Симпатът кимна веднъж и сякаш не го беше грижа. Проклети влечуги. Дори към децата си ли не изпитваха чувства?

— А момичето? — настоя симпатът. — Какво се случи с нея?

Дариъс бързо извика в съзнанието си образа на цъфтящо ябълково дърво. Симпатите можеха да разчитат мислите, а той не искаше да сподели онова, което знаеше. Без да отговаря, погледна към Сампсън, който изглеждаше, като че е остарял с векове.

— Жива е. Дъщеря ти е… жива и в добро състояние.

Симпатът се насочи към вратата, а дългата му роба се стелеше по мраморния под.

— Тогава сме квит. Синът ми е мъртъв, а неговото потомство е съсипано.

Сампсън закри лицето си с длани, а Дариъс последва гълтача на грехове, хвана го за ръката и го извлече навън от къщата.

— Защо трябваше да се появяваш тук? Семейството изстрада достатъчно.

— О, налагаше се. — Симпатът се усмихна. — Загубите трябва да са равностойни. Със сигурност туптящото сърце на един боец би трябвало да уважава това.

Негодник.

Гълтачът на грехове се наведе към него.

— Нима предпочиташ да я бях убил? Това беше друг път, който можех да избера.

— Не е сторила нищо, че да заслужи това. Нито пък семейството й.

— О, така ли? Може би моят син просто е приел онова, което му е предложила.

Дариъс хвана симпата с двете си ръце и го завъртя, а после го блъсна в една от масивните колони, носещи сградата.

— Мога да те убия в този миг.

Гълтачът на грехове отново се усмихна.

— Така ли? Не съм сигурен. Честта ти няма да допусне да отнемеш живота на невинен, а аз не съм сторил нищо лошо. — След тези думи симпатът се дематериализира далече от хватката на Дариъс и прие форма на ливадата отстрани. — Пожелавам на тази жена цял живот изпълнен със страдание. Нека живее дълго и да носи бремето си, без да среща състрадание. Сега ще си вървя и ще се заема с тялото на сина си.

Симпатът изчезна, сякаш никога не беше съществувал… Но последствията от действията му бяха налице и Дариъс се убеди в това, когато погледна през отворената врата на къщата. Господарят на дома ридаеше на рамото на прислужника си и двамата търсеха утеха един в друг.

Дариъс премина през главния вход и ехото от стъпките му накара главата на семейството да погледне към него. Сампсън се откъсна от верния си доген, но не направи никакъв опит да спре сълзите си или да прикрие мъката си, докато приближаваше към него. Преди Дариъс да успее да заговори, мъжът каза:

— Ще ти платя.

Дариъс се намръщи.

— За какво?

— За да я… отведеш и да й осигуриш покрив над главата. — Господарят се обърна към слугата. — Иди в хранилището и…

Дариъс пристъпи към Сампсън и стисна рамото му в здрава хватка.

— Какво говориш? Тя е жива. Дъщерята ти е жива и би трябвало да се завърне под този покрив и между тези стени. Ти си неин баща.

— Върви и я отведи със себе си. Умолявам те. Майка й… няма да преживее такова нещо. Позволи ми да осигуря…

— Ти си изверг — изрече Дариъс. — Изверг, който е позор за рода си.

— Не — отвърна мъжът. — Тя е позор. Сега и завинаги.

За миг Дариъс загуби способността си да говори. Макар да познаваше порочната ценностна система на глимерата и сам да беше страдал от нея, всеки път се шокираше наново.

— Двамата с онзи симпат имате много общо помежду си.

— Как смееш…

— Никой от вас няма сърце да скърби за детето си.

Дариъс се запъти към вратата и не се обърна, когато мъжът извика:

— Парите! Позволи ми да ти дам парите!

Дариъс нямаше доверие на себе си как ще реагира, затова се дематериализира и се върна в горичката, която беше напуснал преди минути. Прие форма до каретата, а кръвта му кипеше. Самият той отхвърлен някога, познаваше отлично страданието от това да изгубиш корените си и да останеш без подкрепа сам на света. И то без товара, носен от жената в буквалния смисъл на думата. Макар слънцето да беше на път всеки миг да се покаже над хоризонта, той си даде няколко секунди, за да се стегне и да събере мислите си за онова, което му предстоеше да каже… Гласът на жената прозвуча иззад завесата на каретата.

— Каза ви да не ме довеждате, нали?

Дариъс осъзна, че няма какво да каже, за да представи случилото се в по-добра светлина. Опря длан върху хладното дърво на вратата на каретата.

— Аз ще се погрижа за теб. Ще ти осигуря нужното и ще те закрилям.

— Защо? — прозвуча изпълненият й с болка глас.

— Защото така е редно.

— Вие сте истински герой. Но онази, която сте готов да спасите, не се интересува от вашия дар.

— И това ще стане. С времето… ще започнеш да се интересуваш. — Не последва отговор, така че Дариъс скочи на капрата и пое юздите в ръце. — Ще отидем в моя дом. — Подрънкването на юздите и тропотът на копитата върху прашната земя ги съпровождаха през целия им път. Той ги преведе по друг маршрут, като избягваше имението и семейството, чиито социални амбиции бяха по-гъсти от кръвта. Колкото до парите, Дариъс не беше богат, но по-скоро би отрязал ръката, с която държеше кинжала си, отколкото да приеме и една монета от този малодушен баща.

60.

Джон се опита да се изправи до седнало положение на операционната маса. Хекс му помогна и той се изненада колко силна беше. В мига, когато ръката й се опря в гърба му, той почувства как поема цялата му тежест от кръста нагоре. Но пък тя често казваше, че не е обикновена жена.

Доктор Джейн се приближи и започна да му обяснява как бе минала операцията и какво трябва да прави по отношение на раната… Но той не можеше да се съсредоточи.

Искаше да прави секс. С Хекс. В точно този момент.

Това общо взето беше всичко, което му беше ясно и за което го беше грижа… И плътските му потребности бяха нещо много повече от втвърден член, който търсеше къде да се подслони. Разминаването на косъм със смъртта те кара да искаш да живееш на пълни обороти и най-добрият израз на това е секс с жената, която желаеш.

Очите на Хекс проблеснаха, когато долови безпогрешно излъчвания от него аромат.

— Трябва да полежиш още десет минути — заяви доктор Джейн и започна да подрежда инструментите в стерилизатора. — А после можеш да си почиваш на някое от леглата в клиниката.

— Да вървим — изписа той към Хекс.

Спусна краката си от масата и почувства пронизваща болка, но тя в никакъв случай не го накара да промени плана си. Затова пък привлече вниманието на всички присъстващи в помещението. Хекс го подкрепи изругавайки, а по лицето на добрата лекарка се изписа „Лягай долу, голямо момче“… Само че Джон не беше склонен да се съгласи с това.

— Би ли ми дала халат, който да облека, за да се върна в къщата? — изписа той с ясното съзнание, че се беше сдобил с огромна ерекция, а не бе покрит с кой знае какво.

Разбира се, въпросът му предизвика доста възражения, но в крайна сметка доктор Джейн вдигна ръце и му обясни, че ако желае да се държи като идиот, тя не би могла да го спре. Кимна към Елена и тя изчезна за кратко, а после се върна с нещо пухкаво, което беше достатъчно голямо, че да го покрие… От раменете до средата на бедрата. И беше розово.

Нощница, еквивалент на островърхата шапка, използвана за наказание и осмиване в училище. Отмъщение, задето отказваше да остане в клиниката. И всеки би си помислил, че този тоалет в стил Барби би повлиял на ерекцията му… Но нямаше такива изгледи. Пенисът му беше съвсем твърд дори под тази пълна подигравка с мъжествеността му. Чак се възгордя заради упоритостта на мръсника.

— Благодаря — изписа и метна халата върху раменете си. Със значителни усилия успя да напъха ръцете си и да прикрие зоната, сочеща на юг.

Доктор Джейн се опря на една маса и скръсти ръце пред гърдите си.

— Наистина ли няма начин да те убедя да останеш още малко? Или да използваш патерици?

— Добре съм… Все пак, благодаря.

Доктор Джейн поклати глава.

— Вие, братята, сте такова главоболие.

През него сякаш премина електричество, но то нямаше нищо общо с крака му.

— Аз не съм брат. Но няма да споря с теб по отношение на втората част.

— Мъдро решение. А би трябвало да бъдеш. Имам предвид брат.

Джон отлепи задните си части от масата и постепенно прехвърли тежестта върху краката си, като внимаваше предната част на шикозния му тоалет да не се разтвори. За щастие дрешката си остана на мястото, дори и когато Хекс пъхна глава под мишницата му.

Тя беше най-добрата възможна патерица, която би могъл да си представи, поемайки огромна част от тежестта му, докато се придвижваха към вратата. Заедно стигнаха до офиса, минаха през килера и тръгнаха през тунела. Изминаха около десет метра, преди той да спре и да я завърти пред себе си, а после…