Джон им обърна гръб, взе химикалката и започна да пише. Когато им подаде написаното, сенките се наведоха напред.

„Отлично сте наясно какво става. Стига сме си губили времето взаимно.“

Трез се засмя и дори Ай Ем се усмихна.

— Да, можем да разчетем чувствата ти. Просто реших, че ще имаш желание да обясниш. — Когато Джон поклати глава, Трез кимна. — Добре, разбирам и трябва да призная, че уважавам нежеланието ти да се говорят празни приказки. Кой друг знае, че имаш лични мотиви?

Джон отново написа нещо в бележника.

„Вероятно Рив, като се има предвид, че е симпат. Куин и Блей. Но никой от братята.“

Ай Ем се намеси.

— Татуировката, която току-що си си направил… с нея ли е свързана? — Джон се изненада за кратко, но после реши, че или успяват да подушат прясното мастило, или чувстват вибрациите на отмиращата болка. Бързо надраска отговора.

„Това не е ваша работа.“

— Добре, това го приемам — заяви Трез. — Чуй ме… Без да се обиждаш, но защо не можеш да се довериш на братята? Притесняваш се как ще приемат факта, че тя е симпат ли? Защото нямат проблем с Ривендж.

„Мисли с главата си. Разкрия ли се пред тях и обединим ли усилията си, за да я открием, всички ще очакват церемония по обвързването ни, когато се върне. Не мисля, че това ще й допадне. Ами ако е мъртва? Не искам да се взират в мен през масата по време на хранене и да се чудят кога ще се обеся в банята.“

Трез избухна в смях.

— Не мога да оспоря логиката ти.

„Така че имам нужда от съдействието ви. Помогнете ми да й помогна.“

Двете сенки се спогледаха и останаха смълчани задълго, а Джон реши, че провеждат безмълвен разговор един с друг.

След известно време насочиха вниманието си обратно към него и както винаги Трез беше този, който заговори.

— Ами… След като ти беше така любезен да си откровен с нас, ще ти отвърнем със същото. Този разговор ни поставя в много трудна ситуация. Отношенията ни с Ривендж са много близки, както знаеш. И той е въвлечен във всичко това лично, също като теб. — Джон се чудеше как да намери изход от ситуацията, когато Трез рече: — Но ще ти кажем… Никой от нас не знае нищо за нея. Нямаме представа къде е.

Джон преглътна тежко и си каза, че новините са лоши.

— Да, лоши са. Или е мъртва… или я държат някъде. — Трез изруга. — Аз също мисля, че Леш я е отвлякъл. И съм напълно съгласен, че той се опитва да изкарва пари по улиците и това е единственият начин да стигнем до него. Моето предположение е, че използва хора за дилъри, преди да ги привлече към Обществото на лесърите и залагам всичко, че ще започне да ги въвежда официално възможно най-скоро. Ще иска да упражнява пълен контрол върху пласьорите си и единственият начин да го постигне, е, като ги превърне в лесъри. Колкото до най-вероятните места за търговия, в моловете винаги се продава добре. Същото важи и за гимназиите, макар че те може да са проблем за вас заради дневната светлина. Търговците от фургоните, продаващи храна в общинските строителни зони, също винаги купуваха от нас. Много стока се пласираше и в парка на скейтбордистите „Екстрийм“. Под мостовете също се продава по нещо, но купувачите са главно бездомници, така че приходите от тях са минимални и едва ли биха заинтересували Леш.

Джон кимна и си помисли, че именно това беше информацията, за която бе дошъл.

„Ами доставчиците?“ — написа той. — „Ако Леш се надява да заеме мястото на Рив, няма ли да влезе във връзка с тях?“

— Да. Най-големият в града, Рикардо Бенлоиз, е доста трудно да бъде открит. — Трез хвърли поглед към брат си и последва ново мълчание. Когато Ай Ем кимна, Трез отново се обърна към Джон. — Добре. Ще се опитаме да ти набавим някаква информация за Бенлоиз или поне толкова, че да успееш да го проследиш при срещата му с Леш.

Джон заговори на езика на знаците, без да се замисли.

— Много ви благодаря.

Двамата кимнаха и Трез каза:

— Имам две условия. — Джон го подкани със знак да продължи. — Първо, не пазим тайни от Рив, така че ще му кажем за посещението ви. — Джон се намръщи, а Трез поклати глава. — Съжалявам, така стоят нещата.

— За нас е добре, че си решил да се разровиш надълбоко — намеси се Ай Ем. — Не че братята не го правят, но колкото повече са участващите в издирването, толкова повече шансове има тя.

На Джон това му беше ясно, но все пак искаше да запази нещата за себе си. Преди да успее да напише нещо, Трез продължи с условията си.

— Второ, трябва да ни предоставяш всяка информация, до която се добереш. Това властно чудовище Ривендж ни нареди да стоим настрана. Твоето идване при нас ни дава много удобно извинение да се намесим.

Джон се почуди защо Ривендж би вързал ръцете на двамата бойци, когато Ай Ем обясни:

— Реши, че може да бъдем убити.

— Със същия успех можеше да ни прикове с вериги към стената — сви рамене Трез. — Именно това беше причината да се съгласим да се срещнем с теб. В мига, когато получихме съобщението ти, знаехме…

— … че това е шансът…

— … който търсехме.

Докато сенките се допълваха един друг, Джон пое дълбоко въздух. Поне разбираха мотивите му.

— Наистина разбираме. — Трез вдигна юмрук и Джон го удари със своя, а той кимна. — Нека запазим казаното в този частен разговор помежду си.

Джон се наведе над бележника.

„Не каза ли, че ще уведомиш Рив за идването ми?“

Трез прочете написаното и отново се засмя.

— О, ще му кажем, че си дошъл и си поръчал храна.

Ай Ем се усмихна мрачно.

— Но не е нужно да научава за останалото.



След като Трез и Джон отидоха отзад, Блей допи колата си, като наблюдаваше с периферното си зрение Куин, който не спираше да крачи наоколо, сякаш му бяха отрязали крилете и това не му допадаше. Не можеше да понесе, че го бяха оставили встрани. Независимо дали ставаше дума за вечеря, среща или сбиване, той държеше да има право на пълен достъп. Мълчанието му беше по-ужасно и от ругатните. Блей стана и отиде зад бара с празната чаша в ръка. Докато си сипваше още от газираната напитка върху кубчетата лед, той се зачуди защо харесваше толкова приятеля си. Той самият беше от учтивите, докато Куин беше по-скоро от типа „разкарай се и умри“.

Явно противоположностите се привличаха. Или поне при него беше така.

Ай Ем се върна и водеше със себе си мъж, който можеше да бъде определен като впечатляващ. Облеклото му беше напълно безупречно, от кройката на тъмносивото палто до идеално лъснатите обувки. Вместо вратовръзка носеше шалче. Гъстата му руса коса беше къса отзад и по-дълга отпред, а очите му имаха цвят на перли.

— Мили боже, какво правиш тук, мамка му? — проехтя гласът на Куин, когато Ай Ем изчезна някъде отзад. — Ти, копеле наконтено!

Първоначалната реакция на Блей беше да се напрегне до крайност, тъй като допусна, че Куин се чувства привлечен от новодошлия. А точно сега най-малко му трябваше отново да се превърне в зрител на шоуто му.

Но после се намръщи. Беше ли възможно…?

Току-що пристигналият мъж се засмя и прегърна Куин.

— Много те бива с думите, братовчеде. Бих казал, че звучиш като… Нещо средно между шофьор на камион и моряк, в комбинация с дванайсетгодишно хлапе.

Сакстън. Това беше Сакстън, син на Тим. Блей си спомни, че вече го бе срещал веднъж или два пъти.

Куин се отдръпна.

— „Мамка му“ всъщност се използва вместо запетая. Не ви ли учат на това в Харвард?

— Повече наблягат на договори, вещно право и искове срещу посегателство от всякакъв характер. Изненадах се, че твоят случай не беше разгледан на последния изпит.

Кучешките зъби на Куин проблеснаха, когато се усмихна.

— Това е човешки закон. Не могат да ме хванат с него.

— Кой ли може?

— Защо си тук?

— Във връзка с имотни сделки на братята сенки. Да не би да мислиш, че изучих човешките закони само за забавление? — Сакстън насочи поглед към Блей. Изражението му мигом стана сериозно и заинтригувано. — Здравей.

Сакстън обърна гръб на Куин и приближи, показвайки такъв интерес, че Блей погледна през рамо, за да провери какво става зад гърба му.

— Блейлок, нали така? — Мъжът протегна изящната си ръка. — Не съм те виждал от години.

Блей винаги се беше чувствал с вързан език в присъствието на Сакстън, защото „наконтеното копеле“ винаги имаше остроумен отговор за всичко. И излъчването му беше като на някой всезнаещ, който не би те посветил в тайните, ако не отговаряш на стандартите му.

— Как си? — попита Блей, когато дланите им се докоснаха.

Сакстън миришеше наистина добре и имаше твърдо ръкостискане.

— Много си пораснал.

Блей почувства, че се изчервява и отдръпна ръката си.

— Ти си все същият.

— Така ли? — Очите му с цвят на перли проблеснаха. — Това хубаво ли е или лошо?

— О… хубаво е. Нямах предвид…

— Кажи ми как вървят нещата при теб. Имаш ли си някоя прекрасна спътница, избрана за теб от родителите ти?