Хекс бавно издиша, без да си даде сметка, че до този момент беше сдържала дъха си. Изпълни я облекчение, а настроението й се повиши, сякаш сърцето й се беше озовало на ракета, пътуваща към луната. И доктор Джейн се беше оказала права, като я посъветва да присъства. В мига, в който беше станала съпричастна към случващото се, като наблюдаваше, слушаше и се учеше, паниката й бе стихнала до тихо жужене, което тя успяваше да контролира. И начинът, по който тялото му отново бе възстановено, беше напълно поразителен.

— Добре ли си? — произнесе без глас Джон.

— Да, доктор Джейн извади куршума безпроблемно…

Джон поклати глава.

— Ти? Ти добре ли си?

Мили… боже, помисли си тя. Той беше истински джентълмен.

— Да — отвърна тихо. — Да. Добре съм… Благодаря, че попита.

Докато се взираше надолу към него, тя осъзна, че не си бе позволила да мисли за това как бе спасила живота му. О, боже! Знаеше, че е добра с ножовете. Но никога не беше подозирала, че така отчаяно ще се нуждае от това свое умение, както в онзи конкретен момент в мърлявата фермерска къща.

Едно примигване на окото по-късно… и Джон вече нямаше да го има. За никого. Никога.

Дори самата мисъл за това я накара да изпадне в паника, дланите й се покриха с пот, а сърцето й не толкова биеше, колкото подскачаше в гърдите й. Знаеше, че след края на цялата тази история всеки от тях щеше да поеме по своя път… Но това нямаше никакво значение, когато си представеше свят, в който той не диша, не се смее, не воюва и не върши добри дела за близките си.

— Какво има? — изрече той с устни.

Тя поклати глава.

— Нищо.

Да, лъжата й си я биваше. По-скоро беше всичко.

59.

Използваха оставената до обора карета, за да превозят жената до дома на семейството й. Тормент пое юздите на капрата, а Дариъс седеше вътре при жената и му се щеше да може да й даде някаква утеха, но осъзнаваше колко малко можеше да й предложи. Пътят беше дълъг, а тропотът на копитата, скърцането на каретата и звънтенето на сбруята създаваха такъв шум, че правеха разговора невъзможен. Но Дариъс знаеше, че дори пътуването им да беше тихо като шепот и придвижването им да беше спокойно като вода в чаша, техният скъпоценен товар нямаше да промълви и дума. Беше отказала да яде и да пие и не правеше нищо друго, освен да се взира в пейзажа, докато преминаваха през ниви, села и гори.

Докато се придвижваха на юг, на Дариъс му хрумна, че може би след отвличането й симпатът беше блокирал съзнанието й по някакъв начин, ако се приемеше, че двамата бяха пътували към каменния дом в тази карета… В противен случай тя би могла да се дематериализира от движещия се затвор. Подобен ход от нейна страна не го тревожеше в момента, заради прекалената й немощ… Но все пак не изключваше тази възможност. Ако съдеше по изражението на болезнено смирение у жената, в него се пораждаше смътното впечатление, че тя все още се чувства пленница, макар да беше възвърнала свободата си.

Дариъс се беше изкушавал да прати Тормент напред, за да съобщи на родителите й, че са я спасили, но реши да не избързва. По време на пътуването можеха да се случат много неща, а и имаше нужда от Тормент, за да управлява конете, докато той пазеше жената. Заради заплахата от страна на хора, лесъри и симпати оръжията и на двама им бяха в готовност и все пак му се искаше да има по-голямо подкрепление. Ако само имаше начин да се свърже с другите братя и да ги повика…

Зората наближаваше, когато изтощените коне ги отведоха до селото в съседство с дома на жената. Сякаш разпознала къде се намира, тя вдигна глава и размърда устни, а очите й се разшириха и се напълниха със сълзи.

Дариъс се наведе към нея с протегнати ръце.

— Успокой се… Всичко ще бъде…

Когато очите й се взряха в неговите, той видя писъка, който тя сдържаше у себе си.

— Няма да бъде — произнесе беззвучно.

После се дематериализира навън от каретата. Дариъс изруга и удари с юмрук стената на каретата. Тормент спря рязко конете, а Дариъс изскочи навън…

Не беше стигнала далече. В полето вляво от него се мярна бялата й нощница и той я последва, а тя се затича. Поради липсата на всякаква сила, отчаяна и наранена, тя се движеше нестабилно и той я остави да продължи, докато не рухна.

По-късно щеше си спомни, че именно по време на този отчаян опит за бягство, който беше предприела, до съзнанието му бе достигнала мисълта, че тя не можеше да се прибере у дома. Причината не беше в онова, през което беше преминала… А заради онова, което щеше да й донесе бъдещето.

Когато жената се препъна и падна, не направи никакъв опит да предпази корема си. И продължи да пълзи в опит да избяга, но той не можеше да понесе повече да я гледа как се мъчи.

— Стига — нареди й той и я вдигна от студената трева. — Спри веднага…

Тя се съпротивляваше с цялата сила, която й бе останала, но накрая се отпусна в ръцете му. В този кратък миг на покой дъхът й беше накъсан, а сърцето й препускаше бясно… Той виждаше на лунната светлина как югуларната й вена пулсира и можеше да почувства как кръвта кипи във вените й. Гласът й беше слаб, но тя със сигурност държеше на онова, което изрече.

— Не ме връщайте там… Дори не ме водете до началото на алеята. Не ме карайте да се връщам.

— Не може да го мислиш наистина. — Той нежно отметна косата от лицето й и изведнъж си спомни русите коси върху четката й в стаята. Толкова много се беше променило, откакто за последен път беше седяла пред тоалетката си и се беше приготвяла за лягане в дома на скъпото си семейство. — Преживяла си прекалено много и не разсъждаваш трезво. Със сигурност имаш нужда от почивка и…

— Ако ме отведете там, ще избягам отново. Не обременявайте баща ми с тази гледка.

— Трябва да се прибереш у дома.

— Аз нямам дом. Никога вече няма да имам.

— Не е нужно никой да научава какво точно се е случило. Това, че не е бил вампир, ще бъде от полза, тъй като никой няма да…

— Нося в утробата си отрочето на симпат. — Очите й станаха студени и сурови. — Периодът ми на нужда настъпи в същата нощ, когато той ми се натрапи и оттогава не съм кървила, както това е нормално за жените. Нося неговото бебе.

Ахването на Дариъс отекна силно в настъпилата тишина, а топлият му дъх образува бяло облаче в студената нощ. Е, това променяше всичко. Ако износеше плода и го родеше, можеше и да успее да го представи за вампир, но подобни смесвания имаха непредвидим изход. Никога не можеха да бъдат сигурни как щяха да се комбинират гените и дали бебето щеше да прилича повече на вампир или напротив. Но може би имаше начин семейството й да бъде убедено…

Жената сграбчи реверите на дебелото му палто.

— Оставете ме да умра на слънцето. Оставате ме да срещна смъртта, която желая. Бих стиснала гърлото си със собствените си ръце, но не съм толкова силна.

Дариъс погледна към Тормент, който чакаше до каретата. Махна му да се приближи, а после се обърна към жената.

— Нека поговоря с баща ти. Ще го подготвя.

— Той никога няма да ми прости.

— Вината не е твоя.

— Проблемът не е чия е вината, а в изхода от ситуацията — отбеляза тя мрачно.

Тормент се дематериализира и прие форма пред тях, а Дариъс се изправи на крака.

— Отведи я в каретата и двамата отидете в онази горичка. Аз ще се срещна с баща й.

Тормент се наведе, пое непохватно жената в ръцете си и се изправи. Озовала се в силната, но нежна прегръдка на младежа, дъщерята на Сампсън се върна в същото безтегловно състояние, в което се беше намирала по време на пътуването до дома, с отворени, но празни очи, и глава, клюмнала настрани.

— Грижи се добре за нея — нареди Дариъс и загърна жената по-плътно в нощницата й.

— Не се тревожи — отговори Тормент и закрачи през тревата.

Дариъс остана, загледан за кратко към тях, докато се отдалечаваха, после се хвърли срещу вятъра, като отново прие форма в земите на нейното семейство. Отиде до входната врата и използва масивното чукче във форма на лъвска глава. Когато икономът отвори широко вратата, беше повече от ясно, че се е случило нещо ужасяващо. Цветът на лицето му беше сив и ръцете му трепереха.

— Господине! О, слава богу. Влезте.

Дариъс се намръщи и прекрачи прага.

— Който и да е… — Господарят на къщата се появи от кабинета си… И беше последван от симпата, чийто син бе сложил началото на серията от трагични събития.

— Какво правиш тук? — обърна се Дариъс към гълтана на грехове.

— Синът ми мъртъв ли е? Уби ли го?

Дариъс извади единия от черните кинжали, прикрепени към гърдите му.

— Да.