Когато стигна до дневната, си спомни как я бе грабвал в обятията си и я бе карал да танцува с него, докато той тананикаше валсова мелодия в ухото й. Тя му беше подхождала толкова много. Тялото й беше създадено за него, както и неговото — за нея.

Когато стигна до входната врата… си припомни как се беше прибирал с цветя. На всяка годишнина. Любими й бяха белите рози.

Стигна до алеята и се обърна с лице към гаражите, съсредоточи вниманието си върху клетката отляво, по-близката до къщата.

Същата, от която Уелси беше излязла със своя рейндж роувър онзи последен път. След нападението срещу нея братята бяха взели джипа и се бяха отървали от него. Тор дори не беше поискал да научи какво се беше случило с него. Никога не беше питал. И никога не би го направил.

Ароматът на парфюма и кръвта й бяха нещо, което не би могъл да понесе дори хипотетично.

Поклати глава, докато се взираше в затворената врата. Никога не знаеш кога е последният път, когато виждаш някого. Не знаеш, че това е последната ви разправия или последния път, когато правите секс или че се вглеждаш в очите на любимата си за последно. Но веднъж отиде ли си, не можеш да спреш да мислиш за това ден и нощ.

Заобиколи гаража и откри вратата, която търсеше. Блъсна я с рамо, за да я отвори. По дяволите, още миришеше по същия начин — на бетон, на маслото от корвета му, на изпаренията от косачката и машината за отстраняване на плевели. Натисна ключа на лампата. Помещението беше като музей на една отдавна отминала епоха. Разпознаваше предметите от един живот, в който те бяха намирали приложение… Но със сигурност нямаха място в настоящото му съществуване.

Тор се опита да се концентрира. Отиде до стълбището, водещо към втория етаж. Таванското помещение над гаража беше напълно довършено и отоплено. Беше пълно с еклектична смесица от сандъци от деветнайсети век, кашони от двайсети век и пластмасови контейнери от двайсет и първи век. Дори не погледна онова, което беше дошъл да вземе, а хвана раклата, в която то се пазеше открай време и я затътри на долния етаж. Нямаше как да се дематериализира с нея обаче.

Щеше да му е нужен превоз. Защо не се беше сетил за това? Хвърли поглед през рамо и видя шевролета „Стинг Рей“ от шейсет и четвърта година, който собственоръчно беше възстановил. Беше прекарвал часове над двигателя и корпуса, понякога дори и през деня… а това влудяваше Уелси.

„Хайде, скъпа, покривът няма да се разтвори над главата ми.“

„Тор, казвам ти, че прекаляваш.“

„Хм, дали да не прекаля и с нещо друго?“

Той стисна очи и прогони спомена. Отида до колата, като се чудеше дали ключът все още е на мястото си… Бинго.

Отвори шофьорската врата и се настани зад волана. Гюрукът беше свален, както винаги, защото той не би могъл да се побере вътре, ако покривът беше на мястото си. Натисна педала на съединителя с десния си крак и завъртя ключа… Колата нададе рев, като че беше чакала прекалено дълго и й беше омръзнало да бъде пренебрегвана. Резервоарът беше наполовина пълен, нивото на маслото беше добро и двигателят работеше отлично.

Десет минути по-късно той отново включи алармената инсталация и излезе от гаража на заден ход, с раклата, привързана отзад. Закрепването й беше лесно. Беше постлал одеяло, за да предпази боята, после беше наместил сандъка и накрая го беше овързал здраво.

Все пак щеше да се наложи да се движи бавно. Което не беше проблем. Макар че нощта беше студена и ушите му замръзнаха, преди да беше успял да измине и няколко километра. Но отоплението работеше здраво, а и чувстваше волана стабилен в ръцете си. Докато пътуваше обратно към имението на Братството, имаше усещането, че е преминал през смъртоносно изпитание. Въпреки това не чувстваше триумф, че го бе издържал.

Но все пак беше сложил край на един етап от живота си. И както Дариъс би казал, беше готов да гледа напред.

Поне що се отнасяше до изтребването на врага.

Да, нямаше търпение да започне. От тази вечер това щеше да бъде смисълът на живота му. И той беше готов да се заеме със задълженията си.

72.

Отнесоха новороденото в новия му дом, яздейки бойните си коне. Семейството, което щеше да го осинови, живееше през няколко села и вечерта след раждането Дариъс и Тормент потеглиха напълно въоръжени, осъзнавайки, че можеха да бъдат нападнати по пътя. Със сламения си покрив и каменните си стени, къщата, която търсеха, не се различаваше много от дома на Дариъс. Ограждащите я дървета й осигуряваха защита от прищевките на времето, а в обора отзад имаше кози, овце и крави.

Домакинството имаше дори и доген, както Дариъс беше научил предишната вечер, когато беше дошъл да се срещне с това скромно, но почтено семейство. Не се беше запознал обаче с жената в дома. Тя не беше в състояние да приема посетители и той беше разговарял с мъжа под навеса пред къщата. Когато двамата с Тормент дръпнаха юздите, конете спряха, но отказаха да стоят кротко. Огромните жребци бяха отгледани, за да участват в битки, а не за кротка езда и когато Дариъс скочи от своето седло, помощникът му едва успя да подчини животното, благодарение на силните си ръце. През целия път Дариъс беше обмислял решението си, но сега, когато бяха пристигнали, знаеше, че мястото на бебето е тук.

Приближи вратата със скъпоценния товар в ръцете си. Отвори им господарят на дома. Очите на вампира блестяха на лунната светлина, но не от радост. Това добродетелно семейство беше преживяло много сходна загуба… и именно така Дариъс ги беше открил.

Вампирите поддържаха контакти помежду си също както хората, споделяха истории и изказваха съболезнования. Дариъс се поклони на мъжа въпреки по-високото си положение в обществото.

— Приветствам ви в тази студена нощ.

— И аз ви приветствам, сър. — Мъжът се поклони много ниско и когато се изправи, добродушният му поглед се насочи към малкото вързопче. — Вече почувствах топлина.

— Да, наистина. — Дариъс разгърна леко одеялцето и отново обходи с поглед малкото личице. Тези очи, тези запленяващи оловносиви очи се взряха в него. — Бихте ли искали… първо да я огледате? — Гласът му пресекна, защото не искаше никой да съди детето. Нито сега, нито когато и да било… Беше направил всичко по силите си, за да не позволи това да се случи. Разбира се, не беше споделил с вампира при какви обстоятелства е било заченато. Как би могъл да го стори? И тъй като нямаше очевидни белези, издаващи другата същност на момиченцето, никой никога нямаше да научи за това.

— Няма нужда да го правя. — Мъжът поклати глава. — Тя е благодат, която ще запълни празните ръце на моята шелан. Казахте, че е здрава, това е единственото, което има значение.

Дариъс въздъхна с облекчение — дори не беше разбрал, че е затаил дъх — и отново погледна към новороденото.

— Сигурен ли сте, че желаете да я дадете? — попита тихо мъжът. Дариъс хвърли поглед назад към Тормент. Очите на младия мъж пламтяха, когато отвърна на погледа му, възседнал тъпчещия на място жребец. Тялото му на боец, облечено в черни кожени дрехи, оръжията на гърдите и седлото му — всичко във вида му говореше за война, смърт и кръв. Дариъс беше наясно, че той самият представлява подобна гледка. Обърна се към мъжа и се покашля.

— Ще ми позволите ли едно своеволие?

— Да, господине. Можете да ме помолите за всичко.

— Аз… Бих искал да й дам име.

Мъжът отново се поклони ниско.

— Това ще бъде много мил жест.

Дариъс погледна над рамото на цивилния към вратата на къщата, която предпазваше от студа навън. Някъде вътре имаше жена, оплакваща детето си, умряло малко след раждането. В интерес на истината той самият изпитваше частица от тази огромна празнота, докато се готвеше да предаде на друг пеленачето в ръцете си. Когато си тръгнеше от тази гориста долчинка, част от сърцето му завинаги щеше да остане тук, при това разбито семейство, което сега отново щеше да бъде щастливо… Но малката заслужаваше любовта, очакваща я тук.

Дариъс произнесе със звучен глас:

— Ще се казва Хексания.

Мъжът отново се поклони.

— Благословена. Да, името й подхожда чудесно.

Последва дълга пауза, през която Дариъс отново насочи възхитения си поглед към ангелското личице. Не знаеше кога ще я зърне отново. Сега това беше нейното семейство. Не беше редно да бъде отглеждана от двама воини… и щеше да е по-добре, ако те не се намесваха в живота й. Започнеха ли двама бойци да посещават редовно това спокойно селце, без съмнение щяха да възникнат въпроси и вероятно това би застрашило тайната около зачеването и раждането й.

За да я защити, той трябваше да изчезне от живота й и така да й осигури нормално съществуване.

— Господине? — заговори вампирът кротко. — Сигурен ли сте в това, което правите?

— Простете ми. Да, разбира се… Напълно сигурен съм. — Дариъс почувства как гърдите му горят, когато се наведе и положи малкото момиченце в ръцете на непознатия. Нейният баща.

— Благодаря… — Гласът на мъжа пресекна, когато пое малкото вързопче. — Благодаря ви за светлината, която ни дарихте в непрогледния мрак. Има ли нещо, с което можем да ви се отплатим?