Тя се засмя тихо.

— Между другото, мисля, че приключих с откровенията. Ти знаеш за мен всичко, което знам и самата аз.

— Добре… — Той не знаеше как да се изрази. Вдигна ръце и изписа бавно: — Не знам дали би склонила на такова нещо, но в тази къща има една жена, тя е шелан на Рейдж… и е терапевт и знам, че някои от братята са ползвали услугите й, за да сложат главите си в ред. Дали не би искала да поговориш с нея? Тя е много мила и дискретна… И може би ще ти помогне по отношение на миналото, както и на бъдещето.

Хекс пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли какво… Живях прекалено дълго, погребвайки гадостите дълбоко в себе си и виж докъде стигнах. Може да съм твърдоглава, но не съм глупава. Да… Бих искала да се срещна с нея.

Джон се наведе и притисна устни към нейните, а после се изтегна до нея. Тялото му беше изтощено, но сърцето му бе изпълнено с живот, а радостта му беше така чиста като слънчевата светлина, която вече не можеше да вижда. Беше нямо копеле с отвратително минало и нощна работа, включваща постоянни битки със злото и клане на живи мъртъвци. И въпреки всичко това… си беше намерил момиче. Беше намерил своето момиче, единствената си любов, неговия пирокант. Той, разбира се, не се самозалъгваше. Животът с Хекс в никакъв случай нямаше да бъде нормален… Добре, че си падаше по дивите преживявания.

— Джон?

Той подсвирна бодро.

— Искам да се обвържем както подобава. Пред краля и всички останали. Искам съюзът ни да бъде официален.

Е… Това не накара ли сърцето му да спре?

Той седна й я погледна, а тя се усмихна.

— Боже, какво изражение само! Какво? Не мислеше, че ще се съглася да бъда твоя шелан ли?

— Никога не бих предположил.

Тя леко се стегна от изненада.

— И беше склонен да го преглътнеш?

Беше трудно за обясняване, но отношенията помежду им стигаха по-далече от церемония по обвързването, издълбаването на името й върху гърба му или размяната на клетви пред свидетели. Трудно му беше да обясни защо е така… но тя беше липсващото парче от неговия пъзел, дванайсетата част в дузината, първата и последната страница на книгата му. И до известна степен това беше всичко, от което се нуждаеше.

— Всичко, което желая, си ти. Без значение под каква форма.

Тя кимна.

— Искам всичко да е по правилата.

Той отново я целуна нежно, тъй като не искаше да я нарани. После се отдръпна и произнесе с устни:

— Обичам те. И бих се радвал да бъда твой хелрен.

Хекс се изчерви. Наистина се изчерви. И той се почувства голям като планина.

— Добре, значи всичко е уговорено. — Тя докосна лицето му с ръка. — Ще се обвържем сега.

— Сега? На момента? Хекс… Ти дори не можеш да стоиш права.

Тя го погледна в очите и когато заговори, гласът й беше изпълнен с копнеж… истински копнеж.

— Тогава ти ще ме подкрепяш, нали?

Пръстите му обходиха лицето й. И в този миг по някаква странна причина почувства, че двамата попадат в обятията на вечността, преплетени в едно цяло… Свързани завинаги.

— Да — произнесе без глас. — Ще те подкрепям. Винаги ще го правя с най-голяма нежност, любов моя.

Устните им се сляха, а той си помисли, че това беше неговата клетва пред нея. Със или без церемония… Това беше клетвата му пред неговата жена.

70.

Трагедията се случи по време на една свирепа зимна буря и не беше предизвикана от продължителните родилни болки на жената. Крахът настъпи в рамките на едно мигване, но последствията промениха живота на мнозина.

— Не!

Викът на Тормент накара Дариъс, който държеше в ръце хлъзгавото новородено, да вдигне рязко глава. В първия миг не разбра причината за тревогата. Наистина имаше много кръв след раждането, но жената беше преживяла появата на бебето. Всъщност Дариъс тъкмо прерязваше пъпната връв и се канеше да увие малкото, за да й го покаже.

— Не! О, не! — Лицето на Тормент беше смъртно бледо, докато се протягаше напред. — О, най-скъпа Скрайб Върджин! Не!

— Защо…

В първия момент Дариъс не можеше да осъзнае ставащото. Като че ли… дръжката на кинжала на Тормент стърчеше между чаршафите, покриващи все още закръгления корем на жената. И бледите й, сега покрити с кръв ръце, бавно пуснаха оръжието и се плъзнаха от двете страни на тялото й.

— Тя го взе! — изстена Тормент. — От колана ми… Стана толкова бързо… Наведох се да я покрия и… тя го измъкна от ножницата.

Дариъс се взря в очите на жената. Погледът й беше прикован към огъня в огнището и докато животът я напускаше, по страната й се стече една-единствена сълза.

Дариъс се спъна в коритото с вода, докато се опитваше да стигне до нея, за да измъкне кинжала… Да я спаси… Да… Раната, която сама си беше причинила, беше смъртоносна, особено след тежкото раждане, което беше преживяла… Но той не можеше да не се опита да я спаси.

— Не изоставяй дъщеря си — каза и се наведе към нея с гърчещото се в ръцете му новородено. — Даде живот на съвсем здраво бебе! Погледни го! Погледни го!

Звукът от водните капки от преобърнатото корито му се струваше силен като оръжеен залп, но жената не отговори.

Дариъс почувства, че устните му се движат и му се струваше, че говори… но по някаква причина единственото, което успяваше да чуе, докато се молеше на жената да остане с тях, беше мекия ромон от разлятата вода. За доброто на дъщеря й, заради надеждата за бъдещето, заради връзката, която двамата с Тормент бяха готови да изградят, за да не се налага сама да отглежда детето си.

Почувства нещо върху панталоните си, намръщи се и погледна надолу.

Не беше вода. По пода се стичаше кръвта й.

— О, най-скъпа Скрайб Върджин… — прошепна той.

Жената беше избрала своя път и беше взела съдбата си в свои ръце. Последният й дъх не беше нищо повече от потръпване и тя отпусна глава на една страна, с очи, все още приковани към пламтящите цепеници… Но вече не виждаше нищо и беше напълно бездиханна. Плачът на новороденото и шумът от последните капки, стичащи се от коритото, бяха единствените звуци в колибата, които Дариъс успяваше да чуе. Именно жалният плач на малкото го накара да предприеме нещо, тъй като нямаше кой знае какво да се стори за разлятата вода и изгубения живот. Взе пелената, която бяха приготвили, внимателно пови миниатюрното невинно създание и го притисна към гърдите си. О, тази жестока съдба, довела до появата на това малко чудо. И сега какво?

Тормент погледна към него от другия край на окървавената родилна постеля, където лежеше вече изстиващото тяло, а очите му бяха изпълнени с ужас.

— Обърнах се настрани само за миг… Дано Скрайб Върджин ми прости… Но беше само за миг…

Дариъс поклати глава. Когато се опита да заговори, от устата му не излезе и звук, така че положи длан върху рамото на момчето и го стисна, за да му предложи поне малка утеха. Тормент придоби още по-унил вид, а плачът на малкото се усили. Майката я нямаше. Но дъщерята беше останала. Дариъс се наведе с този нов живот в ръцете си и изтръгна кинжала на Тормент от корема на жената. Сложи го настрани, а после склопи клепачите на невиждащите й очи и зави лицето й с чист чаршаф.

— Тя няма да отиде в Небитието — изстена Тормент и скри лице в шепите си. — Погуби се сама…

— Беше погубена от други. И най-тежкият от всички грехове е малодушието на баща й. Тя беше мъртва много отдавна. О, тази нейна безмилостна съдба, тя беше погубена отдавна… Дано Скрайб Върджин прояви такава милост в смъртта й, каквато тя не можа да срещне приживе.

О… Проклета… Жестока орис… Въпреки отчаянието си Дариъс доближи бебето до огнището, защото се тревожеше да не изстине на студения въздух. Когато двамата се озоваха пред огъня, то отвори уста в желание да засуче… И поради липса на по-добра алтернатива, той й предложи кутрето си.

С трагедията, все още носеща се във въздуха подобно на писък, Дариъс огледа на светлината от огъня миниатюрните черти върху дребното личице. Очите не бяха червени. И ръцете имаха пет пръста, а не шест. С нормални стави. Отгърна леко пелената, провери крачетата, корема… И установи, че ненормално удължените крайници, така характерни за гълтаните на грехове, ги нямаше.

В гърдите на Дариъс се надигна болка заради жената, която бе носила този живот в тялото си. Тя беше станала част от ежедневието им с Тормент… И макар че рядко говореше и никога не се усмихваше, той знаеше, че я е грижа за тях. Тримата бяха нещо като семейство. И сега тя им беше оставила това мъниче.

Дариъс загърна одеялцето и осъзна, че то беше единственото, с което жената беше признала неизбежността на предстоящото раждане. Собственоръчно беше изработила пелената, с която дъщеря й беше повита, и тя бе единственото, което я бе интересувало по време на бременността… Вероятно, защото е била наясно какъв ще бъде изходът. През цялото време е знаела какво ще стори.