Момчето се беше облегнало на стената и стоеше сковано, а ръцете му все още бяха зад гърба. Харм изглежда не се интересуваше от нищо друго освен да се пъчи пред другите. Торчър сложи два пръста в устата си и изсвири.

— Братя мои! Внимание! — В пещерата настъпи гробна тишина. — Благодаря ви. Наясно ли сме с териториите?

Последва дружно потвърждение и братята започнаха да напускат пещерата, а Харм дори не погледна към сина си. Просто се насочи към изхода. Момчето измъкна ръце иззад гърба си и ги потърка една в друга. Пристъпи напред и произнесе името на баща си веднъж… Два пъти. Братът се обърна, а изражението на лицето му беше, като че се бе сблъскал с неприятно задължение.

— Е, хайде, идвай…

— Може ли — намеси се Дариъс и застана помежду им. — За мен ще е удоволствие да поема ангажимента за него. Ако това не те обижда, разбира се. — Истината беше, че изобщо не се интересуваше дали обижда някого. На момчето му трябваше нещо повече от онова, което баща му щеше да му предложи, а Дариъс нямаше намерение да стои отстрани и да гледа как се случва нещо нередно.

— Мислиш, че не мога да се погрижа за родния си син ли? — тросна се Харм.

Дариъс се обърна и двамата се озоваха лице в лице. Предпочиташе мирното разрешаване на даден въпрос, когато опреше до спорна ситуация, но с Харм това не беше възможно. И Дариъс беше напълно способен да отвърне на силата със сила.

Братята замръзнаха по местата си, а Дариъс понижи глас, макар намиращите се наоколо да можеха да чуят всяка дума.

— Дай ми момчето, а аз ще го върна невредим при изгрев-слънце.

Харм изръмжа, издавайки звук като вълк, озовал се сред прясна кръв.

— Същото ще направя и аз.

Дариъс се наведе още по-близо до него.

— Ако го поведеш в битка и той умре, ще носиш това бреме на плещите си завинаги. — Макар истината да беше, че съвестта му едва ли би пострадала. — Дай ми го и ще ти спестя тази участ.

— Никога не съм те харесвал, Дариъс.

— И въпреки това, докато бяхме в лагера, нямаше нищо против да оправяш победените от мен. — Дариъс оголи кучешките си зъби. — Като се има предвид колко много ти допадаше това, бих казал, че изпитваше значително уважение към мен. А сега да говориш така… Ако не ми позволиш да се погрижа за момчето, ще те съборя на пода и ще те бия, докато не отстъпиш.

Харм прекъсна контакта с очи помежду им и вдигна поглед над рамото на Дариъс, погълнат от миналото. Дариъс знаеше отлично какъв спомен е изплувал в съзнанието му. Беше от онази нощ в лагера, в която Дариъс го беше победил и беше отказал да получи наградата си, но не така бе постъпил Блъдлетър. „Брутално“ беше прекалено мека дума за последвалото и макар на Дариъс да не му беше приятно да повдига въпроса, безопасността на момчето си струваше цената.

Харм знаеше кой би победил в юмручна схватка.

— Вземи го — каза той. — И прави с него, каквото пожелаеш. Аз се отричам от него като мой син тук и сега.

Братът се завъртя и излезе навън…

И отнесе със себе си всичкия въздух, намиращ се в пещерата. Воините го наблюдаваха как си тръгва, а тишината беше по-пронизителна от бойния им вик преди малко. Да се откажеш от потомството си беше в пълно противоречие с принципите на расата им и означаваше пълна разруха — също както дневната светлина по време на семейна сбирка около трапезата.

Дариъс се приближи до младия мъж… Най-скъпа Скрайб Върджин. Застиналото посивяло лице на момчето не излъчваше тъга. Сърцето му не беше разбито. Дори не беше засрамено.

Чертите му представляваха същинска маска на смъртта.

Дариъс протегна ръка и каза:

— Приеми моите поздрави, синко. Аз съм Дариъс и ще бъда твой защитник по време на битките. — Младежът примигна. — Ела с мен, синко. Сега ще отидем до скалите. — Внезапно Дариъс почувства острия поглед на младежа, който очевидно търсеше признаци на съжаление или принуда. Нямаше да открие такива. Дариъс знаеше отлично в каква ситуация се намираше момчето и осъзнаваше, че всякаква проява на размекване щеше да го накара да се почувства още по-опозорен.

— Защо? — последва дрезгав въпрос.

— Ще отидем да намерим изчезналата жена — отговори Дариъс кротко. — Ето защо.

Погледът на момчето се закова в Дариъс. После младежът положи длан на сърцето си и заяви с поклон:

— Ще се старая да бъда в услуга, а не в тежест.

Беше толкова трудно да си нежелан. А още по-трудно беше да държиш главата си изправена след такова публично оскърбление.

— Как се казваш? — попита Дариъс.

— Тормент. Аз съм Тормент, син на… — Той прочисти гърло. — Аз съм Тормент.

Дариъс пристъпи към младия мъж и положи ръка на рамото, на което все още предстоеше да заякне.

— Ела с мен.

Момчето го последва целеустремено… Далече от публиката… Навън от пещерата… В нощта.

Промяната в сърцето на Дариъс настъпи някъде между първата стъпка от предприетото от него и мига, в който се дематериализираха заедно. За първи път почувства, че има свое собствено семейство… Защото макар и във вените на Тормент да не течеше неговата кръв, той беше приел грижата за него. И по тази причина би застанал пред острието заради момчето, ако се стигнеше до там и би пожертвал себе си. Такъв беше кодексът на Братството, но само по отношение на братята. Тормент още не беше част от тях. Беше въведен сред тях по силата на потеклото си и това му беше позволило достъп до гробницата, но нищо повече. Ако не успееше да се докаже, щеше да бъде отхвърлен завинаги.

Беше вярно, че според кодекса, ако момчето бъдеше тежко ранено на бойното поле, можеше да бъде изоставено там да умре.

Но Дариъс нямаше да позволи това да се случи.

Винаги беше искал да има син.

9.

На трийсет километра от Чарлстън, Южна Каролина

— Да му се не види. Бива си ги тукашните дървета.

Да, това обобщаваше нещата. Когато ванът със сателитна чиния на предаването „Изследователи на паранормалното“ напусна шосе номер SC124, Грег Уин натисна спирачката и се наведе напред към волана.

Просто… идеално.

Край алеята, водеща към плантаторската къща, растяха огромни дъбове, от чиито масивни клони висеше полюшван от лекия вятър испански мъх. Красивата сграда с колони се издигаше в дъното на обрамчената от дървета алея, на около осемстотин метра разстояние, подобно на очарователна дама, разположена в креслото си, а обедното слънце хвърляше върху фасадата й лимоненожълти отблясъци. Водещата на „Изследователи на паранормалното“ Холи Флийт се наведе към Грег от задната седалка.

— Сигурен ли си, че сме на правилното място?

— Предлагат легло и закуска, нали така? — Грег натисна газта. — Сградата е отворена за посетители.

— Звъня им четири пъти.

— Не ми отказаха.

— Но и не ти върнаха обаждането.

— И какво от това.

Просто трябваше да се справи с това. Специалните епизоди на „Изследователи на паранормалното“ се излъчваха в най-гледаното време и бяха на път да преминат към по-високите цени за реклама на телевизията. Още не можеха да се мерят с „Американ айдъл“, нямаше спор, но бяха разказали играта на най-новите серии на „Обладани от магия“ и ако тази тенденция се запазеше, парите щяха да завалят. Дългото отклонение към къщата сякаш ги отвеждаше не само по-навътре в собствеността, но и назад във времето. Когато се озърна наоколо, той очакваше да види по ширналите се зелени ливади войници от Гражданската война, а под дърветата да се разхожда Вивиан Лий. Покритата с чакъл алея водеше посетителите до главния вход и Грег паркира встрани, в случай че на друга кола се наложеше да ги отмине.

— Вие стойте тук. Аз ще надникна.

Когато излезе от колата, той закопча черния си шлифер, за да прикрие ризата „Ед Харди“, и дръпна ръкава върху златния си „Ролекс“. Ванът с логото на „Изследователи на паранормалното“, представляващо лупа над неясен призрак беше достатъчно лъскав сам по себе си, а без съмнение къщата беше притежание на някой местен. Обикновено лъскавият стил на Холивуд не се ценеше така високо, както в Лос Анджелис, а това място се намираше толкова далече от пластичните операции и фалшивия тен, колкото изобщо беше възможно.

Докато вървеше към вратата, обувките му „Прада“ издаваха скърцащ звук по ситните камъчета на алеята. Бялата къща представляваше проста правоъгълна триетажна постройка с веранди на първия и втория етаж и скатен покрив, но стоеше солидно заради елегантността на пропорциите и огромните си размери. И за да допълнят приликата й с изискана дама, на всички прозорци имаше богато драпирани завеси, а през прозорците се виждаха висящите от високите тавани полилеи.

Не беше типичният пансион, предлагащ легло и закуска.

Входната врата беше достатъчно голяма дори за катедрала, а чукчето представляваше месингов лъв с размер, близък до действителния. Той повдигна чукчето и го остави да падне на мястото си.