До ушите му достигнаха радостни възгласи и доволно сумтене. Звукът предизвика болка в сърцето му и той затвори очи.

Изпълняващият наказанието вместо Дариъс беше зъл мъж, много подобен на Блъдлетър. Той редовно се заемаше с тази задача и се наслаждаваше на предизвиканата от него болка и унижение с пълна сила.

Но може би нещата нямаше да продължат така още дълго. Или поне това важеше за Дариъс.

Тази нощ предстоеше тестът му на бойното поле. След като беше тренирал цяла година, той щеше да излезе не просто с бойци, а с братята. Това беше рядко оказвана чест, а също така и сигурен знак, че войната с Обществото на лесърите, както често се случваше, беше навлязла в ужасяваща фаза. Вродените качества на Дариъс не бяха останали незабелязани и Рот, техният справедлив крал, беше наредил той да бъде изведен от лагера и да развие още по-добре уменията си под ръководството на най-добрите бойци, които притежаваше вампирската раса.

Братството на черния кинжал.

От всичко това можеше и да не излезе нищо, разбира се. Ако тази нощ покажеше, че е способен да тренира и да се бие само с подобни на него, щеше да бъде пратен обратно в пещерата, за да продължи с „обучението“ на Блъдлетър. Без право на повече опити да стане брат, като единствената възможност пред него щеше да бъде да служи като редови войник.

Шансът му с Братството беше само един и тестът, който предстоеше след изгрева на луната, не опираше само до бойна техника и боравене с оръжия. Способен ли беше да погледне в безцветните очи на врага, да подуши сладникавата му миризма и да продължи да разсъждава трезво, а тялото му да предприеме нужните действия срещу убийците?

Дариъс вдигна поглед от думите, изписани сякаш преди цял живот. Пред далечния вход на пещерата стояха четирима високи, широкоплещести и тежковъоръжени мъже.

Членовете на Братството.

Познаваше всеки от тях по име. Агъни, Трой, Мърдър и Торчър. Дариъс затвори дневника си, плъзна го в една пукнатина в скалата и облиза резката върху китката си, която беше направил, за да се сдобие с „мастило“. Писецът му беше направен от перо на фазан и бързо се изхабяваше, а и той не беше сигурен дали някога ще се върне, за да го използва, но го прибра при дневника.

Вдигна свещта и я приближи към устата си, изненадан от меката плътност на пламъка. Беше прекарал толкова часове в писане на тази блага и приятна светлина… Всъщност това беше единствената връзка между предишния му живот и настоящото му съществуване.

Загаси я с едно-единствено духване.

Изправи се на крака и събра оръжията си: кинжал, даден му, след като беше взет от изстиващото тяло на друг трениращ, и сабя, представляваща част от общото снаряжение на лагера. Дръжките на двете оръжия не бяха изработени специално за неговата длан, но това не го вълнуваше.

Братята погледнаха към него, без да го приветстват, но и без да го отблъснат и на него му се прииска сред тях да беше истинският му баща. Колко по-различно би било, ако имаше на своя страна някой, който да се интересува от бъдещето му. Не искаше нищо даром и не очакваше специално отношение, но беше чисто сам, разделен от заобикалящите го чрез граница, която виждаше, но не можеше да прекрачи.

Да нямаш семейство беше особен тип невидим затвор. Оковите на самотата и липсата на принадлежност се затягаха още по-здраво с натрупването на годините и опита, и го изолираха до такава степен, че вече нищо не можеше да го развълнува.

Дариъс не погледна назад към лагера, когато се запъти към четиримата, дошли за него. Блъдлетър знаеше, че той излиза на бойното поле и не го беше грижа дали ще се върне или не. Същото важеше и за останалите.

Докато се приближаваше към братята, му се прииска да беше имал повече време да се подготви за изпита по кураж и сила. Но ето, че моментът беше настъпил. И времето продължаваше да препуска, дори да му се щеше да забави хода му до пълзене.

Спря пред братята, изпълнен с копнеж да чуе дума в знак на подкрепа, благопожелание или доверие. Не последва нищо такова и той изрече кратка молитва към святата майка на расата им:

„Най-скъпа Скрайб Върджин, моля те, не допускай да се проваля в това.“

1.

Още една тъпа пеперуда.

Докато Рип наблюдаваше какво се задава към ателието му за татуировки, вече знаеше, че ще му поръчат поредната проклета пеперуда. Или две. Да. Ако се съдеше по дългокраките жизнерадостни блондинки, които вървяха с кискане към рецепцията, със сигурност нямаше да рисува черепи и кости върху кожите им.

Двете копия на Парис Хилтън и ентусиазмът от палавото им намерение го накараха да погледне стенния часовник… И му се прииска да затвори на мига, вместо в един през нощта… Какви гадости твореше за пари. През повечето време не се впечатляваше особено от празноглавците, идващи с желание да бъдат белязани, но тази вечер блестящите им идеи го вбесяваха. Трудно му беше да се настрои на тяхната вълна, след като беше прекарал три часа в изработването на мемориален портрет за един рокер, изгубил най-добрия си приятел на пътя. Едното беше истинският живот, а другото — анимация.

Мар, неговата рецепционистка, се приближи.

— Имаш ли време за една бърза поръчка? — Тя повдигна веждите си с пиърсинги и завъртя очи. — Няма да отнеме много време.

— Да. — Той кимна към тапицирания стол. — Пращай първата.

— Искат да бъдат обслужени заедно.

Разбира се, че ще поискат това.

— Добре. Донеси табуретката, дето е отзад. — Мар изчезна зад завесата, а той се изправи. Двете момичета до касовия апарат се държаха за ръце и обсъждаха възбудено декларациите, които трябваше да подпишат. От време на време го поглеждаха с широко отворени очи, като че с всичките му татуировки и пиърсинги той беше някой екзотичен тигър, когото са отишли да разгледат в зоопарка… И напълно го одобряваха.

Да бе. По-скоро би си отрязал топките, отколкото да ги изчука, дори от жалост.

Мар ги доведе, след като им взе парите, и ги представи като Кери и Сара. Той се беше подготвил за Тифани и Бритни.

— Аз искам дъгова пъстърва — заяви Кери и се настани на креслото с движение, което явно смяташе за прелъстително. — Ето тук.

Тя вдигна прилепналата си тениска, разкопча ципа на джинсите и избута надолу розовите си бикини. На пъпа си имаше халка, от която висеше розово кристално сърчице и беше очевидно, че си пада по фотоепилацията на цялото тяло.

— Добре — каза Рип. — Колко голяма?

Ентусиазмът на изкусителката Кери спадна леко, когато се оказа, че без съмнение сто процентовият й успех сред членовете на отбора по футбол в колежа я е подвел да смята, че той би ахнал от видяното.

— Ами… не прекалено голяма. Родителите ми ще ме убият, ако разберат какво правя… Нека да не се показва над ластика на бикините.

Ама естествено.

— Нещо като пет сантиметра? — Той вдигна татуираната си ръка и показа приблизително размера.

— Може би… малко по-малка.

Той направи скицата върху кожата й с черна химикалка и след като тя го помоли да остане от вътрешната страна на очертанията, той нахлузи черните си ръкавици, извади нова игла и включи пистолета.

На Кери й отне около секунда и половина, преди да пусне сълзи и да се вкопчи в ръката на Сара, като че раждаше без епидурална упойка. Именно в това се състоеше разликата. Огромна пропаст делеше коравите от имитаторите. Пеперудките, рибките и сърчицата не бяха… Вратата на ателието се отвори широко… И Рип се поизправи на стола си с колелца.

Тримата мъже, които влязоха, не носеха военни униформи, но със сигурност не бяха цивилни. Облечени в черна кожа от глава до пети, те бяха огромни и сякаш накараха стените да се сближат една към друга и таванът да се понижи. Под якетата им личаха доста издутини. Такива, причинени от пистолети и евентуално ножове. Рип се придвижи внимателно към бюрото на рецепцията, където се намираше бутонът на алармата.

Типът отляво имаше различни очи, пиърсинги и свиреп поглед. Намиращият се отдясно имаше малко по-нормален вид със симпатичното си лице и рижата коса, като се изключеше фактът, че се държеше като някой, ходил на война и завърнал се оттам. Стоящият в средата обаче, представляваше истинският проблем. Малко по-едър от приятелите си, той имаше късо подстригана тъмнокестенява коса и класически красиво лице, но сините му очи бяха безжизнени и в тях личеше толкова душа, колкото в стар асфалт.

Ходещ мъртвец, който нямаше какво да губи.

— Здравейте — подвикна им Рип. — Искате малко мастило ли?

— Той иска. — Онзи с пиърсингите посочи към синеокия си приятел. — Имаме дизайна. Става въпрос за раменете.

Рип реши да се довери на инстинктите си и да поеме задачата. Мъжете не бяха огледали Мар по неуместен начин. Очевидно не се вълнуваха от намиращото се в касата и никой не беше посегнал към оръжието си. Те зачакаха отговора любезно, но с нетърпение. Сякаш искаха да му подскажат, че ако той не свърши работата, ще си намерят друг. Той се поотпусна и реши, че те са неговите хора.

— Добре. Ще свърша за нула време тук.

Мар се намеси иззад рецепцията.