Хънтър мълчаливо огледа останалите мъже.

— Момчета, предполагам, че знаете срещу кого се изправя Ладър Ес — започна той.

Някои от мъжете кимнаха утвърдително. Другите просто чакаха.

— Госпожица Сътън ще ви плаща надници като на стрелци — продължи Хънтър. — Не се позволява никакъв алкохол.

— Какво? — учудено попитаха един-двама ездачи.

— Тя ранчо ли има или църква? — запита един от ездачите, който изглеждаше по-млад дори от Мики.

— На когото не му харесват правилата — прав му път — заяви Хънтър.

Един от мъжете промърмори нещо, бръкна в чантата, закрепена на гърба на седлото и измъкна една половинлитрова бутилка, в която беше останало около два пръста уиски. После изля уискито на земята.

Хънтър погледна към момчето, което се беше зачудило дали Ладър Ес е ранчо или църква.

— Ами ти, синко? — попита го Хънтър.

— Какво аз? — отвърна момчето.

Хлапето имаше права руса коса и очи, които бяха едновременно намусени, непокорни и някак странно изморени.

— Морган? — подвикна Хънтър.

Не каза нищо повече. Не беше нужно.

Морган насочи коня си към хлапето, бръкна с дясната си ръка в чантата му и измъкна почти пълна бутилка уиски.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че пра… — започна момчето.

Думите му секнаха като отрязани с нож при вида на револвера, който сякаш по магически начин се бе появил в лявата ръка на Морган.

— Морган е първият човек от вас, когото госпожица Сътън наема — спокойно рече Хънтър. — Той ще ми бъде заместник. Ако някой от вас, момчета, не обича да му заповядват цветнокожи, да си тръгва още сега без излишни обиди.

Нито един от ездачите не понечи да си върви, включително хлапето, което все още се взираше в Морган със смесица от недоумение и страхопочитание.

— Джони, Рийд, Блеки — изброи Хънтър, като кимна на тримата мъже, които носеха останки от южняшки униформи, — вие сте наети. Оставете си багажа в бараката за ратаите, конете — в оградата зад плевнята.

Тримата мъже кимнаха и насочиха конете си към плевнята.

— Джони? — обърна се Хънтър.

Стройният, кестеняв мъж погледна през рамото си.

— Да, сър?

— Има ли някакъв шанс брат ти Алекс да се появи насам?

— Команчите го убиха миналата година. Беше тръгнал по следите на някакъв слух за червенокосо момче, което живеело при тях. Просто не можеше да повярва, че Сюзана е умряла с останалите.

— Проклятие — тихо изруга Хънтър. — Жалко. Алекс беше добър човек.

— Така беше, доколкото това изобщо му беше от полза.

Хънтър отново се обърна с мрачно изражение към чакащите мъже.

Елиса любопитно погледна първо към Джони, а после към Хънтър. Беше почувствала силните емоции, които бушуваха в тях, въпреки че нито един от двамата не ги изрази в думи. Едва ли изобщо някога го правеха.

Кой знае?

— Е, добре — отсечено продължи Хънтър. — Не ви познавам, така че ще ви попитам кои от вас предпочитат да стрелят с пушка.

Обадиха се петима мъже.

Морган и Хънтър си размениха кратък поглед. Черният ездач дръпна юздите на коня си. Жилавото му пони с лекота се понесе надолу, към тополите.

Когато Морган беше на около сто метра от тях, той спря коня си, изправи се в седлото и постави една бутилка от уиски на един широк клон. Стъклото проблясваше на слънцето.

— Всеки има право на един изстрел — обяви Хънтър. — Целете се в клона възможно най-близо, без да счупите бутилката. Първият си ти, най-отляво. Започваме.

Мъжът се прицели и стреля с лекота, които говореха за отдавнашната му близост с пушката.

Разхвърчаха се парчета кора, но само Морган видя колко точен беше изстрела му.

— По-малко от два пръста! — извика Морган.

— Следващият! — каза Хънтър.

Вторият кандидат се прицели и стреля.

Горната част на бутилката се пръсна.

Стрелецът промърмори нещо под носа си и пъхна пушката в кобура й с разочарована физиономия.

— Следващия.

Стрелбата продължи, докато не мина и петия мъж. Двама от мъжете удариха клона на по-малко от един пръст разстояние от бутилката.

— Ако някой от вас, момчета, обича също така да стреля и с револвер — додаде Хънтър, — нека да отиде при тополите.

Двама от стрелците се насочиха към тополите, включително мъжът, който беше отнесъл горната част на бутилката.

Елиса мълчаливо премести поглед от Хънтър към мъжете и обратно, като се чудеше какво ли ще последва.

— Предполагам, че ако се отдалеча, ти просто ще ме последваш — подхвърли й Хънтър.

— Разбира се. Ладър Ес е мое ранчо. Ще наема мъжете, които избереш, но поне имам правото да ги видя какво умеят.

— Ще нацапаш хубавата си копринена рокля.

Елиса погледна Хънтър недоверчиво.

— Кравата вече се погрижи за тази „хубава рокля“ само с едно шляпване с опашка.

Хънтър заби очи в пушката, която лежеше в скута му и с мъка сдържа усмивката си. Изящните златни и сребърни инкрустации върху цевта му напомниха, че носи оръжието на Елиса, а не своето.

Кисело си помисли, че пушката беше изящна като собственичката си. Коприна и огън, и тяло, което после непрестанно се привиждаше на мъжете.

Проклятие!

— Стой зад мен — рече Хънтър с груб глас. — Револверите са опасни нещица, особено когато човек бърза.

Без да погледне повече към Елиса, Хънтър тръгна към тополите, където вече се бяха събрали ездачите. Елиса повдигна полите си и почти се затича, за да се изравни с него.

— Е, Морган — додаде Хънтър, — да видим дали арканзаската ти клечка за зъби все още има остър връх.

Морган с усмивка измъкна един нож, чието острие беше дълго колкото ръката му от лакътя му до върха на пръстите му. С бързи, силни движения той издълба знака на Ладър Ес върху кората на една топола.

— Отстъпете на петнайсет метра — обърна се Хънтър към мъжете. — Щом ви кажа, вадите револверите и стреляте.

Мъжете обърнаха конете си, отдалечиха се малко и на разстояние един от друг, и зачакаха. Морган също се отдалечи от дървото и застана до Елиса. Повдигна леко шапката си в мълчалив поздрав, но очите му не се откъсваха от мъжете.

— Огън! — изкомандва Хънтър.

Тишината се накъса от изстрелите. Площта между двата S-образни знака на Ладър Ес закипя от хвърчащи парчета кора. Само няколко куршума се забиха извън знаците.

— Прекратете огъня! — заповяда Хънтър.

Мъжете сложиха револверите в кобурите си и се обърнаха към Хънтър. Той направи знак на Морган.

— В бутилката. Сега! — извика Морган.

Един от ездачите беше успял вече да даде два изстрела, преди другите да се опомнят и да започнат да стрелят. Най-бързият беше същият ездач, който беше отнесъл гърлото на бутилката с пушката си.

— Как се казваш? — попита го Хънтър.

— Фокс.

— Е, Фокс, ти си същински убиец на бутилки.

Мъжът се усмихна.

Хънтър също му се усмихна кратко в отговор.

— Нает си, Фокс. Вие двамата също.

Хънтър посочи ездачите, които бяха бързи почти колкото Фокс с револверите си.

— Ами ние останалите? — попита хлапето.

При тези думи то насочи коня си към Хънтър като го спря почти върху краката му.

— О, Господи! — промърмори Морган. — Това момче сигурно е изяло цяла чиния глупост на закуска.

Елиса погледна към Морган, който бавно клатеше глава. Понечи да го попита какво значи това, но Морган вече бе започнал да говори с момчето.

— Как се казваш?

— Сони.

— Е, Сони, рибата е още в морето, а ти вече си сложил тигана.

Хлапето зяпна недоумяващо Морган.

— Какво значи това? — запита Сони.

Морган само поклати глава.

— Аз ще взема тази пушка, полковник — каза той. — Не обичам такива хубави неща да се мърлят.

Без да откъсва очи от хлапето Хънтър подаде пушката на Морган.

Ако в очите на хлапето не се четеше дълбоко изтощение, Хънтър сигурно щеше да му каже да си върви. Но през войната той беше видял много момчета като Сони, към които животът се бе отнесъл прекалено сурово.

Някои от тях се чупеха под този натиск като стъкло. Други натискаха обратно с отчаяно усилие, докато накрая престанеше да им пука. Тогава или намираха покой, или умираха.

— Не си достатъчно добър, за да те наемем като стрелец — кротко каза Хънтър на Сони. — Но са ни нужни каубои. Ако искаш работата, добре си дошъл.

— Няма да оставя на любовника на една кокона да ме командва — изръмжа Сони и посегна за револвера си.

Хънтър придвижи ръката си толкова бързо, че останалите видяха само едно неясно очертание. Преди хлапето изобщо да разбере какво се бе случило, то вече лежеше по лице в прахта и се мъчеше да напълни обратно изпразнените си от удара на Хънтър дробове с въздух.

Морган изпусна през зъби въздишка на облекчение. Знаеше добре какво си мислеха останалите мъже — Сони едва ли някога бе заставал толкова близо до смъртта, колкото когато бе посегнал към револвера си срещу мъж на име Хънтър.

Хънтър приклекна до пъшкащото момче и изчака, докато Сони успее да фокусира очите върху него.

— Както вече казах — додаде Хънтър — не си достатъчно добър с оръжието, колкото си мислиш.

Момчето бавно проумя какво му казват. Един мъж, чиито ръце се движеха толкова бързо, че не можеха да бъдат видени, го бе проснал на земята като риба за готвене. Ако Хънтър бе предпочел да използва револвера си вместо юмрука си, сега Сони щеше да бъде мъртъв.

Момчето пребледня и започна да се поти.

— Е, поне не си е сипвало допълнително от глупостта — подхвърли Морган.

Черните мустаци на Хънтър помръднаха малко, за да разкрият една тънка усмивка.

— Мисля, че не е — съгласи се Хънтър.

После стана с измамна лекота, като вдигна Сони със себе си. После отстъпи на две крачки от него.

— Имаш две възможности, хлапе. Можеш да се извиниш на госпожица Сътън или можеш отново да посегнеш към револвера си.

Сони разтреперано пое дъх и се обърна към Елиса. Червенина обагри голобрадите му бузи.