— Потопих един кичур коса в млякото и намокрих устните му — продължи Елиса. — След известно време той схвана идеята ми и започна да смуче кичура.

Хънтър погледна към големия жребец и се опита да си го представи като малко конче. Беше невъзможно.

— След няколко дни го научих да бозае от истински биберон, но той никога не забрави началото. Обича да хапе с устни косата ми, сякаш всеки път очаква по нея да има мляко и мед.

Хънтър не каза нищо. Беше прекалено зает да мисли как ли би се почувствал, ако разпуснеше този кок и заровеше лице в чистата, уханна коса на Елиса.

А след това щеше да протегне ръце под коприната и да достигне до още по-нежната и сладка плът.

Елиса нямаше да му се възпротиви, точно така, както не се бе противила в плевнята.

Господи, никога никоя жена не му бе отговаряла по този начин, така трескаво. Никога не бе усещал женското дихание така неочаквано да се накъсва в унисон с неговото.

Нощ след нощ тя щеше да бъде огън, горящ само за него — буен и несдържан. А за нея той щеше да бъде същото, за да я изгори чак до дълбините на гладната й, чувствена душа.

Побиха го тръпки от желание при всички тези мисли за… за девойката, за нощта и за огъня.

Поне в едно отношение Елиса се отличаваше от Белинда. Белинда се бе показала пресметлива. А Елиса беше прекалено безразсъдна, за да прояви подобна мъдрост.

Добре щеше да бъде да се люби с нея. Дяволски добре. Може би дори си струваше да се ожени за нея.

Хънтър чу собствените си мисли и замръзна.

Нима още не бе научил урока си? Нима Тед и малката Ем бяха умрели напразно?

Шокиран и разгневен от собствената си необуздана сексуалност, Хънтър отново си спомни какви бяха последствията от това, че бе избрал за своя жена едно момиче, само поради това, че караше кръвта му да кипи буйно.

Как изобщо бе възможно отново да си помисли да се окове с една друга Белинда? С едно друго сексапилно момиче, облечено в женски дрехи.

Момиче, което бе заменило живота на децата си за една бърза интрига със съседа си, докато мъжът й водеше война на хиляди километри от нея.

Била е прекалено млада. И разглезена.

И слаба.

Но той се бе оженил за нея, а за глупостта му бяха платили децата му.

Нямаше място за спор с тази сурова истина.

Въпреки това Хънтър продължаваше да желае Елиса със сила, която го разтърсваше целия.

Това го накара да се ядоса — на себе си, на ситуацията, но преди всичко на момичето, което носеше копринени рокли в конюшнята и му хвърляше изкосо гладни погледи с морскозелените си очи.

— Въпреки това известно време животът му висеше на косъм — продължаваше да говори Елиса, като гладеше шията на Леопард.

Хънтър отново не отговори нищо. Елиса го погледна с крайчеца на окото си. Студената извивка на устните му я накара да потръпне. Побърза да извърне поглед към Леопард.

— Прекарах целия следващ месец в конюшнята при Леопард — побърза да добави тя. — Топлех го, когато сви студ и блатото замръзна, а вятърът духаше с такава сила, че можеше да заледи самата преизподня. Щом дойде пролетта прекарвах в конюшнята само нощите, докато Леопард не стана достатъчно голям, за да го отбия.

— На колко години беше?

Резкият му тон предизвика нов кос поглед от страна на Елиса, последван от подновен интерес към Леопард.

— На тринайсет — отвърна Елиса.

— На тази възраст повечето момичета се занимават основно с дрехи и с поклонници.

— Обожателите никога не са се тълпели около мен — сви рамене Елиса. — Знатните ми братовчеди не ме вземаха на сериозно.

— Знатни братовчеди ли? Тук?

— Не. Имам предвид роднините на майка ми. Английските благородници. Тя се надяваше да се омъжа за някой от тях. Не се омъжих, но живях с тях от петнайсетгодишна, докато не се върнах тук тази пролет.

Докато говореше, Елиса решеше мускулестите хълбоци на Леопард с бързи, силни движения.

— И защо не се омъжи за някой от тях? — запита Хънтър.

— Те смятаха, че всичко в мен, което не е отвратително, може да предизвика само смях.

— Представям си — иронично подметна Хънтър. — Не си успяла да хванеш богат съпруг и затова си се върнала обратно тук с подвита опашка.

Елиса се ядоса. Достатъчно й беше да гледа как Хънтър се умилква на Пени. Не можеше да понесе и обиди от него.

— Дръж — подвикна тя и му хвърли четката.

Преди още ръцете му да бяха успели да уловят четката във въздуха, Елиса вече се беше метнала на гърба на Леопард. Копринената й рокля се вдигна над коленете й и червената й фуста заблестя като пламък около бедрата й. Тя нетърпеливо подпъхна дрехата си между краката си и подкара Леопард към портата.

Хънтър на секундата се хвърли да й препречи пътя.

— Къде си мислиш, че отиваш, да го вземат мътните? — запита я Хънтър.

— Където си искам.

Елиса насочи Леопард настрани от Хънтър само с едно докосване на ръката си по могъщата шия на жребеца. Миг по-късно големият кон вече се носеше в лек галоп към оградата.

Леопард скочи досущ като звяра, на когото беше кръстен, без дори да докосне с копитата си високата близо два метра преграда. Приземи се леко от другата й страна и затанцува на място, очевидно изпълнен с желание да се втурне в бяг.

Хънтър неподвижно наблюдаваше Елиса. Копринената й пола и фустата й се бяха вдигнали до средата на бедрата й. Краката й бяха дълги и стройни. Женствените им извивки напомниха на Хънтър за допира до гърдите й — стегнати и пълни.

Без предупреждение Леопард се напрегна, направи три крачки и скочи обратно в оградената площ. Конят се приземи само на няколко стъпки от Хънтър, но той дори не помръдна.

— Сега разбра ли какво исках да кажа? — запита Елиса със сдържан глас.

— Какво искаше да кажеш?

Гласът му беше нещо средно между дрезгав и пресипнал, а кръвта му очевидно пулсираше в шията му. Надяваше се, че Елиса няма да го забележи, нито че ще види мъжката плът, която пулсираше в панталоните му при всеки удар на сърцето му.

— Нает си тук, за да се грижиш за Ладър Ес, а не за мен — заяви Елиса. — Ще ходя където и когато си поискам.

— Не — възрази Хънтър, преди дори да беше обмислил отговора си.

— Моля?

— Ето това е нещо, което наистина бих искал да видя — как ме молиш.

— Никога няма да се случи — любезно го увери Елиса. — Години наред братовчедите ми и знатните им приятели се опитваха да ме пречупят. На тяхна страна бяха времето и жестокостта. Нямаш никакъв шанс, Хънтър.

— Нито достатъчно време, нали?

— Нито пък жестокост.

— Не бъди прекалено сигурна в това, Палавке.

— От колко време имаш Бъгъл Бой?

Хънтър премигна, изненадан от рязката смяна на темата.

— Откакто се е родил — бавно отговори той. — Защо?

— По него няма белези от камшик или шпори. Освен това не е плашлив. Има увереността и спокойната природа на животно, което е гледано грижливо и внимателно още от самото си раждане.

Хънтър отново се изненада. Дори за неопитно око беше видима лекотата, с която Елиса направляваше Леопард, без да се възползва нито от юзда, нито от седло, нито дори поне от парче въже.

Унизително беше заключението, че тя можеше да му избяга и да го остави да гълта прахоляка.

Независимо от всичко Елиса беше превъзходна ездачка, призна пред себе си с неохота Хънтър.

— В заключение трябва да кажа — продължаваше Елиса, — че ти си невъзпитан, нахален, упорит и твърдоглав, но не и жесток.

Леопард леко подскочи, сякаш да покаже, че търпението му се изчерпва. Жребецът очевидно искаше отново да прескочи оградата и да препусне на воля.

Също така очевидно бе желанието на Елиса да направи същото. Един лек натиск на ръката й беше достатъчен да насочи Леопард отново към оградата.

— Почакай! — спря я Хънтър. — Не бива да се втурваш да бягаш презглава, само защото си ядосана.

Елиса почувства, че губи самообладание.

— Така ли? — хладно попита тя. — И как точно ще ме спреш?

— Пени е изцяло на твоите ръце — отвърна Хънтър с леден глас. — Ако се пребиеш, докато препускаш из голото поле с проклетия си кон, Пени ще остане на милостта на непознати хора да я подслонят и да сипят нещо за ядене в чинията й.

Значи целия шум беше за Пени, помисли си вцепенено Елиса. Трябваше да се досети. Хънтър ни най-малко не се интересуваше от нея самата.

Видимо напълно спокойна, Елиса се съсредоточи върху златните поляни, които покриваха склоновете на планината и се спускаха чак до жълтокафявата пустош на блатото в равнината. След няколко бавни вдишвания и издишвания тя беше уверена, че е напълно в състояние да се владее.

Напомни си мислено, че този дързък мъжкар й беше нужен. Трябваше да не забравя това и да си го напомня непрестанно.

Хънтър й трябваше.

Дори ако това означаваше, че ще трябва да го гледа как ухажва Пени. В Англия бе преживяла много по-лоши неща и никога не бе подсмърчала. Защо, тогава, пренебрежението на Хънтър я засягаше така дълбоко?

Защото искаше той да я хареса, ето затова. Защото искаше да използва същия кадифен глас към нея.

Но това едва ли можеше да бъде казано на глас.

— Слушаш ли ме? — попита Хънтър.

Елиса кимна разсеяно. Лекото движение беше достатъчно да накара хлабаво прихванатата й коса да премине като лунна светлина по зелената коприна на роклята й.

— Нямам намерение да работя за едно разглезено девойче, което се ядосва от всяка моя дума — продължи Хънтър.

Елиса отново кимна.

И отново движението раздвижи косата й. Този път кичурите се плъзнаха леко по гърдите й. Тя прихвана избягалите кичури с бързо, нетърпеливо движение и отново ги завърза на тила си.

— Нито пък ще работя за девойче, което се цупи — добави Хънтър.

Елиса се обърна и го погледна.

Погледът й каза на Хънтър, че Елиса не се цупеше. Очите й бяха някак сдържани. В тях се четеше една първична пресметливост, която му напомни за Леопард.