Смехът на Блей беше рязък и скован.

— Боже, не. Никоя не е за мен.

Куин се намеси в разговора, като настани огромното си тяло между тях.

— Ти как си, Сакс?

— Много добре. — Сакстън дори не погледна към Куин, докато отговаряше, а задържа цялото си внимание върху Блей. — Въпреки че родителите ми искат да напуснат Колдуел. Аз обаче, не съм склонен да го направя.

Тъй като изпитваше необходимост да гледа в друга посока, Блей се зае да пие газираната си напитка и да брои плуващите вътре кубчета лед.

— А ти защо си тук? — попита Сакстън. Настъпи мълчание и най-накрая Блей вдигна поглед, учуден защо Куин не отговаря.

О, ясно. Сакстън не се беше обърнал към братовчед си.

— Няма ли да кажеш нещо, Блей? — настоя Куин и направи гримаса.

За първи път от… боже, струваше му се, че беше за първи път изобщо… той застана очи в очи с най-добрия си приятел. Не че му се налагаше да събере сили, за да го направи. И както винаги разноцветният поглед беше насочен към друг. Куин бе отправил към Сакстън преценяващ поглед, от който някой по-малодушен би се свил от притеснение. Но братовчедът на Куин или не забелязваше, или не го беше грижа.

— Отговори ми, Блейлок — промърмори мъжът и Блей прочисти гърло.

— Тук сме да помогнем на приятел.

— Възхитително. — Сакстън се усмихна и разкри блестящите си зъби. — Знаеш ли, мисля, че не е зле да излезем някой път.

— Разбира се. Звучи чудесно. Ето номера ми. — Гласът на Куин звучеше раздразнено.

Точно завърши да диктува цифрите, когато Джон, Трез и Ай Ем се върнаха. Последваха представяне и разговор, в който Блей не взе участие. Той допи напитката си и отиде да сложи чашата в миялната машина. Докато минаваше покрай Сакстън, той му подаде ръка.

— Радвам се, че се видяхме.

По рефлекс Блей пое предложената му длан… и след като си стиснаха ръцете, той осъзна, че в неговата имаше визитна картичка. Прикри изненадата си, а Сакстън се усмихна. Блей я пъхна в джоба си, а Сакстън погледна към Куин.

— Ще ти се обадя, братовчеде.

— Да. Разбира се.

Сбогуването беше значително по-малко дружелюбно от страна на Куин, но Сакстън отново не го беше грижа или не забеляза, като второто беше трудно да се повярва.

— Ще ме извините ли? — каза Блей, без да се обръща към някого конкретно. Излезе от ресторанта сам и в мига, когато пристъпи под козирката, запали цигара и се облегна назад на хладната тухлена стена, като опря тока на ботуша си във фасадата на сградата.

Докато пушеше, извади визитката. Беше изработена от плътен кремав картон, а буквите бяха гравирани, а не отпечатани — естествено. Шрифтът беше типичен за старата школа. Приближи я към носа си и вдъхна аромата на парфюм.

Беше хубав. Много хубав. Куин не признаваше такива неща… По тази причина през повечето време миришеше на кожа и секс.

Преди да прибере визитката обратно в джоба си, той вдъхна отново бавно и продължително. Не беше свикнал да получава внимание. Или да бъде заговарян. Винаги той правеше първата крачка. И откакто се помнеше, целта му винаги е била Куин.

Вратите се отвориха със замах и отвътре се появиха приятелите му.

— Не обичам цигарен дим — изсумтя Куин и размаха ръка, за да отпъди облака, който току-що беше излязъл от устата на Блей.

Блей изгаси цигарата в тока на ботуша си и я пъхна в джоба.

— Къде отиваме?

— В парка „Екстрийм“ — изписа Джон, — онзи до реката. Дадоха ни и друга следа, но тя изисква няколко дни планиране.

— Този парк не е ли свърталище на гангстери? — попита Блей. — Наоколо не гъмжи ли от полиция?

— Защо те тревожат ченгетата? — засмя се Куин рязко. — Ако загазим, Сакс винаги може да дойде и да ни отърве, нали така?

Блей погледна Куин и този път нямаше да е зле да се беше подготвил. Синьо-зеленият поглед на Куин беше закован в него и в мига, в който регистрира този факт, в гърдите му трепна старата и позната възбуда.

По дяволите… Това е мъжът, когото обичам, помисли си Блей. И винаги щеше да обича. Заради извивката на челюстта му и тъмните смръщени вежди, заради пиърсингите на ухото и плътната долна устна, както и гъстата и лъскава черна коса, златистата кожа и мускулестото тяло. Заради това как се смееше и никога не плачеше. Заради белезите в душата му, за които никой не знаеше, и убедеността, че без да се замисли, би се втурнал на помощ в горяща сграда, разпра или автомобилна катастрофа. Заради всичко, което Куин беше и щеше да бъде, докато е жив.

Но едно нещо никога нямаше да се промени.

— Какво никога няма да се промени? — попита Куин и се намръщи.

По дяволите. Беше го казал на глас.

— Нищо. Ще тръгваме ли, Джон?

Джон хвърли поглед към единия, а после към другия и кимна.

— Имаме само три часа до изгрева. Да побързаме.

6.

— Обожавам начина, по който ме гледаш.

Намиращата се в противоположния ъгъл на стаята Хекс не отговори на Леш. Ако се съдеше по начина, по който се беше строполил пред бюрото с едното рамо по-високо от другото, тя реши, че вероятно е извадила ръката му от ставата. И това не беше единственото нараняване. По брадичката му се стичаше черна кръв от разцепената устна, а след удара в бедрото му се беше появил оток.

Очите му обхождаха тялото й, но тя не си направи труда да се прикрие с ръце. Ако той се готвеше за втори рунд, на нея й беше нужна всяка капка останала сила. А и свенливостта имаше смисъл, ако те е грижа за тялото ти, а това не важеше за нея от години.

— Вярваш ли в любовта от пръв поглед? — попита Леш, после с изпъшкване се надигна от пода и му се наложи да се подпре на бюрото, докато проверяваше състоянието на ръката си. — Вярваш ли? — настоя.

— Не.

— Циничка. — Той тръгна с накуцване към сводестия отвор, водещ към банята. Застана на вратата и опря едната си длан в стената. Обърна лице наляво и пое дълбоко въздух. С рязко движение намести ръката си и изруга високо. Известно време постоя облегнат на стената, като дишаше тежко, а порязванията по лицето му оставяха петна от черна лесърска кръв по бялата дограма. Обърна се към нея и се усмихна.

— Какво ще кажеш да вземем душ заедно? — Тя не отвърна и той поклати глава. — Не? Жалко.

Леш изчезна в облицованото с мрамор помещение и след миг се разнесе шум от течаща вода.

Едва когато чу, че е влязъл под душа и усети аромата на сапуна, тя си позволи внимателно да раздвижи краката и ръцете си. Никаква слабост. Не му показваше никаква слабост. Като причината не беше само желанието й да демонстрира сила пред него, за да го накара да се замисли, преди отново да се захване с нея. Природата й отказваше да се подчини на когото и да било. По-скоро би умряла, борейки се.

Така беше устроена. Беше непобедима. И в случая не ставаше дума за егото й, а за натрупания с годините опит. Без значение какво й причиняваха, тя можеше да го понесе.

Но, мили боже, мразеше да се бие с него. Мразеше всичко случващо се.

Когато малко по-късно той се появи от банята, беше чист и вече бе започнал да се възстановява, синините избледняваха, драскотините изчезваха, костите като по чудо зарастваха. Този неин късмет. Проклетникът беше като навит на пружина.

— Отивам да се видя с баща си. — Когато се приближи към нея, тя оголи зъби, което явно му достави удоволствие. — Обичам нежната ти усмивка.

— Това не е усмивка, задник такъв.

— Както и да го наричаш, харесва ми. И някой ден ще те представя на скъпия ми стар татко. Имам големи планове за нас двамата.

Леш се наведе към нея, без съмнение с намерението да я целуне, но от гърлото й се разнесе ръмжене и той спря, променяйки решението си.

— Ще се върна — прошепна. — Любов моя.

Той знаеше, че Хекс мрази, когато й говори така и затова тя не реагира по никакъв начин. Не направи и саркастична забележка, когато той се обърна и излезе.

Колкото повече отказваше да играе играта му, толкова по-объркан и привлечен от нея се чувстваше той, а това проясняваше главата й.

Докато го слушаше как се движи в съседната стая, тя си го представи как се облича. Държеше дрехите си там. Беше ги преместил, след като бе станало ясно как ще се развиват нещата между тях. Той не обичаше хаоса и беше чувствителен, когато ставаше дума за облеклото му. Когато го чу да слиза по стълбите, пое дълбоко въздух и се надигна от пода. Банята още беше пълна с пара и затоплена от неговия душ и макар да ненавиждаше да използва същия сапун като него, намиращото се върху кожата й беше още по-ненавистно. В мига, когато пристъпи под горещата струя, мраморните плочки под краката й се покриха с черно и червено заради двата вида кръв, която беше отмита от тялото й и изчезна в канала. Беше бърза с насапунисването и изплакването, защото макар Леш да бе излязъл само преди секунди, с него никога нищо не се знаеше. Понякога се връщаше веднага, а друг път не се появяваше по цял ден.

Повдигаше й се от миризмата на луксозния френски сапун, за който Леш настояваше да бъде поставян в банята му, но вероятно повечето жени биха се насладили на комбинацията от лавандула и жасмин. Искаше й се да има от сапуна на Рив. Макар че той без съмнение щеше да причини щипане заради раните й. Но на нея страданието й допадаше и мисълта да се изтърка, докато не свали кожата си, й изглеждаше привлекателна.