Всяко търкане на ръцете и краката й или протягане встрани и навеждане напред беше придружено с болка, и без конкретна причина се замисли за коланите, които беше носила непрестанно, за да контролира симпатската си природа. Благодарение на битките в спалнята, болката беше достатъчна, така че тялото й да потисне злите й наклонности. Не че това беше от значение. Не се намираше сред „нормални“ и тъмната й страна й помагаше да се справи със ситуацията.

Все пак след две десетилетия, в които беше носила шиповете, сега беше странно да живее без тях. Беше оставила изработените от метал бодливи колани в имението на Братството… На бюрото в стаята, където беше отседнала в деня, преди да тръгнат към колонията. Намерението й беше да се върне в края на нощта, да се изкъпе и да ги сложи обратно на местата им… Но сега те без съмнение събираха прах в очакване на нейното завръщане.

Започваше да губи вяра, че ще настъпи моментът на щастливото й повторно събиране с тях.

Беше интересно как можеше да се обърка животът. Напускаш дома с идеята, че ще се върнеш, но после пътят, по който се движиш, те повежда в съвсем друга посока.

Колко ли време братята щяха да пазят личните й вещи? Колко време беше нужно, докато няколкото притежавани от нея предмета, намиращи се в имението на Братството, ловната й хижа или сутеренния й апартамент щяха да бъдат сметнати за ненужен боклук? Вероятно срок от две седмици се приближаваше до възможния максимум, макар че никой освен Джон не знаеше за подземното й убежище и вероятно вещите й, намиращи се там, щяха да се задържат доста по-дълго.

След някоя и друга седмица нещата й без съмнение щяха да бъдат натикани в килера. После в малък кашон на тавана. Или може би просто ще бъдат изхвърлени в кофата.

Така става, когато някой умре. Притежанията му се превръщат в отпадък, освен ако някой друг не ги приеме за свои. Но едва ли щяха да се намерят много желаещи да направят това с коланите й. Спря водата, излезе изпод душа и се избърса, а после се върна в спалнята. Точно когато седна до прозореца, вратата се отвори и малкият лесър, който работеше в кухнята, влезе с поднос, отрупан с храна. Винаги изглеждаше объркан, когато оставяше приготвеното от него на бюрото и се озърташе, като че след всичкото това време още не можеше да разбере защо носи топли ястия в празна стая. Инспектира стените, оглеждайки новите олющвания и следи от черна кръв. Като се имаше предвид колко спретнат изглеждаше, сигурно му се искаше да направи основен ремонт. Когато беше дошла за първи път, копринените тапети на стените бяха в идеално състояние. Сега изглеждаха, сякаш са били прекарани през менгеме.

Той отиде до леглото, изпъна намачканата завивка и подреди разхвърляните възглавници, като остави вратата широко отворена, а тя се втренчи в стълбите. Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Да му говори също не би помогнало. Нито пък да действа по методите на симпатите, защото беше блокирана и психически, не само физически.

Всичко, което можеше да прави, бе да го наблюдава и да си мечтае някак да го докопа. Боже, тази безсилна потребност да убива сигурно изпитваха и държаните в зоопарка лъвове, когато гледачите влизаха в клетките им с метли и храна. Идват, погрижват се за условията ти на живот и си отиват, а за теб няма мърдане.

Как да не ти се прииска да забиеш зъби в нещо?

След като той си тръгна, тя се приближи до храната. Нямаше да й помогне, ако си го изкара на пържолата, а и имаше нужда от енергия, за да се бие, така че изяде всичко. За нея храната имаше вкус на картон и тя се почуди дали някога отново щеше да хапне нещо, защото го иска и й допада начина, по който е подправено.

Да гледа на храната като на гориво беше разумно, но със сигурност не я караше да очаква следващото ястие с нетърпение.

Когато приключи с храненето, отиде обратно до прозореца, настани се в креслото и притисна колене към гърдите си. Докато се взираше към улицата, тя не си почиваше, а просто беше в покой. Дори след всички тези седмици продължаваше да търси изход… И щеше да продължи да го прави, докато от устните й не се изтръгнеше последният й дъх.

Поривът да се бие с Леш не беше само следствие на обстоятелствата, но отразяваше и самата й същност. Осъзнаването на това я накара да се замисли за Джон.

Така решително се беше отдръпнала от него.

Спомни си за онзи път, когато бяха заедно, не последния път, когато той я беше накарал да си плати за това, че го бе отблъснала, а за първия път в жилището й. След секса той беше понечил да я целуне… Очевидно беше искал нещо повече от бързо и грубо чукане. И какъв беше нейният отговор? Беше се дръпнала и беше отишла в банята, където се изми старателно, сякаш той я беше омърсил. После беше напуснала апартамента. Така че не го винеше за начина, по който се бяха сбогували последния път.

Тя се озърна из тъмнозеления си затвор. Вероятно щеше да умре тук. При това сигурно щеше да се случи скоро, тъй като не беше пила кръв от доста време, а се намираше под сериозен физически и психологически стрес. Осъзнаването на наближаващата смърт я накара да се замисли за многото лица, които беше наблюдавала, докато душата им се освобождаваше от тялото. Като убиец, смъртта беше част от работата й. А като симпат, тя беше един вид призвание за нея.

Процесът винаги я беше запленявал. Всеки убит от нея се беше борил срещу съдбата си, дори когато Хекс стоеше надвесена над него с оръжие в ръка, и макар да осъзнаваше, че и да се измъкнеше някак, тя щеше да нанесе нов удар. Това обаче, очевидно не ги беше спирало. Ужасът и болката действаха като енергийни източници, подхранваха битката, и тя познаваше това усещане. Как се бориш за последния си дъх, макар въздухът да не може да проникне в гърлото ти. Как по горещата ти кожа плъзва студена пот. Как мускулите ти отслабват, но ти още разчиташ на тях да се движат и движат.

Предишните, които я бяха държали в плен, я бяха докарвали до смърт няколко пъти.

Макар вампирите да вярваха в Скрайб Върджин, симпатите нямаха концепция за задгробния живот. За тях смъртта не представляваше изход към друга магистрала, а по-скоро към тухлена стена, с която да се сблъскаш. А зад нея нямаше нищо.

Тя лично не вярваше в цялата история за святото божество и независимо дали ставаше дума за възпитание или собствени заключения, резултатът беше същият. Смъртта представляваше краят. Та тя беше наблюдавала настъпването й отблизо толкова много пъти и след огромното страдание… настъпваше нищото. Жертвите й просто спираха да се движат, замръзваха в позата, в която са били, когато сърцето е спряло да бие. И може някои да умираха с усмивка на лицето, но по нейно мнение това беше по-скоро гримаса.

Някой би казал, че са се озовали озарени от бяла светлина пред вратите на царството небесно, ако се съдеше по това как се ухилват, все едно са спечелили от лотарията. Но може би израженията на лицата им не се дължаха толкова на това къде отиваха, а къде са били.

Разкаяние… Всеки изпитва разкаяние за нещо.

Като се оставеше настрана факта, че й се искаше да е родена при други обстоятелства, сред многото й грехове имаше две големи прегрешения, които й тежаха повече от всички останали.

Искаше й се преди всички онези години да беше казала на Мърдър, че е полусимпат. Така след отвеждането й в колонията, той не би дошъл да я спасява. Щеше да е наясно, че е неизбежно другата част от семейството й да дойде и да има претенции спрямо нея и нямаше да свърши по начина, по който се бе случило.

Също така й се искаше да можеше да се върне назад и да каже на Джон, че съжалява. Пак би го отблъснала, защото това бе единственият начин той да не повтори грешката на първия й любовник. Но щеше да му обясни, че вината не е в него. А в нея.

Е, сега поне с него всичко щеше да е наред в създалата се ситуация. Той имаше братята и краля на расата, които да се грижат за него, а благодарение на това, че го е отрязала, нямаше да стори нещо глупаво.

И така, тя беше сама и можеше да разчита единствено на себе си, и съдбата щеше да реши как ще завърши всичко това. След като беше водила живот, изпълнен с насилие, никак не беше изненадващо, че ще срещне такъв край… Но, вярна на природата си, тя със сигурност щеше да повлече и още някого със себе си на път към изхода.

7.

По дяволите, постепенно започваше да се развиделява. Джон хвърли поглед към часовника си, но това беше пълна загуба на време. Паренето в очите му казваше всичко, което му беше нужно да знае, и по-точно — колко малко от нощта им беше останало.

Дори самото наближаване на деня го караше да мига учестено. Но и бездруго активността в парка започваше да замира. Надрусаните скитници се бяха изтегнали по пейките или се свираха из обществените тоалетни за по една последна доза. За разлика от другите паркове на Колдуел този беше отворен денонощно седем дни в седмицата. Флуоресцентни лампи на високи пилони осветяваха ширналите се бетонови повърхности. Беше трудно да се каже какво е целяла градската управа с двайсет и четири часовото работно време на парка, защото се беше получило именно това — денонощно работно време за наркодилърите. При цялото количество наркотици, сменящо притежателя си, мястото беше като някой от баровете на „Трейд“. Но нямаше лесъри. Само хора, търгуващи в сенките с други хора.

Все пак беше обещаващо. Ако Леш все още не беше внедрил свои пласьори, щеше да го направи. Въпреки ченгетата, които бездействаха в колите си без отличителни знаци, наоколо имаше предостатъчно закътани места и отлична видимост. Паркът беше оформен като огромна тераса с множество рампи и трамплини. В резултат на това хората лесно можеха да забележат приближаващите се полицаи и да се шмугнат във всевъзможни скривалища.