Дж. Уорд - Единствена любов

Което значеше, че Блей щеше да страда, но само слушайки. По-добре, отколкото пълната програма. Особено при положение че Куин беше толкова красив, когато правеше секс. Наистина… красив.

Преди време, когато Блей се беше опитвал да живее като хетеросексуален, двамата бяха правили групов секс с много човешки жени. Не че той можеше да си спомни някое лице, име или тяло. За него винаги важният беше Куин. Винаги.

Болката, предизвиквана от убожданията на иглата, носеше наслада на Джон. Той затвори очи и пое въздух дълбоко и бавно, замислен за съприкосновението между метала и кожата му, как твърдият обект прониква в меката тъкан, как бликва кръвта… Как знаеш точно къде се пробива кожата. Например в момента татуировчикът работеше върху горната част на гръбнака му.

Джон имаше значителен опит с остриета, но от тези с по-голям калибър и обикновено той нанасяше ударите, вместо да ги поема. Разбира се, беше раняван няколко пъти на бойното поле, но беше оставял много повече прободни рани след себе си, и също като татуировчика винаги носеше оборудването си. В якето му имаше всякакви видове кинжали и ножове, дори верига. А също и чифт пистолети за всеки случай… Всичко това, плюс два колана с шипове.

Не че някога ги беше използвал срещу врага.

Не, те не бяха оръжия. И макар че не се бяха впивали в ничии бедра от почти четири седмици, не бяха безполезни. В момента функционираха като защита. Без тях се чувстваше гол.

Просто тези ужасяващи колани бяха единствената му връзка с жената, която обичаше. В което, като се имаше предвид докъде бяха стигнали нещата между тях, имаше направо космическа логика.

Коланите обаче, не му бяха достатъчни. Онова, което Хекс бе носила около бедрата си, за да потиска симпатската си страна, нямаше онази дълготрайност, която търсеше той, затова беше взел решението за друг вид контакт между кожа и метал. Когато свършеше тук, тя винаги щеше да бъде с него. Върху кожата му, както и под нея. На раменете му, както и в съзнанието му.

Надяваше се човекът да се справи добре с изпълнението. Когато някой от братята се нуждаеше от татуировка, Вишъс беше онзи, който действаше с иглата и наистина го биваше в тази работа. Червената сълза на лицето на Куин и изписаната с черно дата на врата му бяха фантастични. Но проблемът се състоеше в това, че ако възложеше на Вишъс подобна задача, мигом щяха да възникнат въпроси. Не само от него, но и от всички останали. В Братството нямаше много тайни, а Джон искаше да запази чувствата си към Хекс за себе си.

Истината беше… че той беше влюбен в нея. Отвъд всякакви граници, без шанс за връщане назад, до степен, при каквато и смъртта не би могла да го спре. И макар чувствата му да бяха несподелени, това нямаше значение. Той се беше примирил с факта, че жената, която желаеше, не го иска. Онова, с което не можеше да живее, беше мисълта, че тя е измъчвана или че гасне от бавна и мъчителна смърт.

Или с факта, че нямаше да може да я погребе, както подобава.

Беше обсебен от мисълта за изчезването й. Отдаден до степен на самоунищожение. Жесток и непримирим по отношение на онзи, който я беше отвлякъл. Но това си беше само негова работа.

Хубавото в тази ситуация беше, че Братството бе също така твърдо решено да установи какво се беше случило с нея. Братята никога не оставяха някого от своите по време на мисия, а когато бяха отишли да спасяват Ривендж от колонията на симпатите, Хекс беше част от екипа им. Когато стана ясно, че е безследно изчезнала, налице бяха две възможности: симпати или лесъри. Което беше все едно да попиташ: „Какво предпочиташ, чума или холера?“.

Всички, включително Джон, Куин и Блей, се бяха заели със случая. Резултатът? Отстрани изглеждаше така, сякаш откриването й е част от бойните задължения на Джон.

Жуженето на иглата спря и художникът избърса гърба му.

— Изглежда добре — заяви мъжът и възобнови работата си. — Два сеанса ли искаш или да я приключим още сега?

Джон погледна към Блей и изписа отговора със знаци.

— Казва, че иска да свършите тази вечер, ако има време — преведе Блей.

— Да, мога да го направя. Мар? Обади се на Рик и му кажи, че ще закъснея.

— Веднага ще го набера — отговори рецепционистката.

Не, Джон нямаше да допусне братята да видят татуировката, без значение колко добре изглеждаше.

Така, както той виждаше нещата, беше роден в тоалетната на автобусна гара и оставен да умре. После беше захвърлен в човешката система за социални грижи. Тор и спътницата му го бяха прибрали, но малко след това тя беше убита, а Тор изчезна. Сега Зи, който беше поел грижите за него, разбираемо беше зает със своята шелан и новороденото им.

Дори Хекс го беше отрязала, преди да се случи тази трагедия.

Така че той разбираше от намеци. А и беше изненадващо освобождение да не го е грижа за ничие мнение. Това му даваше възможност да подхранва яростната си обсебеност да открие похитителя й и да откъсне крайниците му един по един.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво значи това? — попита татуировчикът.

Джон вдигна поглед и реши, че няма причина да лъже човека. А Блей и Куин знаеха истината.

Блей изглеждаше леко изненадан, но преведе.

— Казва, че е името на неговото момиче.

— О, да, предположих, че е нещо такова. Ще се жените ли?

Блей отново преведе:

— Прави я в нейна памет.

Последва пауза и художникът остави пистолета до мастилото на масата с колелца. Дръпна ръкава си нагоре и показа ръката си на Джон. Там беше изрисуван образ на великолепна жена, косата й беше развята около раменете, а очите й се взираха към света.

— Това беше моето момиче. И нея вече я няма. — Мъжът дръпна рязко ръкава си и покри татуировката. — Така че те разбирам. — Иглата продължи работата си, а на Джон му стана трудно да диша. Мисълта, че Хекс можеше да е мъртва, го изяждаше жив… И ставаше по-лошо, като си представеше как може да е умряла.

Джон знаеше кой я бе отвлякъл. Имаше само едно логично обяснение. Докато тя беше обикаляла из лабиринта в опит да помогне за спасяването на Ривендж, се бе появил Леш и когато беше изчезнал, тя изчезна заедно с него. Това не беше съвпадение. Макар никой да не беше видял нищо и въпреки че в пещерата заедно с Рив беше имало около сто симпати…

Леш не беше какъв да е лесър. О, не… Беше се оказало, че е син на Омега. Потомък на злото. А това значеше, че мръсникът си има своите трикове.

Джон беше станал свидетел на някои от триковете му по време на боя в колонията. Щом можеше да изстрелва енергийни бомби с ръце и да се изправи лице в лице със звяра в Рейдж, защо да не отвлече някого под носа им?

В случай че Хекс е била убита през онази нощ, те биха намерили тялото й. А ако все още дишаше, но беше тежко ранена, би се свързала с Ривендж като симпат със симпат по телепатичен път. Но ако беше жива, но й беше нужна малка почивка, би си тръгнала, само след като се увереше, че всички са в безопасност.

Братята бяха стигнали до същите логически заключения, така че всички бяха навън в издирване на лесъри. Докато повечето вампири бяха напуснали щата след набезите, за да отседнат в обезопасените си къщи, Обществото на лесърите, под ръководството на Леш, се беше насочило към търговията с наркотици в клубовете на „Трейд стрийт“, за да свърже двата края.

Обикалянето на мърляви задни улички беше основното занимание на братята, като всички търсеха нещо немъртво и вонящо на скункс и ароматизатор за стая. За четири седмици не бяха открили нищо друго, освен доказателства, че лесърите продават дрога на хора по улиците.

Джон не беше на себе си заради неизвестността и страха, но също и заради необходимостта да сдържа гнева си. Макар да беше невероятно на какво си способен, когато нямаш избор. Трябваше да изглежда нормален и уравновесен, ако искаше да участва в случващото се, и той се представяше за такъв.

Колкото до татуировката, тя беше доказателство за предаността му. Декларация от негова страна, че макар и Хекс да не го беше пожелала, той я смяташе за своя спътница и щеше да я почита, жива или мъртва. Всеки чувстваше каквото чувства и никой нямаше вина, ако връзката беше само едностранна. Просто така стояха нещата. Боже, искаше му се да не се беше държал така студено втория път, когато бяха правили секс.

Онзи последен път.

Изведнъж той сложи край на тези емоции, като погреба тъгата и съжалението дълбоко в себе си. Не можеше да си позволи да се срине. Трябваше да продължи напред, да я търси, да поставя единия си крак пред другия. Времето течеше, въпреки че той искаше да забави темпото му, за да имат по-големи шансове да я открият жива. Часовникът обаче, не го беше грижа за неговото мнение по въпроса. Мили боже, помисли се той, моля те, не допускай да се проваля в това.