Без да отрони нито звук Елиса се обърна и издои една струйка мляко към котката. Кюпид отвори уста и хвана течността във въздуха без много да се суети.

— Какво ще кажеш за това? — предизвика я да продължи разговора Мики.

— Какво каза Хънтър?

— Че ще ми каже, преди да е изтекла седмицата.

— Тогава и аз казвам същото.

— А?

Елиса продължи да работи, без да погледне към Мики. Стори й се, че го чу да се отдалечава към вратата на плевнята. Изпусна тиха въздишка на облекчение и продължи да си напява. Най-накрая издои и последната следа от мляко във вимето на Сметанка.

Елиса стана, сложи ръце на кръста си и се изпъна назад. Бавно се протегна. Гърбът я наболяваше от цялата седмица непрестанна езда из Ладър Ес в търсене на крави.

— По дяволите, Палавке, направо можеш да накараш един мъж да седне и да завие срещу луната.

Елиса сепнато се обърна.

Мики все още беше там, облегнат на вратата на обора. Гледаше гърдите й така, сякаш бяха негова собственост.

Елиса ядосано обърна гръб на Мики и оправи шала, който бе завързала, за да прикрие дълбокото деколте на роклята си. По време на доенето шалът се бе изместил настрани и издигащите се извивки на гърдите й издайнически надзъртаха от роклята.

— Е, не бързай веднага да ги скриеш — възрази Мики. — Ако не искаше да ги виждам, нямаше да облечеш тази рокля, нали?

— Ах, ти, нещастно…

Гласът на Хънтър заглуши думите й.

— Мики, ако нямаш друга работа, освен да се облягаш на вратата на обора, можеш да провериш канавките за напояване на зеленчуковата градина.

Мики се изправи така бързо, че залитна. Елиса знаеше, че той беше не по-малко изненадан от появата на Хънтър в плевнята, от нея самата, когато бе открила, че все още стои зад гърба й.

— Не ми се иска да губим от зеленчуковата реколта, само защото си губиш времето в празни приказки с една малка кокетка — продължи Хънтър. — На работа.

— Ама и ти си един егоист — възрази Мики. — Понеже не получаваш нищо, не искаш да дадеш и на другите да се докопат до нещо.

От погледът, който му отправи Хънтър, Елиса я побиха тръпки.

— Погрижи се за градината — тихо изрече Хънтър. — Веднага!

— Ами ако вместо това се метна на коня си.

— Тогава ще те застрелям като конекрадец. Всяка глава добитък наоколо носи клеймото на Ладър Ес.

— Не съвсем — усмихна се злобно Мики. — Напоследък виждам доста коне с клеймото на Слаш Ривър — клеймото на Аб Кълпепър. Направо покрива Ладър Ес като одеяло, а?

— Или се хващай за работа, или се махай от Ладър Ес.

Мики изпсува като моряк и излезе от плевнята, като грабна пътьом една лопата.

— Казах ти да не кокетничиш с мъжете — обади се Хънтър.

Презрението в гласа му смрази Елиса.

А след това я разяри.

— Просто доях червената крава — изръмжа тя.

— Не и когато те видях. Беше се извила на дъга като танцьорка, а гърдите ти… — Хънтър неочаквано млъкна и смени темата. — Престани да ме предизвикваш, Палавке. Обещавам ти, че няма да ти хареса онова, което ще се случи.

Фактът, че Хънтър използваше омразния й прякор разгневи още повече Елиса.

— Ами престани да ме гледаш — рече тя с леден тон. — А ти ме гледаш, Хънтър. Знаеш го така добре, както и аз.

— И ти ме гледаш.

— Да. Защо, тогава, не направиш нещо?

— Не ме ли чу какво казах? Няма да ти хареса.

— По-добре първо опитай.

Някъде в двора се разлая куче. Острият, пронизителен, настойчив звук в миг прати вълна от адреналин из тялото на Елиса. Посегна така бързо към пушката, която бе оставила подпряна в ъгъла на яслата, че насмалко не събори кофата с млякото.

Хънтър бързо протегна ръка и стисна рамото на Елиса.

— Какво си мислиш, че правиш? — запита той.

— Искам да видя какво е разлаяло кучето.

— Стой тук. Аз ще се погрижа.

Елиса понечи да възрази, но размисли и се отказа.

Хънтър кимна одобрително, взе пушката й и излезе в предверието на плевнята. Застана до вратата и огледа внимателно огрения от слънцето двор.

— Е, време беше — каза си той.

С тези думи той излезе с лека стъпка навън. Миг по-късно Мики пристигна от градината, стиснал пушката си в ръка. Хънтър му махна с ръка да се скрие на мястото си и продължи да върви през двора.

Три групички мъже на коне приближаваха къщата. Дрехите им бяха износени и прашни. Подобно на Хънтър неколцина от мъжете носеха останки от конфедерална униформа. Други носеха сините панталони на Северняците.

Останалите бяха облечени в еленови кожи като прерийните ловци или в кожени панталони и широкополи шапки като мексикански каубои. Мъжете от Тексас носеха върху платнените си панталони кожени гащи без дъно, присъщи за хората от онези места. С тях те се пазеха от трънаците при яздене.

Остатъците от прашни сини и сиви униформи бяха размесени равномерно сред трите групи, както карираните и кожените ризи, кожените гащи, памучните и вълнените панталони. Никой не се делеше според принадлежността си към Севера или Юга.

Бившите войници бяха изоставили армията във всяко отношение, освен едно — всички бяха добре въоръжени. Трапери, скитници и войници носеха оръжията с еднаква неосъзната лекота, така, както носеха ботушите си.

Конете, които мъжете яздеха, бяха във всички размери и цветове без един — белия. Белият кон правеше човек лесна мишена сред всяко обкръжение, независимо дали беше пустиня или прерия, трънак или планинска ливада.

Четири черно-бели кучета обикаляха мъжете на разстояние и лаеха бясно.

Иззад Хънтър се разнесе пронизително изсвирване. Кучетата по сигнал спряха да лаят като гръмнати. Като едно те се обърнаха и се завърнаха към заниманието си, каквото и да беше то, което беше прекъснато от непознатите, изпълнили двора.

Хънтър погледна през рамо. Както се очакваше, Елиса го бе последвала.

Поне бе затъкнала шала си обратно на мястото му.

През главата му като буря премина спомена за полуголите гърди на Елиса, които се надигаха от виолетовата коприна. Всичките му нерви се напрегнаха като един.

Несъмнено трябваше да й каже да спре да носи тези дрехи. Мъжете из тези земи не бяха свикнали да гледат жените да се разхождат небрежно облечени по този начин.

На самият Хънтър не му беше лесно да свикне с тези гледки.

— Мисля, че ти казах да стоиш в плевнята.

— Защо? Няма никаква опасност.

— Откъде знаеш?

Елиса сви рамене. Движението разхлаби шала й и разкри едно петно кожа колкото целувка над деколтето й.

Хънтър се опита да не мисли каква ли мека би била кожата й под устните му, под езика му, под пръстите му. Опита се да прогони спомена за зърната й, които се бяха втвърдили само от едно случайно докосване до него преди осем дни.

Не успя.

Хънтър изруга мислено и се застави да извърне поглед от съблазнителното късче кожа.

— Знаех, че е безопасно в мига, в който излезе от плевнята — додаде Елиса.

— Как го разбра?

— От начина, по който се движеше.

Думите й спряха Хънтър като стена. Не предполагаше, че Елиса се е научила така добре да го разбира.

Белинда му беше съпруга години наред, но тя никога не бе успяла да го разбере.

От това прозрение Хънтър стана само още по-неспокоен. Колкото по-дълго стоеше край Елиса, толкова повече разлики откриваше между нея и Белинда.

За разлика от Белинда Елиса познаваше и разбираше работата, която се вършеше в ранчото.

За разлика от Белинда Елиса истински беше загрижена за конете и говедата, за кучетата и котките, които населяваха Ладър Ес.

За разлика от Белинда Елиса усещаше самата земя, нейната красота и опасностите й. Виждаше в ранчото нещо повече от начин да плаща за красивата си карета или за хубавите драперии за салона, които в тази пустош биха били така неуместни, както самата Белинда.

Хънтър замислено погледна жизнената млада жена, която бе изоставила безопасността на плевнята, за да застане до него на открито посред двора на ранчото.

По-добре да не забравяше, че Белинда и Палавка си приличат в едно единствено нещо, което беше истински важно. И двете бяха непоправими кокетки чак до мозъка на костите си.

В сравнение с това нищо друго нямаше значение.

— Покрий се — кратко й подхвърли той.

Презрението в гласа на Хънтър я удари като плесница.

Елиса присви очи от гняв и болка, чиято сила я изненада. Погледна към деколтето си и видя късчето кожа, което не беше по-голямо от възглавничката на палеца й. Несправедливостта на реакцията на Хънтър я засегна силно.

— Мили Боже! — възкликна тя, почти извадена от релси.

— Говори по-тихо — просъска Хънтър.

— По тона на гласа ти човек би помислил, че съм тръгнала да се разхождам полугола.

— Така си е.

— Глупости! Ако не ме гледаше толкова внимателно, едва ли щеше да забележиш нещо толкова дребно!

Хънтър промърмори нещо нецензурно под носа си.

Елиса не му обърна внимание.

— Кои са тези мъже с такъв груб вид? Приятели ли са ти?

— Това са ездачи, които искат да бъдат наети като стрелци.

Елиса загрижено преброи мъжете. Бяха единайсет.

— Ти каза, че искаш да наемеш само седем — възрази тя.

— Някои от тях няма да получат надници като стрелци. Просто не ги заслужават.

— И как бих могла да ги различа?

— Не е нужно. Това не е твоя работа.

С тези думи Хънтър се завъртя на пети и тръгна към ездачите. Мъжете бяха проследили странната сцена между Хънтър и Елиса с интерес, удивление, досада или завист в зависимост от човека.

— Здравейте, момчета — поздрави ги Хънтър. — Радвам се да те видя, Морган. Чух, че си бил някъде в Невада.

— Благодаря, сър. Аз също се радвам да ви видя отново… от тази страна на пушката.

Усмивката на Хънтър беше толкова кратка, че Елиса едва я забеляза. Погледна отново към ездача, който Хънтър беше заговорил. Забеляза, че шапката, панталоните и ръкавиците му са от униформата на северняците. Усмивката му белееше ярко на фона на тъмното му като кафе лице.