12.

Хънтър се събуди така, както често му се бе случвало през войната — внезапно. Не се надигна в леглото, нито промени ритъма на дишането си. Остана да лежи неподвижно, с почти притворени очи. За всеки страничен наблюдател във вида му не бе настъпила никаква промяна.

Няколко секунди му бяха достатъчни да се убеди, че в стаята няма никой. Не се чуваше лай на кучета откъм плевнята или от бараката на ратаите.

Нощта беше съвършено спокойна. Всичко изглеждаше мирно и тихо като лунната светлина, която се изливаше през прозореца върху леглото му.

Въпреки това Хънтър беше убеден, че нещо не е наред.

С едно бързо, котешко движение Хънтър стана от леглото. Нахлузи панталоните си и обу ботушите си, докато завързваше колана с револвера около кръста си. Не потърси шапка или риза. Прекоси спалнята, застана до прозореца и погледна навън.

Не се виждаше никакво движение към пътя за ранчото. В двора също нищо не помръдваше. Конете клюмаха в ограденото за тях място зад плевнята под лунната светлина, която се процеждаше между буреносните облаци.

В двора проблясваха локви. От стряхата на къщата и от тополите се отцеждаше вода. Сребристи облаци се кълбяха и пенеха по цялото небе. Над билото на планината просветна мълния. Гръмотевицата промърмори бавно и сънливо.

Хънтър открехна прозореца. През процепа долетя тих звук.

Конско пръхтене. Приглушено тупкане на копита.

Хънтър бързо обърна глава в посока на звука.

Леопард се беше размърдал неспокойно в оградата си. Козината му проблясваше под игривата сребърна светлина. Жребецът пръхтеше и клатеше глава.

Изведнъж конят замръзна, проточи шия и наостри уши.

Леопард гледаше напрегнато към градината.

За миг Хънтър се почуди дали Елиса не се бе отдала на любимото си занимание. Бързо отхвърли тази идея.

Знаеше, че щеше да се е събудил, ако Елиса се бе опитала да излезе на пръсти от стаята си. Будеше се всеки път, щом тя се обърнеше в леглото си. Между неговото и нейното легло имаше по-малко от половин метър, тъй като ги делеше само една стена.

Един поглед към местоположението на луната подсказа на Хънтър, че все още беше рано за Гимп да приготвя закуската за каубоите. Готвачите винаги ставаха доста преди зазоряване, но сега още беше твърде рано дори за тях.

Хънтър бързо отиде до таблата на леглото си. С едно щракване отвори големия златен джобен часовник, който бе наследил от баща си.

Три часа.

Никой, освен койотите, вълците и техните човешки съответствия не се разхождаше в този час.

Къде ли се бяха запилели кучетата? Досега винаги бяха вдигали олелия до Бога, щом зърнеха някой непознат.

Може би все пак навън беше Елиса?

Хънтър се приближи до стената, където леглото му уютно се допираше до грубата дървена стена. Притисна ухо и се ослуша.

Чу същите звуци, които го преследваха постоянно, докато лежеше буден в леглото си. Тихо дишане, въздишка, шумолене на ленени чаршафи при всяко обръщане на Елиса.

Желанието го заля.

Хънтър не му обърна внимание. Започнал бе да става много добър в пренебрегването на настоятелния глад на собственото си тяло към това неподходящо момиче. Доста често напоследък му се отдаваше възможност да се упражнява в това.

Дори прекалено често. Под отказите му желанието растеше с всеки ден, с всяка минута, с всеки дъх, който поемаше.

Хънтър изруга необузданата си сексуалност и грабна карабината си. Тръгна навън и в движение вкара патрон в затвора. Претича по коридора и тръгна надолу по стълбите.

Както обикновено те скърцаха и пукаха при всяка негова стъпка.

Елиса беше права, че дори котка не би могла да се промъкне по тях, без да я чуят.

Опитът беше научил Хънтър, че, за разлика от кухненската врата, входната не скърцаше при отваряне.

Излезе от входната врата.

Подухваше хладен вятър. Хънтър потъна в сянката на стрехата. Бързо и безшумно заобиколи отзад къщата.

Нощният въздух щипеше със студа си голите му гърди. Вятърът миришеше на дъжд. Хънтър не забеляза студа на бурната есенна нощ. Вниманието му беше приковано в градината.

Пръстта белееше на лунната светлина.

А на фона на белотата й се размърда една сянка.

Един мъж.

Ако кучетата се бяха разлаяли, Хънтър просто щеше да вдигне пушката и да повали натрапника с един изстрел. Но кучетата не бяха вдигнали тревога, така че не можеше да бъде сигурен дали този човек е враг.

Хънтър измери разстоянието до плевнята и оттам до градината. Вятърът щеше да бъде на негова страна, защото щеше да заглуши стъпките му.

Но от къщата до плевнята нямаше никакво прикритие. Лунната светлина беше прекалено силна, за да може да притича.

Непознатият може би нямаше да се поколебае да стреля пръв.

Нямаше начин Хънтър да достигне до градината, без да се разкрие. От друга страна нямаше възможност да разпознае мъжа, без да го доближи.

Хънтър изчака малко с надеждата, че някой от кипящите облаци ще забули луната.

Ясното небе не се промени особено. Огромната есенна луна обливаше всичко в светлина.

Проклятие!

Хънтър прехвърли карабината в лявата си ръка и се затича с всичка сила през двора, като се насочи към плътната сянка покрай плевнята. На всяка крачка се ослушваше за специфичния звук, който съпровожда запъването на петлето на пушка или револвер.

Нито звук.

Като дишаше леко и беззвучно, Хънтър потъна в дълбоката сянка покрай плевнята. Започна да се промъква към задната страна на постройката. Оттам навярно щеше да види достатъчно, за да разбере кой си правеше предутринната разходка в градината на Елиса.

Нещо се размърда зад гърба му.

Хънтър се завъртя и едновременно с това измъкна револвера си.

Видя зад себе си черно-бялото куче и мушна оръжието обратно с едно бързо движение.

Виксън. Защо ли следваше него, вместо онзи човек, който и да беше той?

Кучето размаха опашка в мълчалив поздрав. На лунна светлина и при този вятър Виксън беше почти невидима, като се изключеха бдителните й очи.

Вятърът смени посоката си и задуха от градината към плевнята.

Хънтър се обърна и погледна Виксън. Ако нощният гост беше някой непознат, кучето неминуемо щеше да надуши миризмата му.

Виксън вдигна глава към Хънтър в очакване.

Който и да беше в градината, той не беше непознат в Ладър Ес. Не можа да реши дали това е хубаво или лошо.

Навярно защото Бил Морленд не беше непознат.

Хънтър отпрати Виксън с едно махване на ръката си.

Кучето го погледна разочаровано. Навярно се бе надявало да полудува на лунна светлина.

Хънтър му махна отново.

Виксън неохотно се обърна и затича към градината. Колито се движеше с увереността на животно, което не очаква никакви неприятни изненади в мрака.

Е, поведението му даваше окончателен отговор на колебанията му. Несъмнено кучетата познаваха нощния гост в градината.

Имаше само един начин да се разбере кой точно е той. И какво е намислил.

Хънтър понечи да тръгне към градината, но в последния миг зърна с крайчеца на окото нещо бяло.

Някой тичаше през осветеното от луната празно място между къщата и плевнята. Потрябва му по-малко от миг, за да разбере кой е. Женствената грация и водопада от руси коси можеха да принадлежат само на една личност.

Хънтър подпря карабината на стената на плевнята и зачака. Не му се наложи да чака дълго. Елиса беше бърз бегач.

Ръцете на Хънтър без предупреждение изскочиха от гъстата сянка и дръпнаха Елиса настрана от лунната светлина. Едната му ръка запуши устата й, за да предотврати евентуалния й вик. Другата му ръка се обви около тялото й.

Беше облечена в коприна. Платът създаваше усещане за хлад върху кожата му. А после топлината й премина през гладката материя и потъна в тялото му като полъх.

— Тихо — заповеднически прошепна Хънтър в ухото на Елиса. — Нито звук! Разбра ли?

Тя кимна.

Движението разпиля среброто на косата й върху голите ръце на Хънтър. Той си пое дъх с едва доловимо съскане, сякаш се беше изгорил.

Всъщност точно така се чувстваше.

— Стой тук и не мърдай, докато не те повикам — добави Хънтър, но гласът му не стигна по-далеч от ушите й.

Тя само поклати отрицателно глава.

— Ще стоиш тук — повтори Хънтър с много тих и много сериозен глас. — Не искам да те застрелям по грешка.

Елиса се поколеба. После бавно и неохотно кимна.

Хънтър вдигна длан от устата й, взе карабината си и я подаде на Елиса.

— В затвора има патрон — промърмори той.

Както преди, тя не обърна особено внимание на думите му.

— Внимавай да не ме застреляш по грешка — предупреди я той.

— Ами нарочно? — подразни го Елиса. Гласът й, обаче, беше тих като неговия.

Усмивката на Хънтър се бялна за миг като петно лунна светлина. Наведе се и целуна бързо, но яростно Елиса, с което изненада и себе си, и нея.

А после изчезна.

Елиса нетърпеливо се взря в забулената от облаци нощ. Знаеше, че Хънтър е там, една сянка сред другите, но не можеше да го види.

Нито пък знаеше защо е дошъл тук. Сигурна беше в едно — беше се събудила в мига, в който бе чула скърцането на стъпалата под стъпките му.

Този факт едва ли беше за чудене. Всеки път, когато Хънтър се наместваше в леглото в съня си, Елиса се будеше… ако, разбира се, приемехме, че изобщо беше заспивала. Хънтър нощ след нощ беше само на една нищожна крачка от нея, а това по един странен начин я правеше неспокойна.

Да не говорим за сънищата й.

Хънтър на няколко пъти погледна през рамо, за да се увери, че Елиса спазва даденото обещание. Най-сетне се убеди, че тя не го следва и изпусна безмълвна въздишка на облекчение.

За разлика от градината с билките и подправките, зеленчуковата градина беше пълна с множество места, където човек можеше да се скрие. Бобът, израснал високо по коловете, грахът, който се увиваше около подпорите си, избуялата повече от човешки ръст царевица — имаше много кътчета, които можеха да приютят натрапника.