Каубоите преминаха съвсем близо до Бъгъл Бой, тъй като яслата на Леопард се намираше точно срещу нея. Двамата мъже очевидно всячески се стремяха да отбягват жребеца.

Конят на Хънтър нито изцвили, нито помръдна уши, докато двамата непознати преминаваха съвсем близко до него.

— Хубав жребец имаш — каза одобрително Гимп.

— Едър е, но мисля, че има лека стъпка — предположи Лефти, като надникна над яслата. — Не като някои други жребци, които мога да посоча.

Леопард стоеше в средата на широката си преграда и наблюдаваше мъжете. Ушите му не бяха обърнати назад, но в стойката му имаше елемент на бдителност, който говореше много на двамата каубои.

— Ако вие и другите каубои не се бяхте опитвали да го вържете, да го хванете и да го обяздите, и всячески да пречупите духа на Леопард, докато аз бях в Англия, сега той нямаше да ви гледа като котка към миша дупка — рече Елиса. — Мисля, че има основателни причини да не вярва на хората.

— Ха! — беше всичко, което каза Лефти.

— Ха! — добави като ехо Гимп.

— Можете да възклицавате колкото искате — отвърна им тя. — Просто не желаете да признаете, че има повече от един начин да се обязди един кон. Камшикът и шпорите не вършат работа при животно като Леопард.

— Да, госпожице — отвърнаха двамата хорово.

Нито една от двете спорещи страни не се бе разпалила истински при това малко несъгласие. Тази тема се обсъждаше непрестанно, откакто Елиса се върна в Ладър Ес и слиса всички мъже с лекотата, с която обязди свирепия жребец.

Непрестанната нежност на Леопард към Елиса все още караше старите каубои да се чудят. Всички предричаха ужасяващи резултати от всеки опит да бъде възседнат жребеца. Фактът, че слабичкото девойче се бе справило с лекота нараняваше гордостта им, тъй като те, опитните мъже, многократно се бяха проваляли в това начинание — да обяздят петнистия кон, който имаше страховитата репутация на човекоубиец.

Гимп неспокойно погледна към преградата на големия кон и към крехката на вид девойка. Облечена в зелена копринена рокля, с кожена ковашка престилка и кожени ръкавици, Елиса се бе привела над задното ляво копито на Леопард и го почистваше с тъп нож. Червената й фуста хвърляше отблясъци като огън в сумрака на плевнята.

Гимп поклати глава и промърмори под носа си нещо за глупавите момичета и конете-човекоубийци.

— Ха! — задоволи се да му отговори Елиса.

Хънтър се усмихна скришом, хвана по-здраво вилата и хвърли последния наръч мръсна слама в ръчната количка. И по-рано бе работил с хора като Гимп и Лефти — стари ергени, които се оплакваха от всичко и от всички — включително от приятелите си, които познаваха още от времето, когато бяха стигали едва до коленете на дребен кон.

Хънтър знаеше, че възраженията им не бяха сериозни. Просто това беше част от живота на каубоите.

— Предполагам, че пак ще ме накарате да подкова този шарен дявол — промърмори Гимп.

— Как позна? — изправи се Елиса.

— Прибирането на кравите от планината е трудна работа, а едва ли ще ви се иска да го свършите на крака.

— Не е нужно да се подковава Леопард — намеси се Хънтър. — Елиса няма да се отдалечава от къщата.

— Мога да обрежа и да изпиля копитата му вместо теб — предложи на Гимп Елиса, като игнорира думите на Хънтър. — Само с чука няма да мога да се справя.

Вратата на преградата на Бъгъл Бой се отвори и затвори с подчертано рязко движение. Хънтър се отдалечи по пътеката между яслите.

Гимп и Лефти се спогледаха и продължиха по пътя си с учудваща скорост. Още от закуска бяха научили, че малката им господарка и новият надзирател не се спогаждат по ред въпроси, особено когато ставаше дума Елиса да разведе Хънтър на кон из Ладър Ес.

— Кажи ми после кой е спечелил — подхвърли Гимп, преди да излезе на двора.

Елиса раздразнено изгледа празната врата. Бързо изтръска кожената престилка, смени ножа с четка и изведе Леопард навън. Конят нямаше нито юзда, нито оглавник, нито дори въже. Елиса го насочваше само с подръпване на гривата и тихо изречени заповеди.

— Бягаш ли? — предизвикателно й подвикна Хънтър от следващата след тази на Леопард ясла.

— Леопард обича да го тимаря на чист въздух — леко се усмихна Елиса. — Заповядай да помогнеш, ако искаш.

За огромна изненада на Елиса, Хънтър отвори вратата на преградата, пресече я и излезе в ограденото пространство навън.

Леопард извърна глава и сви ушите си в явно предупреждение.

— Спокойно, момчето ми — успокоително му рече Хънтър. — Няма да нараня нито един косъм от шарената ти кожа.

Елиса едва позна гласа на Хънтър. Вместо резкия, дрезгав тон, който вече бе привикнала да чува, той използваше същият подкупващ глас, с който се бе обърнал към Пени.

„Навярно лесно мога да привикна към този глас — помисли си Елиса. — Действа ми така, сякаш ме галят с ръкавица от черно кадифе.“

Мисълта я накара тайно да потрепери.

Леопард пристъпи неспокойно и размърда уши.

— Кротко, Леопард — тихо му заповяда Елиса. — Всичко е наред. Нали виждаш — наоколо няма нито въже, нито превръзка за очи. Аз съм с теб, момчето ми. Никой няма да те нарани.

В продължение на няколко бавни вдишвания Леопард измери Хънтър с неспокойни очи. След това изпусна рязко въздух през ноздрите си, извъртя се така, че да може да наблюдава Хънтър, без да се налага да обръща глава и бавно изправи уши.

Елиса продължи монотонно да му повтаря успокояващи думи. Към нея се присъедини много по-плътния глас на Хънтър. Леопард ги слушаше и помръдваше с уши. След няколко минути той изпръхтя отново, тропна с крак и побутна Елиса да се заема с разресването му.

— Обичаш да те решат, нали? — каза му тя. — Е, аз пък обичам да го правя, значи сме квит.

Без да престава да му повтаря с монотонен глас успокоителни думи Елиса започна да разресва високия кон.

Хънтър не каза нищо, но беше впечатлен от способността на Елиса да се справя с безпокойството на жребеца.

След няколко минути на Хънтър му стана ясно, че за Леопард ресането е много по-привлекателно от желанието му да стъпче някого. Явна опасност нямаше, така че той бавно отдалечи дясната си ръка от револвера си.

— Как успяваш да го накараш да ти вярва? — попита Хънтър.

— Всичко започна още с раждането му — поясни Елиса, докато решеше лъскавата козина на Леопард. — Чистокръвната арабска кобила на майка ми беше заплодена от един мустанг, избягал от шошоните.

— Значи оттам идват петната на Леопард — додаде Хънтър. — Шошоните търгуват с племето на остроносите, които отглеждат най-добрите коне от Ирландия до тук. Техните апалуси4 са известни в цялата прерия..

— Същото казва и Бил. Майка ми беше прекалено разстроена, когато разбра какво се е случило, за да се вслуша в думите му.

— Защото жребчето е нямало да бъде чистокръвно?

— Отчасти. Но преди всичко защото кобилата беше прекалено стара, за да може да износи още едно жребче. Умря, когато роди Леопард.

Хънтър тихо подсвирна.

— Намерихте ли друга кобила, която да го приеме?

— Не. Леопард се роди извън сезона. Нямаше други кобили, които да кърмят жребчетата си.

Хънтър мълчаливо погледна големия жребец. Не му личеше, че е преживял тежки мигове като жребче. Конят беше едър, добре сложен и очевидно много силен.

— Какво направи майка ти?

— Искаше да застреля жребчето, вместо да го гледа как умира от глад, но аз я помолих да ми даде възможност да се опитам да го спася.

Спомените я накараха да се усмихне и тя продължи още по-енергично да реше едрото, лъскаво туловище. Леопард изпусна въздишка, която прозвуча почти като доволен стон и притвори очи, очевидно наслаждавайки се на докосването на четката.

— Избърсах Леопард с топъл, груб парцал, също както кобилата би го облизала с езика си — продължи да разказва Елиса. — След това му помогнах да се изправи. Той падна, но аз го изправих пак. После го разтрих целия със същия онзи парцал. Цял ден и цяла нощ останах при него и му говорих.

С едва прикрито напрежение Хънтър следеше израженията, които се сменяха на лицето на Елиса — тъгата за умрялата кобила, радостта за жребчето, смеха от опитите му да се изправи и, преди всичко, любовта към опасния жребец, който сега стоеше почти заспал под нежните й ръце.

Изведнъж Хънтър осъзна, че Белинда не бе обичала животните. Не по този начин. Белинда избираше конете по цвета им, а котките — в подходящ за дрехите й десен. На времето това му се бе струвало забавно.

Колко глупав беше!

Всъщност все още беше глупав.

Иначе едва ли щеше да усеща напрягане в слабините, само като гледа как една кокетка тимари коня си.

— С какво го захрани? — попита Хънтър с почти груб глас. — Със захарна каша ли?

— Имахме дойна крава, понеже майка ми обичаше масло и сирене. Пени и аз откраднахме една бутилка мляко. Отначало Леопард не знаеше какво да го прави.

Конят премести тежестта си. После обърна глава и близна един дълъг, рус кичур, който се бе измъкнал от набързо направения кок на Елиса.

Без да губи ритъма на ресането тя отметна косата си извън досега на коня.

Леопард протегна шия и дръпна прическата й с еластичните си устни.

Елиса през смях сгълча шеговито Леопард, остави четката върху пъстрия му гръб, прихвана косата си с две ръце и отново я зави на тила си.

Хънтър полека въздъхна скришом. Опита се да не обръща внимание на внезапно заструилата във вените му кръв. Доста време щеше да му е нужно, за да забрави гледката на цялата тази копринена, лененоруса коса, която се стича буйна и свободна по морскозелената рокля на Елиса.

А също и ръцете й, така бързи и изящни.

Какво ли щеше да бъде, ако тези ръце се плъзнеха по тялото му?

После диво се изруга наум, загдето беше такъв глупак, че изобщо си го бе помислил.

— Ето така научих Леопард да пие мляко — поясни Елиса, като отново хвана четката.

Хънтър само изръмжа подканващо. Не посмя да каже нищо. Знаеше, че гласът му ще прозвучи прекалено дълбоко, прекалено пресипнало и грубо, поради силата на желанието, което разкъсваше тялото му.