Същият гъсталак пазеше и Хънтър.

По-тих от лунната светлина, по-безшумен от първите капки на дъжда, който беше завалял, Хънтър се промъкваше между редовете царевица. Силуетът му буквално се сливаше с този на високите растения покрай него.

Хънтър беше правил същото нещо толкова често през войната между Севера и Юга, че това се бе превърнало в нещо като негова втора природа. Но по време на войната го обкръжаваха множество войници в сини униформи.

Сега край него беше само нощта и един човек-призрак, който се сливаше със сенките на мрака.

Хънтър застина и се вслуша в нощта и надигащата се буря.

Не чу нищо друго, освен неспокойните пориви на вятъра и чукането на дъждовните капки по листата на растенията.

Хънтър бавно се наведе и прекара ръка по повърхността на земята, която му се бе сторила прекалено бяла. Приклекна на пети, поднесе пръстите си към устата си и близна леко.

Сол.

„Проклето копеле! — студено изруга Хънтър. — Почакай само да ми паднеш в ръцете!“

Вятърът се размърда като жена, която се обръща насън в леглото. Бобът в другия край на градината прошумоля.

Но не вятърът бе размърдал листата му. Беше мъж, който се целеше с револвера си към едно бледо петно, скрито в сянката на плевнята.

Елиса!

— Палавке, залегни! — изкрещя Хънтър.

Едновременно с това измъкна револвера си. Беше застанал в неудобна позиция и се опитваше единствено да сплаши противника си. Още преди да е стрелял, Хънтър беше сигурен, че ще пропусне целта си.

Надяваше се, че другият мъж също няма да уцели.

Изстрелите разцепиха нощта. Чу се вик, кучетата се разлаяха, каубоите се разкрещяха в бараката си. Хънтър побърза да презареди оръжието си и изруга така, че сигурно и гранит би се назъбил от думите му.

— Палавке? Добре ли си? — подвикна Хънтър.

— Да!

— Стой там! Кажи на хората да не стрелят, докато не са напълно сигурни в какво се целят!

Хънтър не изчака отговора на Елиса. Просто се втурна между царевиците по следите на сянката, която бе забелязал да изчезва надолу между лехите.

Преди още Хънтър да беше стигнал до края на градината непознатият достигна коня си, метна се на него и препусна. Тропотът на конските копита потъна бързо в шума на вятъра и дъжда.

— Копеле! — изръмжа Хънтър.

Виксън изскочи измежду преплетените стъбла с яростен лай.

— О, я млъквай! — скастри я Хънтър. — Времето за лай отдавна отмина.

Виксън огорчено замълча.

— Полковник? — подвикна Морган. — Добре ли сте?

Накъсаните думи подсказваха, че Морган тича към градината.

— Нищо ми няма — отвърна Хънтър. — Кажи на хората да оставят оръжията си и да вземат лопати и фенери.

Морган изскочи от царевицата и се огледа изпитателно.

— Ще погребваме ли някого?

— Не — въздъхна Хънтър. — Кучият син е поразил градината, проклета да е мръсната му душа.

— Какво?

— Наръсил е сол — лаконично отговори Хънтър.

— Света Богородице! — възкликна Морган.

Очите му се разшириха уплашено, щом видя следите на разрушение в градината, изписани с бяло по браздите. Без да спира да ругае Морган запали фенера, който беше донесъл със себе си и го вдигна високо.

Навсякъде покрай тях белееше разпръсната сол.

Дъждът се усили и солта започна да се разтваря пред очите им.

— Веднага донесете лопатите! — изкрещя Хънтър.

Сред шума на пороя се откри хор от гласове, които потвърждаваха, че са го чули.

— Хънтър? — извика Елиса. — Къде си?

— Прибери се в къщата — заповяда й Хънтър. — Ще се простудиш на този дъжд.

Няколко секунди по-късно Елиса се появи на края на градината. Тичаше към светлината на фенера, като прескачаше от бразда на бразда с грацията на сърна. След миг тя се втурна в жълтия кръг светлина.

— По дяволите, Палавке…!

Елиса не обърна внимание на протестите му.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо? — запъхтяно попита тя. — Чух доста изстрели.

Елиса огледа внимателно Хънтър. На светлината на фенера всяка извивка на мускулите му блестеше и се подчертаваше от черното кадифе на сенките. По гърдите му блестяха косми, черни като нощта. С всеки негов дъх те отразяваха неуловими искрици светлина.

Елиса забрави да диша. Никога не бе помисляла да сложи в едно изречение думите мъж и красив. Но, след като видя Хънтър, тя разбра какво бе накарало Микеланджело да извае Давид.

Хънтър изглеждаше точно по този начин. Интелигентен. Силен. Красив.

И много мъжествен.

Хънтър забеляза, че Елиса оглежда тялото му. Неоспоримото одобрение в погледа й накара дишането му да се учести. Изведнъж усети с удивителна яснота, че е полугол, окъпан в светлината на фенера, а кожата му лъщи от дъжда.

Ако Елиса продължаваше да го гледа така, щеше да се изложи пред другите мъже.

— Добре съм — хладно отвърна Хънтър.

— Чух изстрели — рече Елиса.

Дрезгавият й глас накара кръвта му видимо да затупти във вените на шията му.

— Не стреляше по мен — поясни Хънтър.

— Тогава по кого стреляше? Другите добре ли са?

Хънтър не й отговори. Не искаше дори да помисля, за леда, който се беше събрал в стомаха му в мига, в който осъзна, че неканеният гост бе избрал Елиса за своя цел.

— Хънтър?

— Всички са наред.

— Тогава по кого стреляше? — настоя Елиса.

— По теб.

Елиса ококори очи. После пое рязко дъх.

— Може би си е помислил, че тя е някой от нашите каубои — предположи Морган.

Хънтър погледна към Елиса. Беше стройна като трепетлика, светлата й коса се вълнуваше от вятъра. Облечена беше в дълъг копринен халат. Дрехата беше пристегната на кръста й, което подчертаваше женствените извивки на тялото й. Вятърът повдигна полите на халата, като показа за миг млечнобелите извивки на прасците й, а после отново ги скри.

Дъждовните капки бяха оставили тъмни петна по коприната. Мократа тъкан прилепваше към гърдите й. Зърната й бяха набъбнали от студа и влагата.

— Стрелецът трябва да е бил сляп, за да сбърка Палавка с мъж — дрезгаво рече Хънтър.

— Няма грешка — почтително рече Сони от тъмнината, точно извън края на осветения кръг.

— И аз мисля тъй — рече друг глас.

— И аз — додаде трети глас.

— А-ха.

— Тъй е.

Хънтър се обърна с яростно изражение към тях. Изгледа свирепо мъжете, които се бяха събрали по края на осветеното място, за да изразят съгласието си, че Елиса изглежда наистина много женствена.

— Стига сте зяпали, че ще ви се напълнят устите с вода — изръмжа Хънтър.

Мъжете подскочиха.

— Мики, докарай количката за тор — продължи той. — Останалите започнете да изгребвате солта. Размърдайте се!

Отвърна му нестроен хор от „да, сър“. Лопатите се раздвижиха енергично, хвърляйки смътни отблясъци.

— Ще ви оставя фенера, сър — рече Морган.

Хънтър само кимна отсечено.

Мъжете се разпръснаха в тъмнината. Фенерите им разцъфтяха като екзотични растения в градината. Каубоите, които в повечето случаи ненавиждаха всяка работа, която не може да бъде свършена от конски гръб, изгребваха сол и кал, без изобщо да протестират.

Никой не беше глупав дотолкова, че да се противопостави на Хънтър, когато той гледаше по този начин.

Дори Мики.

Елиса със закъснение разбра какво й бе казал Хънтър.

— Сол ли? — попита тя. — Каква сол?

— Солта, която онова копеле е наръсило в браздите.

Елиса изпъшка глухо, сякаш я бяха ударили. Опита се да си поеме дъх, но не успя. Чак сега за първи път извърна очи от Хънтър и погледна към градината.

От двете й страни към нея гледаха криволичещи линии сол, изсипана в браздите.

— Сол? — прошепна тя.

Хънтър кимна. После се досети, че Елиса не е видяла жеста му и потвърди на глас:

— Да, сол.

— Сигурен ли си?

Треперещият й глас преряза Хънтър като с нож. Погледна пръстите на лявата си ръка. За съжаление не грешеше.

Малките бели кристалчета му намигваха на светлината на фенера. Вдигна ръка и отново ги опита на вкус. Просто, за да се увери.

Сол.

— Да — потвърди Хънтър. — Сигурен съм.

Елиса, неспособна да повярва, сграбчи ръката му и я поднесе към устата си. После близна леко. По езика й се плъзна вкусът на солта.

Нямаше никакво съмнение.

Елиса пусна ръката на Хънтър и извърна лице от пълния му с разбиране поглед. Тялото й се разтрепери от емоциите, които се мъчеше да сдържи.

Градината й! Нейното убежище!

Кой ли можеше да бъде така жесток към нея?

Елиса се взря в тъмнината с невиждащи очи, пълни с напиращи сълзи. Хънтър вече й беше казал, че я мисли за момиче. Проклета да бъде, ако му даде още едно доказателство, като се разплаче пред него.

Чувствата, на които Елиса отказа да даде път, свиха болезнено гърлото й. Влагата заблестя в очите й.

В нощта се носеше звукът от трескавото изгребване на кал и сол. Сякаш гигантски плъхове ровеха в градината покрай златните кръгове светлина, която разпръсваха множеството фенери.

Мъжете работеха, а бурята продължаваше да набира сила. Преди да са успели да изгребат всичката сол, голяма част от градината щеше да бъде съсипана, а заедно с това и самата почва.

— Палавке? — попита я след известно време Хънтър. — Добре ли си?

Не последва отговор.

Искаше му се да хване ръката й. Искаше му се да я утеши, доколкото може.

Беше невъзможно. Не можеше да се довери на тялото си дори за едно невинно докосване до Елиса.

Чувстваше пръстите си така, сякаш ги беше докоснал пламък. При всеки удар на сърцето си той отново усещаше топлината на езика й върху върховете на пръстите си.

Желанието да има Елиса го обхвана с такава сила, че едва се задържа на крака.

Дори не трябваше да я поглежда. Коприната, в която беше облечена, изглеждаше така, сякаш се разтваряше под дъжда по-бързо и от сол.

С всяка секунда прекарана под дъжда кремавата коприна се обвиваше все по-плътно около тялото й.