Тонът на гласа й показваше, че Пени причислява себе си към групата на непривлекателните жени.

Елиса с намръщено изражение се зае да меси втора доза тесто. Докато работеше си мислеше как ли се е чувствала Пени, докато е раснала в сянката хвърлена от сияйната като слънце Глория Сътън.

— Не си струва да притежаваш един мъж, който гледа само външността на жената — додаде след малко Елиса.

— Това са единствените мъже, които изобщо съществуват.

— За Бога, Пени! С тези думи ти зачертаваш половината мъже, които някога са работили в Ладър Ес.

— Всички до един поглеждаха към мен, едва след като се откажеха от бляновете по майка ти. Ако изобщо това станеше някога.

Пени със стиснати устни се зае още по-усърдно да мели кафето. Комбинацията от тъга и примирение, изписана на лицето й, казваше на Елиса повече от всяка дума.

— Кой беше той? — попита Елиса.

— Кой?

— Кой беше мъжът, който не можа да откъсне очи от майка, за да види теб?

Пени застина за миг. След това изсипа последната мярка мляно кафе в тенджерата върху печката и сложи още дърва в огъня. Скоро къкрещата вода започна да ври.

— Какво каза за новия надзирател… как му беше името? — попита Пени.

Решителният, разумен глас принадлежеше отново на познатата стара Пени.

Елиса въздъхна. Не беше усетила, че сдържа дъха си. Ако Пени се поддадеше на напрежението от обсадата на разбойниците и на тъгата по стария си приятел, който пиеше прекомерно…

Не искаше дори да си го помисля.

Бяха изгубили достатъчно, за да рискуваха да се лишат една от друга. Баща й. Майка й. Чичо й Бил, тъй като не беше останало много от него.

Не можеше да изгуби и Пени.

— Хънтър — бързо отвърна Елиса, приемайки с облекчение смяната на темата. — Без господин. Без фамилия. Или, може би, без малко име. Не пожела да уточни.

— Затова ли реши, че е невъзпитан? Знаеш добре, че на запад е нормално да не прибягваш към официалности.

Бузите на Елиса се зачервиха, но не беше само заради топлината на печката. Едва ли можеше да й разкаже за закачената пола и за ръката на Хънтър под гърдите й, нито за очите му, които наблюдаваха щръкналите й под мекия плат зърна.

Объркваха я дори само мислите за него. А разговор на тази тема би смутил и нея, и Пени.

— Значи те е нарекъл Палавка?

— Хънтър ме обвини, че кокетнича с Мики.

— А ти не си ли?

— Разбира се, че не съм! Виждала ли си ме, откакто се върнах у дома, да се усмихвам на онзи дебелоглав глупак?

— Не, но от думите на Мики предположих, че си направила много повече от усмивка.

— Какво? Кога е говорил за мен?

— Всеки път, когато ходи за продукти в селото или пък се отбива в кръчмата.

Значи затова Хънтър се бе отнесъл с такова презрение към нея! Дали бе чул всичко, което се говори?

Отговорът беше очевиден. Хънтър бе чул клюките. И им бе повярвал.

— Мики няма никакво право да говори за мен — заяви Елиса с пребледняло лице. — Нямам нищо общо с похотливите му мисли. Не искам да съм част от тях. Изобщо не искам да имам нещо общо с него.

Пени погледна към девойката, завладяна от силните чувства в гласа й.

— Не се безпокой — нежно й каза Пени. — За твоята майка също се говореше много. Но само се говореше. Дума дупка не прави.

— Тя е била омъжена за човека, когото обича — посочи Елиса. — Ами ако е била неомъжена и мъжът, когото е харесвала не е желаел дори да я доближи, защото не е искал да си има разправии с една кокетка?

Пени погледна във фурната и извади навън бисквитите.

— Затова ли носиш коприна и дантели? — попита Пени. — За да хванеш окото на новия, макар да го смяташ за невъзпитан?

— Какво?

— С тази рокля приличаш на ангел, който току-що е изпаднал от рая.

— Глупости — изчерви се Елиса. — Нося моите глупави английски рокли, защото старите дрехи не ми стават, а нямам пари да си купя нещо подходящо.

Пени се усмихна, после се разсмя тихо, без напълно да повярва в обяснението на Елиса. Усмивката на Пени беше като самата жена — щедра и топла, даряваща светлина дори на най-тъмните кътчета от живота.

Елиса погледна през рамо към другата жена и на лицето й също се появи усмивка.

— Всеки път, когато те видя да се усмихваш, разбирам защо майка ми те е взела от улиците на Сейнт Луис и те е отвела със себе си на запад. Била си само на девет години и вече си се усмихвала като дядо Коледа, казваше мама. Трябва да се усмихваш по-често, Пени.

— Страхувам се, че напоследък няма много причини за смях. Не е като едно време.

— И на мен ми липсва мама — въздъхна Елиса. — А също и татко, макар и не толкова много. Той винаги беше някъде на път да търси злато. Спомням си, че Бил ме учеше да яздя и да стрелям, да ловя и да се грижа за добитъка.

Изражението на лицето на Пени стана още по-нещастно. Тя също бе научила много чудни неща от Бил. Като малко момиче направо боготвореше земята, по която той стъпваше. Все още таеше в себе си това чувство.

— Може би трябва да се вдигнем двете, да хванем бил и да го доведем тук — предложи Елиса. — Хънтър забрани всяка употреба на алкохол в Ладър Ес. След няколко дни въздържание ще имаме пак стария Бил. Той никога не е пил толкова много.

Единственият отговор на Пени беше една тъжна усмивка. Погледна към твърдоглавата девойка, която й беше като сестра. Елиса напомняше на Пени така силно за една също така упорита жена, която бе спасила едно деветгодишно дете от улиците на жестокия град и го бе отвела със себе си на запад към един по-добър живот.

И наистина, след известно време животът беше станал по-добър.

— Трябваше да продадеш ранчото на Бил, когато той ти предложи — додаде Пени.

— Защо?

— Можеше да се върнеш в Англия и да си живееш съвсем добре.

— Мразя Англия.

— А какво ще кажеш за Ню Йорк или Лос Анджелис, или пък Сан Франциско?

— Градовете не ме интересуват особено. Небето там има цвета на въглищен дим, а улиците миришат на помийна яма.

Пени почти свирепо набучи на вилицата изпържения бекон и го извади от тигана. После наряза още парчета, размахвайки големия нож така, сякаш колеше змии.

Елиса я наблюдаваше отстрани, чудейки се какво ли я бе разстроило.

— Какво ще кажеш за Бил? — изведнъж додаде Пени. — Не ти е безразлична съдбата му, нали?

— Знаеш, че е така.

— Тогава му продай Ладър Ес! Може би притежаването на истинско ранчо ще го накара да пие по-малко. И, може би, ако не вижда русата ти коса и хубавите ти очи, ще успее да забрави миналото.

— За какво говориш? Кое е това минало, което толкова много безпокои Бил?

Беконът зацвърча яростно в мига, в който докосна нагорещения тиган. Пени промърмори нещо под носа си, уви престилката си около тежката желязна дръжка и премести тигана в по-студена част на печката.

— Освен това — продължи Пени, игнорирайки въпроса й, — ти приличаш на майка си не само по външния си вид. Не ти е мястото тук. Мястото ти е в някой замък, където всички чакат само да направиш някой жест.

Елиса изгледа Пени недоумяващо, после се разсмя с пълно гърло.

— Кой ти даде тази идея?

— Бил го спомена.

— Мислех, че Бил ме познава по-добре.

— Не и когато носиш коприна. Приличаш толкова много на майка си, че на човек… направо му се къса сърцето.

— Глупости — натъртено рече Елиса. — Виждала съм портрети на мама. Виждала съм и себе си в огледалото. Човек трябва да е мъртвопиян, за да каже, че си приличаме.

В момента, в който думите излязоха от устата й, Елиса съжали, че ги е казала. Пени беше по-загрижена дори от нея за пристрастието на Бил към чашката.

— По дяволите! — изруга Елиса. — Защо мъжете са толкова глупави?

Външната врата, водеща към кухнята се затвори тихо.

— Мен ли имаш предвид? — попита Хънтър.

Елиса ахна сепнато и се завъртя към него.

— Не са ли те учили да чукаш на вратата? — сопна му се тя.

— Почуках, но никой не ми обърна внимание. Бяхте прекалено заети да обсъждате прегрешенията на мъжете.

Хънтър изглеждаше поразително мъжествен в уютната кухня на ранчото, под златистата светлина на фенера и сред апетитните миризми. Раменете му бяха толкова широки, че опираха леко в касата на вратата. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да мине под трегера, при все че държеше в ръка шапката си. Косата му беше чиста, гъста и черна като безлунна нощ.

Сивите му като оръжейна стомана очи се плъзнаха по дрехите на Елиса с поглед, който говореше, че знае, че се е облякла в тази рокля заради него. Погледът му напомни на Елиса за онзи изгарящ момент, в който беше по-близо до Хънтър, отколкото изобщо бе доближавала мъж в живота си.

И за това колко й бе харесало.

Въпреки туптенето на сърцето й и на неочаквания червен цвят, избил по бузите й, гласът й беше хладен и овладян, докато представяше Хънтър на Пени.

— Пени, това е Хънтър, новият надзирател — обяви Елиса. — Не си прави труда да го наричаш господин. Той не е почитател на официалностите. Хънтър, запознай се с госпожица Пенилоупи Милър.

— За мен е удоволствие, госпожице Милър — каза Хънтър с любезен глас, като се поклони леко.

Пени неочаквано се усмихна и направи лек реверанс.

— Моля, наричайте ме Пени. Така ми казват всички.

— За усмивка като тази и за чаша кафе бих ви нарекъл дори кралица.

Пени се разсмя, възхитена от комплимента му.

— Ще ви го напомня. Добре дошли в Ладър Ес.

Елиса ги гледаше с отворени очи, неспособна да повярва, че любезния, тихо говорещ, пълен с шеги мъж в кухнята е същия груб стрелец, който я бе нарекъл кокетка и буквално бе погалил гърдите й в плевнята.

А тя му бе позволила да го направи.

Това не можеше да го забрави. Доброволно му бе позволила.

Елиса нещастно премести очи от Пени към Хънтър. Той тъкмо поемаше от Пени чаша кафе, като се усмихваше широко и хвалеше силата на напитката.