— Там е студено.

Мисълта да предложи ада като по-топла алтернатива беше твърде съблазнителна, но Елиса й устоя.

— Тексас се счита за… — започна тя.

— Не, не — нетърпеливо я прекъсна той. — Бяхме там. Народът там не е много любезен.

— Може би просто не са успели да ви опознаят добре.

— Проклети да са онез злонравни тексасци. Сал чакат някой да се повесели малко и веднага скачат. Вари ги, печи ги, не отстъпват и туй то. Ще ти река, госпожичке, голяма е досада да се разправяш с тях.

Елиса се опита да си придаде съчувствен вид. Опитът й едва ли обаче беше успешен.

— Добре де, нека бъде твоята — каза Гейлорд, — ама сигур момчетата ще се пукнат от смях, като им разкажа какво е станало.

Елиса премигна от учудване. Изобщо не се бе надявала да успее да разубеди един Кълпепър да се откаже от нещо, което си е харесал, особено от Ладър Ес.

— Благодаря — отвърна тя. — Много съм ви признателна. Ранчото е целия ми живот.

— Има защо да си ми признателна — отговори й Гейлорд. — На момичетата не им се случва всеки ден да хванат някой Кълпепър. Сигур ще искаш поп и всичките му глезотии. Божке, на момчетата ще им се пукнат търбусите да се хилят.

Ясно изразено чувство на нереалност обхвана Елиса. Сякаш гледаше към света от другата страна на лупа. Спомни си за миг историята на Луис Карол, за която говореше цял Лондон, тъкмо когато си тръгваше.

Точно така се бе чувствала горката Алиса.

Може би трябваше да предложи чай на този Шапкар5, възседнал муле.

Тази мисъл насмалко не разсмя на глас Елиса, но тя се боеше даже да си отвори устата, тъй като оттам щеше да излезе само писък. Маската й на спокойствие не беше нищо друго, освен това — една маска.

Всъщност страхът стискаше все по-здраво и по-здраво Елиса в ноктите си. Чувстваше се така, сякаш костите й щяха да се натрошат, ако направеше едно погрешно движение.

— Явно не съм изразила добре мисълта си — предпазливо додаде Елиса. — Нямам никакво намерение да се омъжвам за вас.

— Нямаш проблеми. Не искам да държа в окови никого. Но, ако не съм аз, тогава ще е Аб, а той се оправя добре с момичетата. Каквато си дребничка, може и да не дочакаш Коледата. Честен кръст.

Елиса преглътна мъчително, за да спре стомаха си, който напираше да изкара всичко навън.

— Господин Кълпепър — изрече тя с отчаяно спокойствие. — Нямам намерение да се омъжвам за никого.

Ездачът кимна енергично.

— Чух к’во ми каза — отвърна той. — Може тъй да е най-добре. Момчетата взеха да стават неспокойни. Сигур ще поутихнат като разберат, че в ранчото има цяло едно момиче плячка.

— За какво говорите, за Бога? — попита с изтъняващ глас Елиса.

— Ами, не се махаш, не щеш да се жениш, значи ни остава да се погоним наоколо.

Гейлорд плесна бедрото си така силно, че се вдигна прах.

— Е, на туй му викам живот! — ликуващо възкликна той. — Истински живот!

Мулето размърда уши, но после се върна към старото си занимание — следенето на кучетата, които обикаляха в кръг на около двайсет метра от ездачите, като лаеха яростно.

Елиса само гледаше вцепенено към Гейлорд, който се кискаше със звук, наподобяващ кукуригането на петел.

— Рекох му аз на Аб, че старият Гейлорд ще осигури ранчото за момчетата, без да се вдига много шумотевица. Нали знаеш, онез войничета янките само чакат да дотърчат.

После Гейлорд внезапно спря да се хвали с хитростта си и огледа Елиса с такава неприкрита похотлива пресметливост, че кръвта й се смръзна във вените.

— Е, на Аб сигур ще му стане хубаво, ’щото той все си мисли, че старият Гейлорд е пипкав и тъп кат’ пън — добави Гейлорд.

Елиса насмалко не кимна в съгласие с последните му думи.

— Аб все обича да казва как сока на татко таман бил на пресъхване, когато ме направил на най-малкото момиче на Търнър. Божичко, каква сила само имаше за такваз дребна женица. Аб още се усмихва, като си спомни за нея. Ам’че тя му е била първото момиче! Татко само я е гласял по негов вкус.

Елиса замаяно осъзна, че сдържа дъха си. Застави се насила да диша. В същото време се стараеше да не разбира какво казва Гейлорд Кълпепър.

Мулето послушно изпълни побутването му и се приближи към оградата.

— Надявам се да имаш достатъчно сили — подхвърли Гейлорд. — Щото аз и момчетата направо сме се спекли.

Елиса предпазливо отстъпи от оградата. Да демонстрира смелост беше едно нещо. Безразсъдството, обаче, беше нещо съвсем друго.

Само глупак би останал на една ръка разстояние от Гейлорд Кълпепър.

— Е, не бягай де — възрази Гейлорд. — Няма да те грабна и да препусна с теб. Искам само да пипна тез’ цицки. Изглеждат направо…

— Не — прекъсна го с дрезгав глас Елиса.

— Е, ама туй хич не беше приятелски речено.

Гейлорд се смъкна от мулето си с поразителна скорост и се залепи на оградата. Елиса едва успя навреме да отскочи извън обсега на дългата му ръка, за да не му позволи да я сграбчат хищните му пръсти.

Леопард отстъпи и присви уши, давайки на Гейлорд ясното предупреждение какво ще се случи, ако влезе в ограденото пространство.

Гейлорд възседна отново мулето си и се взря в жребеца.

— Хората казват, че бил убиец.

Елиса не отговори нищо.

— Е, добре. Аб си е наумил да го обязди, ама сега го няма. Аз пък направо умирам да пипна тез цицки. Разкарай коня или ще го гръмна.

Макар Гейлорд да говореше със спокоен ритъм, нямаше нищо бавно в движението, с което посегна към револвера си.

— Не! — извика Елиса.

Зад гърба й се разнесе пушечен изстрел, който заглуши писъка й. Куршумът се заби точно пред предните крака на мулето и го накара да отстъпи.

Гейлорд застина в седлото си със същата лекота, с която бе посегнал за оръжието.

— Прибери револвера в кобура или ще умреш — предупреди го Хънтър.

Елиса едва позна гласа му. В него нямаше емоции, а само хладно уверение за смърт.

Тишината беше толкова плътна, че се чу дори звукът, с който Гейлорд мушна револвера си обратно в кобура му.

Един от мъжете зад Гейлорд подвикна нещо. Той само вдигна ръка и махна, за да го накара да замълчи.

— Само се забавлявах — жално рече Гейлорд към Елиса.

Но в пресметливият поглед на бледосините му очи нямаше нищо жалостиво. Те внимателно оглеждаха тъмния правоъгълник на вратата към яслата на Леопард.

Елиса също погледна натам.

Хънтър беше невидим.

— Забавата свърши — добави Хънтър с равен глас. — Махай се оттук и не се връщай повече. Ако видя теб или някой от хората ти на земята на Ладър Ес, ще ви застрелям.

Елиса отправи безмълвна молитва към Бога и бавно започна да отстъпва към плевнята. През цялото време внимаваше да не застане между Гейлорд Кълпепър и отворената врата.

Гейлорд изруга и се размърда неспокойно в седлото си.

— Е, закъде си се разбързал — отвърна той. — Погледна към Елиса с бледите си очи на хищник. — Ам’че ние още не сме свършили.

— Забавата свърши — повтори Хънтър.

— Откъде си, синко? — попита Гейлорд.

— От ада.

— Ха! Ясно е кат’ бял ден, че не знаеш какво му трябва на човек, та да може утре пак да глътне Божия въздух.

— Дръж ръката си далеч от револвера си или за теб няма да има утре — предупреди го Хънтър.

Гейлорд погледна към дясната си ръка и сякаш с изненада установи, че тя беше започнала бавно да се движи към револвера му.

Бавен? Или глупав? Не, Гейлорд беше не по глупав от лисица.

И, подобно на лисицата, от душата му липсваше нещо.

— Чуй ме, момче — подхвърли Гейлорд. — Не ти е работа да се забъркваш в таз’ история. Смятай, че Ладър Ес е земя на братята Кълпепър. Искаме туй ранчо. И ще си го вземем и толкоз.

— Махай се или ще умреш — повторно предупреди Хънтър.

Комбинацията от спокойствие и смъртоносна заплаха в гласа на Хънтър накара косата по тила на Елиса да настръхне.

Без да каже повече нито дума Гейлорд дръпна юздите на мулето си, обърна го и се насочи към хората си. Четиримата ездачи си тръгнаха така внезапно, както се бяха появили, оставяйки след себе си прашна следа..

Елиса промуши разтрепераните си пръсти в гривата на Леопард и стисна здраво. Сега, след като трудният момент вече бе отминал, краката й се разтрепераха така силно, че не беше сигурна дали ще я задържат изправена.

Хънтър излезе с широка крачка от плевнята на огрения от слънцето двор, стиснал в ръка пушката си. Дулото на оръжието му беше чисто, но не блестеше. Същото се отнасяше и за приклада. Нямаше сребърни или златни украси, нямаше никакви плетенци, изрязани в дървото или в метала.

Без да каже дума Хънтър проследи натрапниците с поглед, докато не се скриха в далечината. След това изкара патрона от затвора, свали петлето на пушката и се обърна към Елиса.

Изражението на лицето му не беше никак топло. Сигурно дълго щеше да помни как Елиса бе застанала така, че със сигурност щеше да се озове в центъра на една евентуална престрелка.

Ако събитията се бяха развили в тази посока, сега тя вече може би щеше да лежи мъртва, мислеше си мрачно Хънтър. Кръвта й щеше да е оцветила в червено земята покрай нея, а лицето й щеше да бъде бяло като сол.

Мисълта за Елиса, която лежи неподвижна на земята разстрои Хънтър по начин, който той не можеше да разбере. Бяха стари познайници със смъртта. Собствената му сигурност също не го безпокоеше особено, въпреки че пръстите на страха докосваха нервите му.

Беше се разстроил заради Елиса.

Мълчанието между тях сякаш се сгъсти още повече. Не го нарушаваше нито повей на ленивия вятър, нито дишането на Леопард, нито разредилия се лай на кучетата.

После Елиса въздъхна, отблъсна се от Леопард и погледна предпазливо към Хънтър.

Посрещна я погледа на студените му, стоманени очи.

— Малка глупачка! — процеди през зъби Хънтър. — Защо не се скри в плевнята? Имаше достатъчно време. Или предпочете да останеш тук и да дразниш Гейлорд, докато той те събличаше с поглед?