— Бъдете… Бъдете добри към нея.

— Ще бъдем. — Мъжът понечи да се обърне, но спря на място. — Няма да се върнете за нея, нали?

Дариъс поклати глава, неспособен да откъсне очи от пелената, изработена от майката.

— Тя ви принадлежи така, както ако беше ваша родна дъщеря. Поверяваме я на любезните ви грижи и вярвам, че ще се отнасяте добре към нея.

Мъжът се приближи към него и го стисна над лакътя, за да му покаже съчувствие и да му вдъхне увереност.

— Постъпихте мъдро, като ни се доверихте. И знайте, че винаги сте добре дошли да я посетите и да видите как е.

Дариъс наклони глава.

— Благодаря. Нека благословената Скрайб Върджин бъде щедра и милостива към вас.

— Също и към вас.

След това мъжът пристъпи през прага на дома си, вдигна длан, за да се сбогува и затвори входната врата зад себе си и бебето.

Жребците пръхтяха и потрепваха нервно с копита, а Дариъс ги заобиколи и хвърли поглед през прозореца, като се надяваше да види… Сред чистите чаршафи на леглото, близо до огнището, лежеше жена с лице, обърнато към пламъците. Беше бледа като завивките си, а празният поглед в очите й му напомни за жената, преминала в Небитието пред неговото собствено огнище.

Тя не се надигна, нито погледна към своя хелрен, когато той влезе в спалнята и за един кратък миг Дариъс си помисли, че е допуснал грешка. Но бебето очевидно издаде някакъв звук, защото жената внезапно обърна глава.

Докато съзерцаваше малкото вързопче, тя отвори уста. На красивото й лице най-напред се изписа объркване, а после благоговение. Бързо отметна завивката и се протегна към бебето. Ръцете й трепереха така силно, че на мъжа й му се наложи да положи малкото върху гърдите й… Но тя успя да задържи новородената си дъщеря на място без негова помощ.

Очите на Дариъс се напълниха със сълзи заради силния вятър. Наистина причината беше само във вятъра и в нищо друго.

Той потърка лицето си с длан и си каза, че сега вече всичко е на мястото си… Въпреки че чувстваше тъга в сърцето си. Конят зад гърба му изпръхтя, направи няколко крачки назад и опъна юздите, а огромните му копита заудряха по земята. При този звук жената погледна уплашено към прозореца и притисна безценния си дар още по-плътно до себе си, сякаш за да го защити. Дариъс се обърна и забърза с невиждащи очи към жребеца си. С един скок се озова на гърба на огромното животно и пое контрола над него, като овладя мощта и яростта, които се излъчваха от всеки мускул и всяка кост.

— Тръгваме към Девън — заяви Дариъс, който се нуждаеше от някаква цел много повече, отколкото се нуждаеше от въздух. — Говори се, че там имало лесъри.

Тормент хвърли поглед към къщата.

— Но дали… В състояние ли си да се биеш точно сега?

— Войната не се интересува от психическото състояние на който и да е мъж.

Понякога дори беше по-добре да не си съвсем на себе си.

Тормент кимна.

— Напред към Девън тогава.

Дариъс даде на жребеца си онова, което той искаше, и бойният му кон се понесе напред, галопирайки през гората и разоравайки пръстта с копитата си. Вятърът, който брулеше лицето на Дариъс, пресуши сълзите, но не направи нищо за болката в сърцето му.

Докато яздеше обратно към бойното поле, той се запита дали някога отново щеше да види бебето… но знаеше отговора. Нямаше начин пътищата им пак да се кръстосат. Как би могло да се случи подобно нещо? Какви странни събития и прищевки на съдбата биха ги събрали повторно?

Та това би било предизвикателство към провидението.

О, мъничка, родена в скръб, но незабравима.

Винаги щеше да притежава част от сърцето му.

73.

По-късно Хекс щеше да каже, че добрите неща, както и лошите, идваха по три. Не беше имала личен опит в това отношение… За „добрите неща“, не за бройката.

Благодарение на кръвта на Джон Матю и умелата работа на доктор Джейн тя беше на крак още на следващата нощ след схватката с Леш и знаеше, че се е върнала към нормалното си състояние, защото беше поставила коланите си. И подстрига косата си. И отиде до къщата си на река Хъдсън за дрехи и оръжия.

И прекара около четири часа, правейки секс с Джон. Също така се беше срещнала с Рот и явно се беше сдобила с нова работа. Слепия крал я покани да се присъедини към братята и битките им. След първоначалния й шок той беше подчертал, че уменията й са изключително полезни и повече от желани в тази война… И сега щеше да й се удаде възможност да убие някой и друг лесър. Страхотна идея. Беше напълно приемлива за нея.

Освен всичко друго се беше нанесла официално в стаята на Джон. Кожените й панталони и тениските й висяха в дрешника му редом с неговите, ботушите им бяха подредени в стегната редица, а всичките й ножове, пистолети и други играчки стояха заключени в огнеупорната му каса. Дори мунициите им бяха складирани заедно.

Прекалено много романтика.

Да, всичко вървеше по план.

С изключение на факта, че сега седеше на това огромно легло и потъркваше кожените си панталони с потни длани вече почти половин час. Джон беше слязъл да потренира във фитнеса преди церемонията и тя се радваше, че си е намерил занимание другаде. Не искаше да я види така нервна.

Защото се беше оказало, че в добавка към фобията й от медицинските процедури имаше и още един малък проблем. От мисълта да застане пред публика и да бъде център на внимание по време на церемонията по обвързването, стомахът й се свиваше. Изненадата не беше кой знае каква. Все пак в работата й като професионален убиец винаги целеше да остава незабелязана. А и тя си беше интровертен тип по две причини: обстоятелствата и характера й.

Изтегли се нагоре върху възглавниците и се облегна на таблата на леглото, кръстоса крака в глезените и взе дистанционното. Малкото черно приспособление марка „Сони“ веднага се захвана със задълженията си, на екрана се появиха образи и тя започна да сменя каналите със скоростта на пулса си.

Не беше само проблемът, че на церемонията по обвързването щяха да присъстват много гости. Премисляйки всичко тя се запита как ли би протекла церемонията, ако бе водила нормален живот. В нощи като тази повечето жени щяха да облекат рокля, подготвена специално за случая, и да си сложат семейните бижута. А после щяха да очакват с нетърпение предаването им на техния избраник от гордите им бащи, а майките им щяха да подсмърчат, докато произнасят клетвите си. Хекс щеше да мине по пътеката съвсем сама, облечена в кожени панталони и тениска, защото това бяха единствените дрехи, които някога беше притежавала.

Докато телевизионните канали се сменяха пред очите й, пропастта между нея и „нормалното“ й изглеждаше огромна като самата история на живота й и представата за „нормално“. Всички факти — от смесената й кръв до почтената двойка, която я беше отгледала и случилото се с нея след напускането на дома им — бяха издълбани в студения камък на миналото.

Нищо не можеше да ги промени.

Поне беше научила, че онези чудесни мъж и жена, които се бяха опитали да я отгледат като свое собствено дете, най-накрая се бяха сдобили с бебе. Синът им беше пораснал здрав и силен, беше се обвързал и ги беше дарил с внуци. Всичко това правеше раздялата с тях по-поносима. Но всичко друго в живота й, с изключение на Джон, имаше лош завършек. Боже, вероятно именно това беше основната причина за нейната нервност. Обвързването й с Джон й се струваше прекалено хубаво, за да е истина… Тя се намръщи и се надигна в леглото. После разтърка очи. Това, което виждаше на екрана, не беше възможно… Или пък беше?

Опита се бързо да уцели правилния бутон, за да увеличи звука…

— … призракът на Ратбун, който се подвизава в това имение от времето на Гражданската война. Какви изненади очакват нашите изследователи на паранормалното?

Гласът зад кадър замлъкна, а камерата се приближаваше все повече и повече към портрет на мъж с тъмна коса и налудничав поглед. Мърдър.

Би разпознала това лице при всякакви обстоятелства.

Скочи от леглото и се втурна към телевизора… като че това щеше да помогне. На екрана се появи картината на красива гостна стая, последвана от панорамни кадри от парка около бяла плантаторска къща. Говореха за специално предаване на живо… По време на което щяха да се опитат да покажат призрака на активист от Гражданската война, за когото имаше безброй твърдения, че все още броди из коридорите и земите на имението, в което някога беше живял.

Отново се заслуша в коментарите, като отчаяно се опитваше да разбере къде е въпросното имение. Вероятно би могла… Съвсем близо до Чарлстън, Южна Каролина. Там се намираше. Отстъпи назад, прасците й се блъснаха в леглото и тя седна. Първата й мисъл беше да отиде на място и да провери дали става въпрос за бившия й любовник или за истински призрак. Или пък просто някой амбициозен телевизионен продуцент вдигаше прекалено много шум.

Но логиката надделя над първоначалния й импулс. Последния път, когато беше видяла Мърдър, той й даде ясно да разбере, че не желае да има нищо общо с нея. Само защото образът върху някакво старо маслено платно прилича на него, не означаваше, че той се е настанил във въпросното имение и се прави на Каспар.