Зърната й сякаш привличаха към себе си дъжда. Мократа материя ги очертаваше ясно. Изпъкваха гордо под коприната така напрегнати, сякаш ги бе докосвала устата на Хънтър.

Хънтър се люшкаше между гнева и безумното желание. Излъчването на Елиса беше толкова силно, че сигурно дори епископ би я поискал.

— Прибери се в къщата — заповяда с груб глас Хънтър.

Елиса се обърна към него. Изглеждаше мрачна и същевременно безкрайно уязвима.

— Някой Кълпепър ли беше? — попита тя с треперещ глас.

— Палавке…

— Бандитите ли бяха? — прекъсна го тя.

Този път гласът на Елиса беше груб като неговия.

Хънтър пое дълбоко дъх и се замисли. Не искаше да се захваща с този въпрос. Не искаше дори да си помисли за добрия стар „чичо“ Бил — човекът, който навярно беше любовник на Елиса.

Беше почти напълно сигурно, че мъжът, който бе насочил револвера си срещу Елиса беше Бил.

Но момичетата бяха прочути със слепотата си за мъжете, които обичат. Това беше единствената причина, която можеше да обясни слепотата на Елиса за истинската същност на Бил.

— Е? — подкани го нетърпеливо Елиса.

— Не беше човек от бандата на Кълпепърови — отговори Хънтър.

— Откъде си толкова сигурен?

— Заради кучетата.

— Не те разбирам.

— Кучетата не лаеха — поясни кратко Хънтър.

— Може би вятърът е духал в обратната посока и не са надушили миризмата му.

— Когато вятърът се обърна Виксън го надуши.

— И? — попита Елиса.

— Не помръдна дори един косъм.

— Не мога да… — започна и внезапно млъкна Елиса.

Хънтър изчака, без да знае какво да каже. Не искаше да застава в позицията именно той да посочи с пръст любовника на Елиса. Ако обвинението дойдеше от него, тя щеше да го отхвърли.

По-добре тя сама да стигне до този извод. Едва ли щеше да й отнеме много време.

Дъждът заплющя по-силно.

Елиса преглътна мъчително и се опита да каже нещо.

— Навярно… — дрезгаво каза тя. Изкашля се и започна наново. — Навярно грешиш.

— Чу ли кучетата да лаят?

— Не. Но може би е бил някой от новите каубои. Някой, който тъче на два стана.

— Който и да е бил, избяга на кон.

— И какво?

Хънтър ядосано изгледа Елиса. Дъждът се изливаше с такава сила, че по нея имаше повече мокра коприна, отколкото суха.

— Морган! — извика Хънтър.

— Тук съм!

— Липсва ли някой?

— Не, сър!

— Откъде е толкова сигурен? — прошепна Елиса. — Та той не е имал време да ги преброи.

— Не му се е налагало.

— Защо?

— Защото му казах да държи под око хората, които не познаваме — отвърна Хънтър със сдържан глас. — В бараката той си ляга последен и става пръв.

— Но…

— Без но — нетърпеливо я прекъсна той. — Веднага се прибирай в къщата. Не си облечена подходящо да стоиш навън.

— А ти? — отвърна тя.

— Гръм и мълнии!

Извън кожата си от яд Хънтър сграбчи Елиса като дете и тръгна под дъжда към къщата. Всяка крачка му доказваше, че тя не е дете. Извивките й пасваха на тялото му така, както само една жена би могла.

Докато стигнат до къщата Хънтър беше сигурен, че върху кожата му ще останат отпечатъци от гърдите на Елиса.

13.

Цялата кухня беше затрупана с кошници, котли, сандъци и кутии, препълнени с току-що набрани зеленчуци. Елиса и Пени направо се губеха сред купчините градинска продукция.

Денят беше ясен и горещ, сякаш лятото се беше завърнало за малко. Нагрятата от слънцето земя излъчваше топлината си обратно към безоблачното синьо небе.

В кухнята се виеха кълба пара, тъй като още от преди зазоряване усърдно консервираха зеленчуци.

— Поне подправките е пощадил — подхвърли Пени.

— Но само защото Хънтър го е прогонил, преди да е свършил — отвърна Елиса. — Морган намери няколко торби сол струпани наблизо. Само е трябвало да ги разпръсне.

— Интересно защо кучетата не са се разлаяли.

Елиса не каза нищо.

Остатъкът от нощта бе прекарала будна в леглото си. Мислите й се сменяха между загадъчната самоличност на неканения гост и спомена за голия до кръста Хънтър.

Двете мисли с еднаква сила прогонваха съня й.

Пени погледна Елиса изкосо, чудейки се каква ли е причината за мълчанието й. После вниманието й се насочи обратно към ярката оранжева кора на тиквата в ръцете й. В ръката си държеше четка, но сякаш не й достигаше ум или по-скоро желание да я използва.

Преди всичко я вълнуваше самоличността на натрапника.

— Сигурно е бил някой от новите ратаи — предположи Пени. — Кучетата не лаят по тях.

— Хънтър мисли, че не е от тях.

— Така ли? И защо?

— Работата на Морган е да ги държи под око.

— Може да го е проспал — рече Пени.

Елиса за миг затвори очи. Мисълта, че Бил е човекът, който беше разрушил любимата й градина гризеше непрекъснато душата й.

Кой ли друг можеше да бъде?

Кой друг би имал причина да й отмъщава и същевременно е добре познат на кучетата?

Никой друг не отговаряше на тези условия, освен Бил. Този извод, обаче, Елиса не желаеше да приеме.

— Може би Морган е сгрешил — каза тя.

Тонът на гласа й, обаче, издаваше, че не споделя това мнение.

— А може кучетата да не са го надушили — предположи Пени. — Вятърът духаше в обратната посока. Не към кучетата, а откъм гърба им.

Елиса не й отговори.

— Е, това обяснява всичко — добави Пени. — Кучетата просто не са надушили миризмата му.

— Виксън го подуши. И изтича при него.

Пени застина на място с недоостъргана тиква в ръце. И без това досега предимно се преструваше. Вдигна глава и стрелна Елиса с гневен поглед.

— Мислиш, че е бил Бил, нали? — обвинително рече тя.

— Казвала ли съм подобно нещо?

— Не е нужно да го правиш! Той е единственият човек, когото кучетата познават и който не е бил в ранчото миналата нощ.

Мълчанието беше единствения отговор на Елиса.

— Грешиш! — надигна глас Пени. — Той не е способен на подобна низост. Той не е…

Кухненската врата се затръшна зад Хънтър и прекрати защитната реч на Пени. В ръцете си носеше едно платнище препълнено с моркови, лук, картофи и ябълки. Някои от тях щяха да отидат за консерви. Повечето бяха предназначени за избата под къщата.

— Кой какво греши? — кротко попита Хънтър.

— Елиса намеква, че Бил е насолил градината — отговори Пени. — Но греши. Той е мил и почтен човек.

Хънтър не отвърна нито дума.

— По дяволите, такъв е! — извика тя.

Никой не се съгласи с нея и по бузите й избиха червени петна от гняв.

— Познавам го по-добре от всеки друг — продължи Пени — и мога да кажа, че не би направил нещо подобно!

— Уискито променя хората — най-накрая се обади Хънтър.

— Не — упорито възрази Пени. — Бил не би извършил подобна злобна постъпка, без значение колко е пил.

— Не го взимай толкова присърце — въздъхна Елиса. — Градината беше по-скоро за удоволствие, но всъщност не е истински нужна за оцеляването ни.

Хънтър си спомни блясъка на сълзите, които бе забелязал в очите на Елиса, когато тя видя опустошената си градина. Знаеше, че сега Елиса казва само половината истина.

Градината беше нейният извор на спокойствие и удоволствие, едно тихо кътче сред една страна, която понякога беше много груба към жените.

Факт бе, че не бе успял да опази градината и това някак необяснимо го разгневяваше.

От друга страна кръвожадният й любовник имаше много по-голям принос в тази случка. Той познаваше добре ранчото и господарката му безкрайно по-добре… и по-интимно от него.

Пени хвърли към Елиса един продължителен и напрегнат поглед. После прехапа устни с такава сила, че зъбите й се отпечатаха върху кожата й и отиде да провери стъклените буркани, които весело къкреха в телена кошница, потопена в голям котел върху печката.

Последните зрънца в горната половина на пясъчния часовник тъкмо бяха изтекли.

— Остави това на мен — побърза да се намеси Елиса. — Разстроена си и не се чувстваш добре, а кошницата е тежка. Не искам да се изгориш.

Преди Пени да успее да възрази, Елиса се промуши покрай нея. Кухненските ръкавици в ръцете й бяха големи, дебели и похабени от продължителната употреба. Едва ли нещо друго би могло по-силно да контрастира с бледолилавата й рокля.

Хънтър се присегна иззад Елиса и взе ръкавиците от ръцете й. Уханието на розмарин, който се носеше от нея, му подейства като удар в лицето.

Шалът, който придържаше черната коса на Елиса, беше от ефирна лилава коприна, която подчертаваше бледозлатистия цвят на косата й. Гладката кожа с фини косъмчета по врата й контрастираше чувствено с шала, завързан по селски отзад на главата й.

Трябваше да я отучи да носи коприна и атлаз из ранчото, каза си Хънтър. Облечена в тях тя направо подлудяваше мъжете.

— Аз ще се погрижа за бурканите — рече Хънтър.

Елиса замръзна, хваната натясно между топлината на печката и силата на тялото на Хънтър.

— Няма нужда — отвърна тя. — Аз мога…

— Не ставай глупава — прекъсна я Хънтър с остър глас. — Къде да оставя бурканите?

— Сложи ги на масата. Благодаря.

Хънтър извади кошницата от голямата тенджера и я сложи на дългата, изподрана дървена маса. От стъклото се вдигаше пара и скоро бурканите бяха напълно сухи.

Пени и Елиса бързо напълниха бурканите със зелен боб, добавиха сол и вода и завиха капачките. При нормални условия Елиса щеше да прибави към боба лук или чесън, или пък някаква подправка, но този път в консервирането нямаше нищо нормално.

Днес консервираха всичко, което можеха, без да се интересуват дали е напълно узряло.

Щом разтворената сол достигнеше до корените на растенията в градината, те повече нямаше да узреят. Градината щеше да умре. След това зеленчуците щяха да изгният, освен ако не ги оберяха бързо и не ги консервираха на часа.