Предизвикателната, сексапилна, възхитителна светлина в очите й се бе стопила.

Хънтър изпита облекчение. Крайно време беше Елиса да престане да го гледа така, сякаш се чуди какво ли би било да му се метне и да го пришпори.

— За какво си мислиш? — попита я той.

Хънтър се зачуди дали Елиса беше също тъй изненадана от въпроса му, както и той самият. Много добре знаеше, че не трябваше да проявява подобен интерес.

Дори въпросът да бе изненадал Елиса, тя с нищо не го показа. Лицето й бе приело отчужденото изражение на „господарката на имението“ и това подразни Хънтър.

— Всъщност изобщо не те интересува какво мисля — каза му след миг Елиса.

Хънтър стисна устни.

— Така си и знаех — изрече той. — Все още си ядосана. Има едно нещо, което разглезените момиченца не могат да понасят и то е истината.

— Щом казваш.

— Току що го казах, нали?

Елиса не отвърна нищо.

— Проклятие — каза Хънтър най-накрая. — Мразя момичетата да се цупят. Какво, по дяволите, става зад тези твои зелени очи?

— Мисля.

— За какво?

— За простата истина.

Хънтър изчака Елиса да му обясни какво иска да каже.

Почака още.

И още.

— Добре — грубо рече той накрая. — Каква е тази твоя проста истина?

— Нужен ми е мъж, който може да се промъква покрай братята Кълпепър, който може да командва Мики, да защитава Пени и мен, и който може да отведе говедата на армията. Накратко, имам нужда от теб, Хънтър. Следователно ще трябва да понасям непростимите ти тиради, докато не станеш излишен.

Хладното, сдържано обобщение изненада Хънтър. Когато се ядосаше, Белинда не беше в състояние да направи нещо друго, освен да плаче, да се цупи и да бяга от стаята.

— При всяка възможност ли смяташ да ми противоречиш? — додаде Хънтър.

Елиса го измери със спокойни морскозелени очи.

— При всяка възможност ли смяташ да ме обиждаш?

— Само ако се държиш като разглезено момиченце.

— Предполагам, че от твоя гледна точка аз съм неспособна да се държа по друг начин, независимо какво правя.

Хънтър намести шапката си с припряно движение.

— Да не би да искаш да кажеш, че преценката ми е погрешна? — попита той с измамна любезност.

— Да.

— Не съм съгласен.

— Знам, както знам и че не ме хареса още от мига, в който ме видя за първи път.

Хънтър не каза нищо. Щом Елиса не се бе досетила, че тя го привлича отчаяно, а той се съпротивлява също така отчаяно, то той нямаше никакво намерение да й го казва.

— Това, което не зная — добави Елиса — е, защо изобщо се съгласи да работиш за мен.

Хънтър застина. Нужно му беше прикритието на надзирателското място в Ладър Ес. Иначе братята Кълпепър щяха скоро да узнаят, че тексасецът, който вървеше по следите им от две години, ги е настигнал.

— Работата ми трябваше — грубо рече Хънтър.

— Защо?

— За пари.

— Не мисля така.

Хладната преценка на фактите, направена от Елиса, отново свари Хънтър неподготвен.

— Ти дори не ме попита колко ще ти платя — посочи тя.

— Аз ще си взема сам заплатата.

— Като ми отнемеш ранчото ли?

Ярост изпълни гърдите на Хънтър. Нужно му бе огромно усилие, за да сдържи изблика си.

Той, който се гордееше със самодисциплината си?

— Чуй ме, момиченце — каза Хънтър с тих, смъртоносен тон. — В Тексас имах ранчо, пет пъти по-голямо от Ладър Ес. Ранчо, което аз и брат ми изградихме със собствените си ръце. Не е нужно да крада от сирачетата, за да получа онова, от което имам нужда.

Осезаемият изблик на гняв накара устата на Елиса да пресъхне. Опита се да каже нещо, преглътна мъчително и започна наново.

— Добре — рече тя. — Ще получиш по три долара на ден и по петдесет цента на всеки мустанг, който успееш да доставиш на армията. Приемаш ли?

Хънтър кимна отсечено.

Елиса изпусна дъха си в беззвучна въздишка.

— Веднага, щом приготвя нещо за храна, ще излезем да обиколим ранчото и да преброим говедата.

— Не.

— Тогава ще приготвя обяд само за мен.

— Не е нужно — заяви Хънтър. — Никъде няма да идваш с мен.

— Говорехме за цупенето и ядосването… — Елиса сви рамене. — Добре. Аз ще взема северната половина.

— Никъде няма да яздиш и точка. Околността не е безопасна.

В един продължителен момент останаха само тишината и търпеливите синьо-зелени очи на Елиса.

— По дяволите! — изръмжа Хънтър. — Сигурен съм, че ще излезеш да яздиш веднага, щом ми видиш гърба, нали?

— Разбира се.

— Само за да ми докажеш, че можеш да го направиш — презрително рече той.

— Не, Хънтър. За да броя говедата. Моите говеда.

Той само изсумтя.

— Щом си толкова загрижен за бъдещето на Пени — продължи Елиса със сладък глас, — ще бъде добре да яздиш заедно с мен, за да не ми се случи нещо. Нали?

Хънтър погледна усмивката на Елиса — два реда здрави, бели зъби, но нито една частица топлина — и разбра, че е изгубил този рунд.

— Ако Леопард не понася седло и юзда — подхвърли Хънтър, докато се отдалечаваше — вземи някой друг кон.

После се скри в плевнята, преди Елиса да бе осъзнала, че е спечелила. Все още се наслаждаваше на вкуса на победата, когато кучетата се разлаяха.

Един от братята Кълпепър яздеше на огромното си, доресто муле към къщата на ранчото, сякаш тя му принадлежеше.

6.

Първата мисъл на Елиса бе, че вместо в ръцете й пушката бе останала вътре в къщата.

Но кой ли бе очаквал някой от Кълпепъровата банда да се появи посред бял ден?

Елиса бързо се огледа. Не се виждаше никой.

Дори ако Хънтър бе усетил, че става нещо нередно, той с нищо не го издаваше. Вратата, водеща от оградената площадка към яслата на Леопард зееше широко отворена и вътре не се виждаше никой.

Неочаквано Елиса осъзна, че стои посред бял ден с пола вдигната до кръста. Побърза да се смъкне от гърба на Леопард във вихрушка от изумрудена и червена коприна.

Скочи на земята и краката й се олюляха. Едва тогава разбра колко силно беше изплашена.

Цветният проблясък, съпроводил слизането й от коня, привлече вниманието на бандита. Той насочи мулето си покрай градината пред кухнята, пренебрегна къщата и тръгна право към плевнята. Мулето се движеше по прашната, покрита със следи от подкови земя с особена, плъзгаща се походка, която беше бърза и едновременно с това не изморяваше ездача.

Зад мулето в лек тръс се появиха още трима ездачи. Неканените гости се разпръснаха във ветрило, като всеки наблюдаваше отделна част от ранчото. Мъжете изглеждаха и се държаха като бивши войници.

Дезертьори-разбойници, помисли си Елиса с вцепенено от страх съзнание.

По кожата й пробягаха студени тръпки, въпреки че слънцето вече напичаше силно.

Едва ли братята Кълпепър бяха толкова нагли, че да нападнат денем ранчото, независимо от това колко силно бе ядосан на Ладър Ес капитанът от армията.

Кучетата, наобиколили непознатите, лаеха яростно.

Възможността да избяга в плевнята изглеждаше все по-съблазнителна, но Елиса не й се поддаде. Подозираше, че разбойниците са като английските й братовчеди и другите хищни животни — една проява на слабост само би ги окуражила.

„Хънтър, къде си? — отчаяно попита на ум Елиса. — Не чуваш ли кучетата?“

Не последва никакъв отговор на безмълвния й въпрос. От плевнята не се чуваше никакъв шум, бил той дори от нечие скришно промъкване.

Беше сама, а дворът беше пълен с разбойници.

„Хънтър! Трябваш ми!“

Но от устните й не се откъсна звук. Щом Хънтър не обръщаше внимание на кучетата, едва ли писъците й щяха да подействат на безразличието му.

На Елиса й потрябва целият й запас от смелост, за да остане спокойна и самоуверена. Подухваше лек вятър, а бандитът яздеше към плевнята така, сякаш беше собственик на Ладър Ес и на всичко в него.

Дрехите на мъжа бяха износени и мръсни. Под мръсотията се забелязваха очертанията на панталони, ботуши и куртка от армията на Конфедерацията. Подобно на мулето си, ездачът беше дългокрак, слаб и прашен.

За разлика от мулето, обаче, разбойникът имаше бледосини очи и брада, която се нуждаеше от подрязване. Маниерите му също имаха нужда от малко лустро. Погледът, който бандитът хвърли на Елиса, по нищо не се различаваше от ръка под полата.

— Твое ли е туй място? — кратко попита ездачът.

— Да — беше краткият й отговор.

— Аз съм Гейлорд Кълпепър. Дойдох да го купя.

— Не.

Ездачът присви очи. Наклони се леко напред, сякаш не вярваше, че е чул добре отговора й.

Мулето пристъпи напред-назад. Дългите му уши се размърдаха и се завъртяха, проследявайки лая на кучетата, които бяха застанали между натрапниците и тополите, израснали покрай близкия ручей.

— Не те питам — рече Гейлорд.

— Това е добре, защото не го продавам.

Гейлорд се огледа, като обърна особено внимание на плевнята. Несъмнено той смяташе, че Елиса едва ли би била толкова смела, ако наблизо не беше скрита цяла армия.

А Елиса искрено се надяваше наистина да беше така. Но, за съжаление, нямаше никаква армия. Всичко, с което разполагаше, бе бързият й език, разтрепераните крака и искреното желание да е някъде другаде в момента.

Където и да е.

— Тю, да му се не знае — възкликна Гейлорд. — Ний направо сме си изгубили ума по туй място и каквото братята Кълпепър поискат, получават го.

— Разбирам дилемата ви.

— К’во?

Елиса каза първото нещо, което й бе дошло на ума, надявайки се да отвлече вниманието на ездача, докато някой друг не вземеше пушката и не го отвлечеше по по-убедителен начин.

— Аз също обичам Ладър Ес — бързо каза Елиса. — Не бих могла да понеса да напусна ранчото. Надявам се, че ме разбирате?

— Ъ-ъ…

— Точно така… — съгласи се тя на минутата. — Ще се наложи да насочите привързаността си към някое друго място. Чух, че Северните територии са място, което наистина си струва човек да види, особено за… ъ-ъ… индивиди като вас.