— Енцо, върви веднага.

Леш се усмихна под превръзките си на мумия.

— Да, не се бави, Енцо. Аз ще се грижа за шефа ти, докато те няма.

Бодигардът излезе заднешком и след миг те чуха стъпките му по стълбите.

— Значи ти си достойният заместник на Преподобния — отбеляза Бенлоиз притеснено.

О, някогашния прякор на Ривендж в света на хората.

— Да, поех директно бизнеса.

— У него винаги е имало нещо различно.

— Мислиш, че този мръсник е бил специален? — прошепна Леш. — Почакай да ме видиш мен.



В имението на Братството Куин седеше на леглото си, облегнат на таблата. Върху едното му бедро лежеше дистанционното управление, на другото крепеше чаша с текила, а плътно до него?

Добрият стар капитан Безсъние.

Екранът на телевизора пред него осветяваше тъмната стая. Беше включил на сутрешните новини. Оказа се, че полицията е открила онзи хомофоб, когото беше обработил в пряката до бара за пури, и го бяха откарали в болницата „Свети Франсис“. Мъжът беше отказал да опише нападателя си или да даде обяснения за случилото се, но нямаше да има никакво значение, даже и да си отвореше плювалника. В града имаше стотици кучи синове с пиърсинги, татуировки и кожени дрехи, така че полицията можеше да го целуне отзад.

И бездруго загубенякът нямаше да каже нито дума на когото и да било… И Куин беше готов да заложи левия си тестис, че повече никога през живота си нямаше да посмее да закачи гей. Дойде ред за последните новини за онова, което хората бяха нарекли „Клането във фермата“… Наред с фактите имаше и много истерични преувеличения. Секти! Ритуални жертвоприношения! Стойте си вкъщи след падането на мрака!

Всичко това, разбира се, беше базирано на косвени улики, защото униформените разполагаха единствено с последствията, но не и с труповете. И въпреки че самоличността на някои изчезнали отрепки започна да изплува на повърхността, това нямаше да ги доведе доникъде. Оцелелите след нападението на Братството вече бяха завършени членове на Обществото на лесърите и никога нямаше да бъдат видени или чути от бившите си приятели или семействата си.

Така че в общи линии на хората им оставаше единствено да се заемат с почистването. Не им бяха нужни полицейски ограничителни ленти, а много четки и около тон препарат за под. Ако си въобразяваха, че някога щяха да „разрешат“ този случай, ченгетата само щяха излишно да си хабят подметките и химикалките. Онова, което в действителност се беше случило, беше като призрак, чието присъствие усещаш, но никога нямаше да го уловиш.

Много подходящо за случая започна реклама на предаването „Изследователи на паранормалното“ и камерата показа имение от Юга, заобиколено от дървета, които видимо имаха нужда от подкастряне. Куин спусна крака от ръба на леглото и потърка лицето си с ръце. Лейла беше пожелала да дойде отново, но той й беше пратил съобщение, че е изтощен и има нужда от сън. Не че не искаше да бъде с нея, просто… По дяволите, тя го харесваше, желаеше го и той определено се възхищаваше от тялото й. Тогава защо не я повикаше, та да отметне в списъка си, че е постигнал най-голямата цел в живота си?

Докато се чудеше какво да прави, в главата му изникна образът на Блей, който го накара да огледа безпристрастно разбърканата плетеница на живота си. Беше грозна гледка — отвсякъде стърчаха нишки, които нито можеха да бъдат измъкнати, нито вплетени обратно. И внезапно го обзе усещането, че това е повече, отколкото можеше да понесе.

Стана, излезе в коридора със статуите и погледна надясно. Към стаята на Блей. Изруга и тръгна към вратата, през която беше влизал и излизал толкова пъти, колкото и през своята собствена. Почука леко, а не с обичайното си блъскане.

Не последва отговор и той опита отново.

Натисна дръжката и открехна вратата едва около сантиметър… Прииска му се да няма причина да бъде толкова дискретен. Но може би Сакстън беше вътре с приятеля му.

— Блей? Буден ли си? — прошепна той в мрака.

Не последва отговор… И липсата на шум от течаща вода предполагаше, че не бяха влезли заедно под душа. Куин пристъпи вътре и светна лампата…

Леглото беше оправено, напълно подредено и абсолютно недокоснато. Изглеждаше като на снимка в списание с всичките тези подредени възглавници и старателно подгъната завивка. Кърпите в банята бяха сухи, по стените на стъклената душкабина нямаше водни капки и ваната беше празна.

Почувства как тялото му става безчувствено, когато се върна обратно в коридора и продължи по-нататък. Спря пред спалнята, където бяха настанили Сакстън, и се загледа във вратата. Отлична дърводелска работа, благодарение на която не се виждаха никакви фуги и снадки. Боята също беше положена идеално, без следи от минаването на четката по гладката повърхност. Месинговата брава беше прекрасна. Блестеше като новоизсечена златна монета…

Острият му слух долови някакъв тих шум и той се намръщи… Докато не осъзна в какво се беше заслушал. Само едно действие създаваше подобен ритъм…

Залитна назад и се блъсна в намиращата се зад гърба му статуя. Забърза, препъвайки се нанякъде. Накъдето и да е. Когато стигна до кабинета на краля, той погледна през рамо, за да провери състоянието на килима, по който беше вървял. Нямаше следи от кръв. Което, като се имаше предвид болката в гърдите му, беше изненадващо. Със сигурност се чувстваше, сякаш го бяха простреляли в сърцето.

63.

Хекс се събуди с писък.

За щастие Джон беше оставил осветлението в банята включено, така че тя имаше поне някакъв шанс да убеди съзнанието си къде се намира тялото й. А то не беше в онази човешка клиника и не я обработваха като лабораторен плъх. Беше тук, в имението на Братството, с Джон.

Който беше скочил от леглото и беше насочил оръжието си към вратата, водеща към коридора, сякаш готов да пробие дупка в средата й. Тя запуши уста с длан и се помоли да е замълчала навреме, преди да е успяла да събуди цялата къща. Последното, от което имаше нужда, беше неколцина от братята да се появят на вратата с въпроси какво се е случило. Джон насочи дулото към покритите с капаци прозорци и после се втурна към дрешника. Когато най-накрая свали оръжието си, подсвирна въпросително.

— Аз… Добре съм — отвърна тя, най-накрая способна да проговори. — Просто лош… — Потропването, което я прекъсна, беше горе-долу толкова дискретно, колкото ругатня в притихнала стая. Или колкото писъка, който бе надала току-що.

Тя придърпа чаршафа над гърдите си, а Джон открехна вратата и до ушите й долетя гласът на Зи.

— Всичко наред ли е?

Не. Ни най-малко.

Хекс разтри лицето си и се опита да се върне към действителността. Трудна задача. Чувстваше тялото си безтегловно, сякаш се беше разпаднала на съставните си части. И усещането, че се рее, никак не й помагаше да дойде на себе си. Не беше нужен гений, за да й разтълкува защо подсъзнанието й си беше припомнило всички подробности от първото й отвличане. Оставането й в клиниката по време на операцията на Джон очевидно беше подействало като гореща пикантна храна за ума й и кошмарът беше нещо като мозъчна версия на стомашните киселини.

Над горната й устна избиха капчици пот и дланите й също се навлажниха. В отчаянието си тя се съсредоточи върху онова, което успяваше да зърне през открехнатата врата на банята.

Гледката на четките за зъби върху мраморния плот помогна. Поставени в сребристата чаша между двете мивки, те изглеждаха като двойка безделници, приближили глави един към друг, за да споделят някоя клюка. Сигурно и двете бяха на Джон, предположи тя, защото гостите не бяха добре дошли в този дом.

Едната беше синя, а другата червена. В центъра имаха зелени косъмчета, които с течението на времето ставаха бели, за да напомнят, че е време за нова четка. Нещо нормално, просто и банално. Може би ако срещаше по-често подобни неща, нямаше непрестанно да се чуди как да напусне живота си. Нито пък щяха да й се присънват кошмари, които да превръщат гласовия й апарат в мегафон.

Джон отпрати Зи и се върна при нея, остави оръжието си на нощното шкафче и се пъхна под завивките. Топлото му тяло беше масивно и гладко, когато се опря в нейното и тя се притисна към него с лекота, която вероятно беше нормална между любовници. Но тя никога не беше имал подобна близост с друг.

Той обърна лице към нея и произнесе беззвучно:

— Какво беше?

— Сън. Много лош сън. От времето, когато… — Тя пое дълбоко въздух. — … бях в клиниката.

Той не я попита за подробности. Вместо това тя почувства как гали косата й.

В последвалата тишина Хекс не искаше да говори за миналото… Последното, от което имаше нужда, беше да преживява кошмара отново. Но думите някак сами излязоха от устата й и тя не можа да ги спре.

— Опожарих я. — Сърцето й затуптя като лудо, когато в главата й изникна споменът за случилото се, но това беше по-поносимо от съня. — Странно е… Не съм убедена дали хората осъзнаваха, че вършат нещо нередно. Отнасяха се към мен като към рядко животно в зоологическата градина. Даваха ми всичко нужно, за да оцелявам, докато в същото време не спираха да ме бодат и ръчкат и ми правеха изследване след изследване… Повечето от хората бяха добри към мен. Но в групата имаше един садист. — Тя поклати глава. — Държаха ме около месец или два и се опитваха да ми дават човешка кръв, за да ме поддържат, но виждаха, че ставам все по-слаба и по-слаба. Спасих се, защото един от тях ме пусна.