Ако човек стоеше на билото над Ветровития проход, сигурно можеше да държи под око всичките възможни пътища. А пълната луна предлагаше отлично осветление за зоркия наблюдател.

Дали Елиса нямаше да се изненада, когато го откриеше да чака завръщането й на билото?

А след това щеше да й скъса ушите, затова че поставяше на риск всичко, само заради малко ласки с любовника си.

Хънтър тръгна покрай плевнята с дълги, нетърпеливи крачки. После заобиколи голямата зеленчукова градина и се насочи покрай редовете овощни дръвчета, които пазеха нежните градински растения от студените пролетни ветрове. От дясната му страна като музика ромонеше потока, който минаваше покрай къщата. Запенената водна повърхност беше една течна противоположност на изящната сребърна светлина на луната.

Хънтър беше така сигурен в целта си, че за малко щеше да пропусне да я забележи. Тя се отдалечаваше от него покрай една от дългите лехи в зеленчуковата градина. Изглеждаше нереална, жена, изтъкана от лунна светлина и коприна, досущ сребърен дух, който не оставя следи по земята.

Хънтър по навик замръзна на място и се прилепи към ствола на близката ябълка. Тъмни дрехи, тъмна коса, черна брада, почерняла от слънцето кожа… Хънтър беше практически невидим.

А после обърна главата си. Един сноп лунна светлина се промуши между клоните на ябълката и докосна лицето му. Очите му проблеснаха като ковано сребро.

Този път Елиса не беше отишла при любовника си, помисли си Хънтър с горчиво задоволство.

Този път!

Но това не обясняваше другите й похождения, единственото доказателство за които беше призрачната мрежа от следи, които свързваха двете ранча.

Хънтър наблюдаваше как Елиса бавно върви сред редиците растения. Тук погалваше листо, там докосваше нежен цвят. Пръстите й се движеха сред растенията като бледи, деликатни пламъци.

Есенната нощ беше така неподвижна, че Хънтър можеше да чуе шумоленето от триенето на копринената пола на Елиса в листа и стебла, течните въздишки на потока и тихо напявания ритъм на валса.

Елиса спря и се наведе над един от розмариновите храсти, които растяха в края на всяка леха. Като си говореше нещо, което Хънтър не можеше да долови, тя прекара върховете на пръстите си по най-високите клонки на храста.

Елиса тръгна в обратната посока по друга леха, която преминаваше само на няколко крачки от неподвижния Хънтър. Странните й думи бавно достигнаха до него.

— О, виконт Риган — промърмори Елиса, — колко добре изглеждате днес в тази зелена жилетка.

После се наведе ниско, хвана стъблото на ригана. После го пусна и то се разлюля плавно, сякаш танцуваше.

— Ако не беше вкорененото ви положение — прошепна тя — с удоволствие бих ви прегърнала, за да танцуваме валс в нощта. Помислете само какъв скандал би било…

Тя се усмихна и се насочи към друга група растения.

— Добър вечер, херцогиньо Мента. Не очаквах да ви видя тази вечер — промърмори Елиса. — За мене е чест.

Тя направи дълбок реверанс, изправи се и наклони глава, сякаш слушаше как някой говори. После се усмихна тъжно и нежно погали крайчетата на листата на ментата. Откъсна едно от тях, мушна го в устата си и започна лениво да го дъвче.

— Какви вкусни ресни има роклята ви! — рече Елиса. — Непременно трябва да ми кажете коя е шивачката ви. Същата като на графиня Джоджен? Ах, трябваше да се досетя.

Елиса се приведе и докосна с буза високия до кръста й ментов храст. После се изправи и продължи надолу по лехата.

От време на време спираше и вдъхваше смесените аромати на растенията, сякаш бяха скъпи френски парфюми. После продължаваше, докосваше ги, шегуваше се, потапяше се в ароматното гостоприемство на градината.

Не забеляза скрилия се в дълбоката сянка на ябълката Хънтър. Бавно премина покрай него с валсова стъпка. Със затворени очи тя си напяваше мелодията. После продължи покрай растенията. Спираше край всяко от тях и се обръщаше към него с името му и с някаква шеговита титла.

До Хънтър достигаха откъси от разговорите й. Видяното и чутото го нараняваше, но не можеше да разбере защо.

А след това се досети, но предпочиташе да не беше стигал до този извод.

Малката Ем се държеше точно така. В къщи нямаше с кого да играе, затова тя беше дала име на всеки камък, дърво и птиче.

И обичаше да им пее.

Скръбта по мъртвите му деца сграбчи Хънтър в хищните си нокти. Болката избликна като черна кръв под лунната светлина. Хънтър неподвижно я остави да го облее целия, така както много пъти вече му се бе случвало.

Бавно, отстъпвайки с ударите на сърцето му, агонията се отцеди от него в нощния мрак.

В края на лехата Елиса се обърна и тръгна обратно към Хънтър. С все още затворени очи тя премина по най-външната леха на градината, като се ориентираше по докосванията си до растенията от едната си страна и до стволовете на дърветата от другата.

— Баронет Магданоз, вие ставате все по-здрав с всеки изминал ден. Тази есен семената ви ще напълнят шепата ми, а догодина децата ви ще изпълнят градината.

Течният ромон на потока беше единственият отговор, който Елиса получи. Не й трябваше друг.

— О, принцесо Розмарин, каква несравнима чест! Присъствието ви е същинска милост за скромната ми градина.

Елиса спря до растението, чиито клони се издигаха подобно на свещник със стотици рамене към луната. Бледата долна страна на тесните листа тлееше с феерична зеленина. Сякаш малки, призрачни огнени езици ближеха растението.

— Каква великолепна рокля! — тихо каза Елиса. — Нищо не може да се сравни с нея. А ароматът ви може да накара розите да заплачат от завист.

Елиса умело отчупи едно клонче розмарин, разтри го между дланите си и пое дълбоко уханието му. Когато наведе глава над ръцете си, косата й проблесна така, сякаш в нея се криеше сребърен огън.

Хънтър също пламна, погълнат от огъня, който се бе разпалил в него от деня, когато бе дошъл в Ладър Ес и бе заварил Елиса да стои на верандата, окъпана в светлината на фенера.

Никога не бе изпитвал такова силно желание, дори когато Белинда го бе дразнила и предизвиквала преди брака им.

Трябваше още тогава да се обърне и да си тръгне, мислеше си той. Както трябваше и сега да се обърне и да се прибере в къщата.

Но не си бе тръгнал.

И не се бе прибрал.

Елиса си открадна още едно клонче розмарин, разкопча корсажа си и мушна вейката между гърдите си.

Хънтър забрави да диша.

Дали Елиса не го бе забелязала и сега умишлено го дразнеше с проблясъка на белите си, съвършени гърди? В главата му се мярна споменът как тя се носи леко през кухнята и протяга ръце към него. А сега, като я гледаше как гали гъвкавите, ароматни листа, му се искаше да завие от разочарование като вълк.

Елиса беше сребърен огън, който го изгаряше.

Някак отнесено Хънтър проумя защо аромата на Елиса винаги му се струваше приятен. Тя носеше уханието на розмарина, вместо тежката миризма на магнолиевия парфюм, предпочитан от Белинда.

Без дори да мисли Хънтър направи към Елиса крачка, после още една. Като диво животно той беше подмамен от огъня, пламтящ в средата на нощта.

На третата стъпка по ботуша му изпука клонка.

10.

Елиса сепнато ахна и се завъртя на пети. На лунната светлина очите й изглеждаха големи, тъмни и непроницаеми като самата нощ.

Когато разбра, че зад нея стои Хънтър, тя побърза да му обърне гръб. Обикновено пъргавите й пръсти неловко се опитаха да закопчаят копченцата на отворения й корсаж.

— Какво правиш тук? — попита Елиса, все още обърната с гръб към Хънтър. — Мислех, че танцуваш валс с Пени.

— Исках да видя с кого се срещаш.

— С кого се срещам ли? В градината? През нощта?

— Да — потвърди Хънтър.

— Защо изобщо бих направила нещо подобно?

— За един малък… разговор.

Последното упорито копче най-после й позволи да го промуши през илика му.

Елиса пое бързо дъх, за да възстанови самообладанието си. После се обърна и се обърна към същия този мъж, който преди малко я бе прогонил да търси утеха в градината.

— Значи си хитър, щом си се досетил.

Хънтър стисна устни.

— Напоследък е трудно да намериш с кого да поговориш цивилизовано — продължи Елиса с нисък и престорено мил глас.

— Сигурно си се надявала да срещнеш Мики? — попита с фалшиво спокойствие Хънтър. — Или Бил е онзи, по когото копнееш?

— Копнеех за малко спокойствие и тишина. Понякога хората са толкова досадни.

— Особено жените — отвърна й Хънтър.

— Имах предвид един конкретен мъж. Мъж, който се държи безпричинно грубо. Рязко. Невъзможно. И, преди всичко, който абсолютно греши. Навярно ти измежду всички хора би ме разбрал най-добре, нали?

— Значи, разговор, казваш?

— Да, думи — съгласи се тя. — Изречени една след друга. Любезности. Галантности. Все неща, които на теб са ти напълно чужди, както вече се убедих, но не и на градината ми.

— Разговаряш с растенията си.

— При това любезно.

Хънтър се помъчи да скрие усмивката си. Почти успя.

— Забелязах.

— Какво постижение.

Хънтър пренебрегна язвителните й думи.

— Когато нещо те разстрои — бавно додаде той — винаги идваш в градината, нали?

— Това е навик, който ми остана от Англия. Прекарвах толкова много време в градината, че ме наричаха селянка, освен всички останали думи.

Спусна се тишина, докато Хънтър се опитваше да откъсне очи от петте копчета, които бяха разкопчани, за да позволят на розмариновото клонче да се скрие в кадифената сянка между гърдите на Елиса.

А след това заговори, без да мисли.

— Какъв ти е Бил Морленд? — запита той.

— Заварен брат на баща ми.

— И нямате други връзки?

— Както вече казах, той е…

— Заварен брат на баща ти — довърши рязко Хънтър. — Нямате кръвна връзка?

— С една дума, не. Някога наричах Бил чичо, но то беше по-скоро проява на любезност.