярно си прав — погледна го замислено Елиса.

Хънтър я изгледа изкосо.

— Аз също мисля, че е прав — обади се Пени. — Глория все повтаряше, че навиците, свързани с храненето, започват с онези продукти, които ги има под ръка.

— Добрата храна е като красотата — заяви Хънтър, като погледна към Елиса. — Въпрос на вкус.

— Ха! — възкликна Пени, замахна с ножа и с един удар разполови тиквата пред себе си.

— Има един „вкус“, който споделят всички мъже по света — добави тя със суров глас.

— Наистина ли? — учудено попита Елиса. — Какъв е той?

— Блондинките — лаконично отвърна тя.

— Не всички мъже — възрази Хънтър.

— Посочи ми поне един — предизвика го Пени.

— Аз. Предпочитам добрата, уравновесена жена с усмивка, която кара стаята да свети. Като твоята.

Пени го погледна изненадано. После се усмихна и доказа твърдението на Хънтър за светлината в стаята.

— Подобно на храната — продължи Хънтър, без да гледа към Елиса, — красотата е въпрос на работа с подръчния материал, вместо безпокойство какво имаш и какво не.

Този път беше ред на Елиса да разсече една тиква с един удар на ножа.

— Ти си добра жена — продължаваше Хънтър, без да откъсва очи от Пени. — Би трябвало да се спреш на някое от предложенията за женитба, които си получила от мъжете покрай теб.

Пени отново го погледна с изненада.

— Откъде знаеш?

Хънтър изгледа Елиса и отвърна:

— Не всички мъже се заслепяват от блясъка на слънцето в нечия руса коса.

Усмивката на Пени повехна.

— Онзи, когото имам предвид, беше заслепен — рече тя. — А за мен само той има значение.

Следобедът всички с изключение на Пени, която все още не се чувстваше добре, изоставиха кухненската и градинската работа, и излязоха да прибират добитъка. Лефти беше пристигнал в галоп с новината, че на юг, край блатото има голям табун мустанги. Възможността беше прекалено добра, за да я пренебрегват.