Малкото отвори широко очи и се втренчи в Дариъс, повдигайки съсредоточено вежди. С усещането за поетото бреме, той осъзна колко уязвимо бе малкото вързопче… Оставено съвсем само на студа, то би умряло до часове.

Трябваше да направи онова, което беше редно. Трябваше да се погрижи за момиченцето и да стори нужното. Със започването на живота му, толкова много обстоятелства бяха против него, а сега беше останало и сираче. Най-скъпа Скрайб Върджин, той щеше да се погрижи за бебето, дори това да беше последното му дело на земята.

Чу се прошумоляване и когато Дариъс погледна през рамо видя, че Тормент беше увил тялото на жената в чаршаф и я беше взел на ръце.

— Аз ще се заема с нея — заяви момчето. Само че… гласът му не звучеше като на момче, а като на напълно зрял мъж. — Аз… ще се погрижа за нея. — Масивните и силни ръце на Тормент обгръщаха мъртвата, сякаш беше жива. Притискаше я към гърдите си с нежност и грижа.

Дариъс прочисти гърло, разтревожен дали раменете му бяха достатъчно силни да понесат такъв товар. Как щеше да поеме нова глътка въздух… как щеше да продължи да бие сърцето му… каква ще е следващата стъпка, която ще предприеме?

Истината беше, че се бе провалил. Беше освободил жената, но в крайна сметка я беше предал…

Но в следващия миг се стегна и се обърна към своя помощник.

— Ябълковото дърво…

Тормент кимна.

— Да. И аз си мислех за него. Ще я отнеса там, въпреки бурята.

Не беше изненадващо, че момчето беше готово да се сражава със стихиите, за да погребе жената. Без съмнение имаше нужда да се захване с нещо, за да облекчи агонията си.

— Ще се наслаждава на цветовете през пролетта и на песните на птиците, подскачащи по клоните.

— Ами бебето?

— Ще се погрижим и за нея. — Дариъс се взря надолу в малкото личице. — Ще я поверим на някой, който ще я отгледа по начина, по който заслужава. — Истината е, че не можеха да я задържат при себе си. Бяха навън, за да се бият по цяла нощ и войната нямаше да спре заради нечия лична трагедия… Войната не спираше заради никого и нищо. А и детето имаше нужда от неща, които двама мъже, макар и изключително добронамерени, не биха могли да му осигурят.

Имаше нужда от майчински грижи.

— Нощта настъпи ли вече? — попита дрезгаво Дариъс, когато Тормент се насочи към вратата.

— Да — отговори младият мъж и освободи резето. — И се боя, че ще остане нощ завинаги.

Вратата се отвори рязко, блъсната от силния вятър и Дариъс се преви, за да защити бебето. Когато студеният порив беше спрян, той погледна надолу към мъничкия нов живот. Проследи чертите на лицето на момиченцето с върха на пръстите си, разтревожен за годините, които й предстояха. Дали щяха да бъдат по-благосклонни към нея от обстоятелствата около раждането й?

Той се помоли да е така. Помоли се някой ден да си намери достоен мъж, самата тя да роди дете и да води нормално съществуване в техния свят. И той щеше да направи всичко възможно, за да й предостави именно това. Дори това да означаваше да се раздели с нея.

71.

Когато на следващата вечер нощта се спусна над имението на Братството, Тормент, син на Харм, пъхна оръжията си по местата им и извади якето си от дрешника. Не излизаше да се бие, но въпреки това имаше чувството, че му предстои да се срещне с враг. И щеше да отиде сам. Беше поръчал на Ласитър да разпусне, да си оправя педикюра или да се занимава с някоя подобна глупост, защото имаше нещо, което трябваше да свърши сам.

Падналият ангел просто беше кимнал и му беше пожелал успех. Като че ли знаеше през какъв точно огнен обръч се канеше да премине Тор. Боже, фактът, че нищо не успяваше да го изненада, беше почти толкова вбесяващ, колкото и всичко друго у него.

Но работата беше там, че Джон бе дошъл преди около половин час, за да съобщи радостната новина. Усмихваше се така широко, че имаше голяма вероятност лицето му да замръзне в това си състояние, а това беше наистина прекрасна гледка. Животът можеше да бъде толкова странен. А това в повечето случаи означаваше, че нещастия застигаха онези, които не ги заслужаваха. Не и в този случай обаче. Не и в този, слава богу.

Беше му трудно да посочи две създания, които да бяха по-достойни за щастие.

Тор напусна стаята си и закрачи по коридора със статуите. Радостната вест за обвързването на Хекс и Джон се беше разнесла из домакинството и беше подействала като така необходимата им стимулираща инжекция. Особено за Фриц и останалите догени, които обожаваха да устройват големи тържества. И ако се съдеше по звуците, разнасящи се от долния етаж, вече бяха започнали с подготовката. Или беше това, или банда рокери си бяха организирали състезание във фоайето. Не. Оказа се, че бръмченето идва от няколко машини за полиране.

Тор поспря, опря ръце в парапета и се загледа надолу към мозайката във фоайето, където бе изобразено цъфтящо ябълково дърво. Докато наблюдаваше догените, лъскащи клоните и ствола, той реши, че на моменти животът умее да бъде справедлив и честен. Наистина беше така. И заради това успя да събере нужните му сили за онова, което се канеше да стори.

След като слезе по главното стълбище на бегом, той помаха на догените, докато отскачаше от пътя им, и после се втурна навън. В двора пое дълбоко въздух и се стегна. Имаше два часа до церемонията, което беше добре. Не беше сигурен колко време щеше да му е нужно.

Затвори очи и се дематериализира, за да приеме форма на терасата на дома си, къщата, в която той и любимата му бяха живели цели петдесет години.

Когато вдигна клепачи, не погледна към къщата. Вместо това вдигна глава и заоглежда нощното небе над покрива. Звездите се виждаха непомрачени от блясъка на луната, която все още не се беше издигнала достатъчно високо.

Къде ли бяха неговите мъртви, почуди се той. Кои сред многобройните миниатюрни светлинки бяха душите на онези, които бе изгубил? Къде ли бяха неговата шелан и детето им? Къде беше Дариъс? Къде бяха всички онези повалени по тежкия път, по който крачеха собствените му ботуши и оттеглили се във вечността на Небитието?

Дали наблюдаваха какво се случва тук долу? Дали виждаха добрите и лошите дела? Липсваха ли им онези, които бяха останали след тях? Знаеха ли колко липсват на близките си те самите?

Тор бавно сведе глава и си наложи да се стегне. Но болката беше нетърпима, дори само от гледката на мястото. Символиката беше недвусмислена — огромна дупка във фасадата на къщата му. От стъклената плъзгаща се врата на някогашната стая на Джон беше останала само рамката.

Подухна лек ветрец и завесите в стаята се развяха леко.

Беше толкова очевидно. Самият той приличаше на къщата. След загубата на Уелси, у него беше останала една празна дупка. Все още му беше трудно дори мислено да назове името й. А камо ли да го произнесе.

Встрани от къщата бяха струпани шперплатови плоскости, както и кутия с пирони и чук. Фриц ги беше донесъл веднага след като Тор беше разбрал за станалото, но той бе наредил на догена да не поправя нищо.

Тор сам ремонтираше къщата си. Винаги.

Тръгна към къщата, а подметките на ботушите му стъпваха върху парчетата стъкло, осеяли плочите на терасата, и шумът го съпровождаше, докато не стигна до прага. Извади ключодържател от джоба си, насочи го към къщата и натисна бутона на алармата. Чу се далечно бипкане, което означаваше, че охранителната система е регистрирала сигнала и се беше изключила.

Вече можеше да влезе. Детекторите за движение бяха дезактивирани и той можеше да отвори всяка врата или прозорец в къщата.

Вече можеше да влезе вътре.

Да.

Вместо да прекрачи прага, той отиде до шперплатовите плоскости, взе една от тях и я занесе до счупената врата. Опря я на стената и се върна за пироните и чука.

Отне му около половин час да покрие дупката и когато се отдръпна, за да прецени работата си, реши, че изглежда ужасно. Останалата част от къщата имаше безупречен вид въпреки факта, че в нея не бе живял никой от убийството на Уелси насам. Всичко беше здраво залостено и някогашните членове на персонала бяха така добри да се грижат за градината и да проветряват къщата веднъж месечно, макар да се бяха преместили да служат на друго семейство извън града. Интересно, че когато се беше върнал към живота и се беше опитал да им плати за онова, което вършеха тук, те бяха отказали категорично. Бяха му върнали парите, придружени с любезна бележка.

Явно всеки скърбеше по свой собствен начин.

Тор постави чука и останалите пирони върху неизползвания шперплат и обиколи къщата. От време на време надничаше през прозорците. Всички завеси бяха спуснати, но независимо от това погледът му успяваше да проникне през плата, за да зърне призраците, живеещи между стените.

Видя себе си, седнал до кухненската маса, а Уелси готвеше изправена пред печката. Двамата имаха разправия заради това, че предишната нощ беше оставил оръжията си неприбрани. Отново. Боже, винаги го беше възбуждала, когато му триеше сол на главата.