Заля я закъсняла вълна на страх и гняв. Тези чувства се оказаха прекалено силно изпитание за самообладанието й. Ако имаше оръжие сигурно щеше да застреля Хънтър.

Той се досети какви са мислите й в момента. Сграбчи китката й, преди да е замахнала да го удари с ръка, поради липсата на оръжие.

— Добре. Не ти е харесало — отсечено додаде Хънтър. — Защо все пак не избяга?

— Краката ми трепереха силно, ето затова.

Изненадата смекчи чертите на лицето му. Едва сега забеляза колко е пребледняла Елиса. Цялата трепереше леко. Ако не беше застанал близо до нея и не я държеше за ръката, може би нямаше да го забележи.

— От моето място определено не изглеждаше изплашена.

— Само един глупак показва страха си пред хищник, а аз, противно на мнението ти, не съм такава.

Хънтър едва чу думите й. Прекалено силно го бе погълнало усещането за мекотата на кожата й от вътрешната страна на ръката й, за наситения синьо-зелен цвят на очите й и за слабото треперене на краката й.

— Следващия път, когато видиш някой от братята Кълпепър — каза той с пресипнал глас — бягай през глава на другата страна.

Елиса само кимна рязко.

Бързото движение прати по дължината на косата й една мъждукаща вълна от светлина. Над бузите й се спускаха бледозлатисти кичури. Един от тях се беше допрял до треперещите й устни.

Хънтър въздъхна така дълбоко, че звукът беше едва доловим. С нежно движение той погали и същевременно отмахна косата на Елиса от лицето й, без дори да помисли какви изводи би могла да си направи тя от подобно негово действие.

Мекотата на косата й му подейства като допир на огнен пламък върху кожата му. Едно прекъсване в дишането й и бавното спускане на клепачите й му подсказаха, че тя усеща чувствения огън на взаимното им привличане така силно, както и той самият.

Дъхът на Хънтър излезе накъсано от дробовете му в подобие на името й — Елиса. Много нежно той отмахна косата от устните й и хвана лицето й от едната страна с пушката си, а от другата с дланта си. След това бавно се наведе към нея.

Затръшването на врата сложи край на смълчаното напрежение досущ пушечен изстрел.

Хънтър подскочи така, сякаш го бяха застреляли.

Отдръпна ръцете си от лицето й и се обърна с гръб към Елиса. Без дори миг колебание сложи ръка на най-горния напречник на оградата и се прехвърли от другата страна с едно леко, котешко движение.

По пътеката между бараката на ратаите и плевнята вървеше Мики. В ръцете му нямаше оръжие. Дори да бе забелязал ездачите, той не бе взел никакви предпазни мерки срещу евентуалното им завръщане.

Освен ако Мики не бе прекарал последните минути по корем в бараката, тъй като се бе изплашил да не пострада собствения му нежен задник, иронично си мислеше Хънтър.

— Добро утро — подхвърли Хънтър. — Малко късно ставаш за работа, а?

— Порязах си ръката и трябваше да я превържа.

Мики размаха лявата си ръка пред лицето на Хънтър. Около дланта му беше намотан мръсен парцал.

— Развържи го — каза Хънтър.

За миг Мики застина с поглед вперен в него.

Каквото и да бе изписано в сивите като гранит очи на Хънтър, то му подейства убедително. Без нито дума Мики разбинтова ръката си.

Хънтър не откъсваше поглед от очите на Мики. Погледна към дланта му, едва когато превръзката падна от ръката на младия мъж. През кожата минаваше една плитка драскотина.

— Не си е струвало безпокойството — подхвърли Хънтър.

Мики го изгледа намусено.

— Не чу ли, че кучетата лаят? — тихо попита Хънтър.

— Проклетите кучета все си лаят.

— Може би защото в храстите постоянно се крият разбойници, които само чакат удобен случай да се промъкнат в ранчото.

— Не — проточено възрази Мики. — Кълпепъровите момчета няма да посмеят открито да се размотават насам-натам, докато армията държи пътя под контрола си.

— Ако искаш, заложи дори главата си за правотата на твърдението си. Но не рискувай живота на госпожица Сътън.

— Аз нямаше…

— Следващият път, когато кучетата лаят — студено го прекъсна Хънтър, — ще очаквам да видя оръжието ти да наднича от прозореца в търсене на цел. Иначе нищо чудно хората да се замислят над твърдостта на характера ти.

Мики стисна устни, но сдържа езика си зад зъбите.

— Къде са Лефти и Гимп? — запита Хънтър.

Младият мъж не отговори веднага, най-вече защото беше зает да гледа Елиса, която бързаше към къщата.

— Навярно броят крави — промърмори Мики.

Очите му проследиха Елиса, докато тя не се скри в сянката на верандата, която се издигаше на цялата предна част на къщата.

— Къде? — попита Хънтър.

— А?

— Гледай към мен, когато ти говоря.

Острият като нож заповеден тон на Хънтър привлече вниманието на Мики. Той побърза да обърне неспокойно глава към надзирателя.

— Къде работят Лефти и Гимп? — рязко повтори Хънтър.

— Към Пещерния ручей и оттатък, както им нареди. Не бяха много радостни от тази работа. Случвало се е да застрелват хора от Ладър Ес нататък.

— Затова им се плаща двойно.

— А? А на мен не.

— Побързай да привършиш каците за вода. Ако все още настояваш да получаваш надницата на стрелец, трябва да ме убедиш, че си заслужава човек да ти я плаща. Стига да можеш да ме убедиш.

За миг Хънтър си помисли, че Мики ще се нахвърли върху него. Всъщност донякъде се надяваше да стане така. Мисълта как Мики се бе крил в бараката, докато Елиса сама се бе изправила очи в очи с Гейлорд Кълпепър го караше да усеща, че го сърбят пръстите да вдигне оръжието си.

Остави на Мики да реши какво ще прави. Хънтър не смяташе да го убива, но със сигурност щеше да научи момчето, че престрелката не е единствения начин, по който човек може да бъде наранен.

Докато беше на надзирателския пост Хънтър смяташе да научи Мики на някои маниери. На първо място да не зяпа така нагло Елиса.

Мики промърмори нещо под носа си и се зае да намотава кърпата около дланта си.

— Искам да започна да возя вода — рече Хънтър. — Побързай да привършиш каците.

Мики само изсумтя.

— Какво беше това?

— Да… сър. Губим си времето. Ручеят е малък, но никога не пресъхва. Дори да пресъхне водата в резервоара ще е добра за пиене поне седмица или две.

— Продължавай да правиш каците и остави стратегията на някой, който я познава по-добре.

Мики завърза на възел краищата на кърпата, стегна го с помощта на зъбите си и се насочи към плевнята.

Хънтър остана известно време на двора пред плевнята, като се ослушваше внимателно. Вятърът, който подухваше на пресекулки, не носеше със себе си звука на престрелка. Ако Лефти и Гимп бяха попаднали в беда, те сигурно бяха прекалено далеч от ранчото, за да се чуят изстрелите.

Хънтър си помисли, че му трябват още хора. Мъже, на които да може да се довери.

Или поне мъже, които ще си вземат надниците и ще си вършат работата, без да е нужно да следи всяка тяхна стъпка час по час.

Имаше толкова много работа за вършене.

И толкова малко време.

Хънтър стоеше, без да помръдва. Съобразяваше бързо, планирайки работата, която трябва да се свърши, сякаш се приготвяше за нападение срещу противник, който се беше окопал.

Всъщност, донякъде положението беше точно такова.

От онова, което бе успял да узнае, поне един от бандитите се криеше в Рубиновата долина, точно до брода. Най-вероятно това беше Гейлорд.

Сигурно наоколо имаше още бандити, братя или братовчеди, а може би и двете. Всичките си приличаха, така че беше трудно да бъдат разпознати от разстояние.

А всеки умен мъж би желал да вижда тези разбойници само по този начин — от разстояние.

Щеше да бъде трудно да се прочисти планината от тази сган си мислеше Хънтър, като гледаше назъбената планинска верига. Адски трудно.

7.

Леопард и Бъгъл Бой вървяха един до друг по отъпкания от каруците път, който водеше към Ладър Ес. Ездачите им мълчаливо оглеждаха околността за следи от говеда или разбойници, или и от двете.

Денсър и Виксън тичаха на трийсетина метра от двете страни на ездачите, като проверяваха околните долчинки за добитък. Въпреки острото им обоняние досега те бяха открили само няколко крави, но нито едно биче.

Навсякъде покрай конниците се простираше шумолящата, златна трева, която се разнообразяваше от епизодичните зелени петна на боровете. Отделните дървета се сгъстяваха в миниатюрни горички, които ставаха все по-гъсти нагоре по склоновете на планината. Над главите на ездачите небето се издигаше като огромна празна синя купа.

Беше пладне. Есенното слънце хвърляше достатъчно топлина, за да накара потта да се събере по шиите и хълбоците на конете.

Елиса също страдаше от горещината, но избилата пот беше скрита под плътния костюм за езда. Тя дискретно подръпна високата си яка, но гъстите дантели и платът на дрехата й попречиха да усети някакво облекчение. Бавно разкопча едно копче, после още едно и още едно.

Пръстите й се поколебаха над оставащите копчета. Ако разкопчаеше четвърто или пето копче навярно щяха да се покажат дантелите на ризата й. Сигурно щеше да го стори без колебание, ако беше сама.

Но не беше сама. Яздеше заедно с един мъж, който преди малко беше посегнал да я целуне, но беше спрял на един бездиханен и мъчителен момент разстояние.

Погледът в очите му беше нежен и гладен, и същевременно някак объркан. Навярно самият той не беше предполагал, че ще се наведе към нея насред огрения от слънцето двор с желанието да я целуне.

Ако желанието му все още не беше отминало, то той го криеше с похвален успех.

Малко по-късно Елиса се беше появила в плевнята, облечена в красивия си костюм за езда, но той едва й бе обърнал внимание. Поведението му беше такова, сякаш не би й обърнал внимание, дори ако изобщо беше без дрехи.

Тази мисъл успокои Елиса и тя решително избута още едно копче от илика му. Едва ли Хънтър щеше да забележи, че е разкопчала копче или две. Времето беше прекалено горещо, за да се държи както подобава на една истинска дама.