— Повикайте доктор Джейн…

— Не! — тросна се тя и хвана ръката му с окървавената си длан. — В момента ме е грижа само за едно нещо. — Погледът й се закова в Леш, а сърцето на Джон подскочи в гръдния му кош.

Зи каза:

— Бъч и Ви ще докарат ескалейда от парка „Екстрийм“… Проклети кучи синове… Имаме си компания.

Джон хвърли поглед към другия край на улицата. Там се бяха появили четирима лесъри. Доказателство, че адресът, отговарящ на регистрационния номер на хондата, беше верен, макар моментът за това да беше възможно най-неподходящият.

— Ние ще се заемем с тях — просъска Зи и групата се втурна да посрещне новопристигналите.

Вниманието на Джон беше привлечено от нечий кикот. Лицето на Леш с отвратителната си анатомия бе разтегнато в широка налудничава усмивка.

— Джон, момчето ми… Аз я чуках, Джон… Чуках я здраво и на нея й хареса.

Гневът забушува в гърдите на Джон и зовът на обвързания вампир го накара отново да вдигне кинжала си.

— Тя ме умоляваше, Джон… — Леш изпусна накъсана, но изпълнена със задоволство въздишка. — Следващия път, когато си с нея… помни, че аз…

— Никога не съм го искала! — изстреля Хекс. — Никога!

— Развратна женска — процеди подигравателно Леш. — Такава си и такава ще си останеш. Развратна и моя…

Изведнъж всичко около Джон забави темпото си — движенията им, скоростта на вятъра, носещ се над улицата, битката, започнала само на стотина метра от мерцедеса. Замисли се за преживяното на онова стълбище преди толкова много време. Представи си как Хекс бе преминала през подобно унижение и срам. Припомни си за разказа на Зи за неговото собствено премеждие, а също и за изстраданото от Тор. И насред всичко това до него достигна ехото от нещо много далечно, нещо свързано с друго отвличане и с друга несправедливо наранена жена. Друг съсипан живот.

Изведнъж отвратителното лице и разпадащото се тяло на Леш станаха олицетворение на всичко това. Гниещ материален символ на злото по света, на цялата умишлено причинена болка, на жестокостта, оскърбленията и злорадството.

Всички ужасяващи дела, продължили само миг, но оставили отпечатък за цял живот.

— Чуках я, Джон, момчето ми…

Ръката на Джон, държаща кинжала, се спусна надолу. Но в последния момент той извъртя китката си и удари Леш с дръжката право в лицето. Обвързаният вампир у него искаше да стори същото, което беше направил с онзи убиец в облицованата с кафяв камък къща… Нищо по-малко от пълно изкормване.

Но тогава щеше да отнеме на Хекс възможността за разплата… Онази човешка отрепка, която го беше наранила в детството му, се беше измъкнала безнаказано… Причиненото на Тор също нямаше да бъде поправено, защото Уелси никога нямаше да се върне.

Но Зи беше приключил със своята мъчителка. И бог му беше свидетел, че на същото имаше право и Хекс. Дори това да беше последното нещо, което тя щеше да извърши на този свят.

Очите на Джон бяха пълни със сълзи, когато отдръпна едната от окървавените й длани от раната… И я разтвори широко. Завъртя кинжала и го постави в ръката й. Очите й проблеснаха, а той притисна пръстите й около дръжката и й помогна да се надигне и да заеме подходящата позиция.

Гърдите на Леш се повдигаха и спускаха, а останалото без кожа гърло се напрягаше, докато поемаше и издишваше въздуха. Когато разбра какво му предстои, очите му без клепачи се оцъклиха, а устата му без устни се разтегли в ужасяваща усмивка. Опита да каже нещо, но от кривата му паст не излезе нито звук. Което беше добре. Вече беше казал прекалено много, беше извършил прекалено много, беше наранявал прекалено много.

Настъпваше моментът за разчистване на сметките.

Джон почувства как в прегръдката му Хекс събира всичките си сили и как отдръпна и другата си ръка от раната, за да стисне оръжието по-здраво. В очите й блестеше омраза. С внезапен прилив на енергия тя вдигна ръце и замахна към гръдната кост на Леш. Мръсникът обаче беше наясно какво следва и блокира удара, прикривайки гърдите си с ръце.

О, не, по дяволите. Джон се хвърли напред и сграбчи ръцете на копелето, принуждавайки го да остане проснат на земята, като по този начин разкри онази част от тялото му, която й беше нужна за чист и точен удар.

Когато Хекс вдигна очи към Джон, те имаха издайнически червен блясък, предизвикан от сълзите й. Всичката болка, цялата тежест, която носеше в душата си, беше така очевидна, както грозотата на Леш.

Когато Джон кимна, кинжалът му в ръката й полетя надолу и се заби право в сърцето на Леш…

Викът на Злото проехтя сред сградите, рикошира в стените и набирайки мощ, прерасна в оглушителен пукот, придружаващ яркото зарево.

Което го отведе при зловещия му баща.

Когато тътенът и светлината стихнаха, единственото, останало от Леш, беше обгорена окръжност върху асфалта и миризма на карамелизирана захар. Хекс отпусна рамене, кинжалът издрънча върху настилката на алеята и тя полетя назад, останала без сили. Джон я улови, преди да се строполи на земята, и тя погледна нагоре към него. Сълзите й се смесваха с кръвта по лицето й и се стичаха надолу по шията покрай пулсиращата точка, където беше центърът на жизнената й сила.

Джон я притисна силно към себе си, а главата й се намести точно под брадичката му.

— Той е мъртъв — изхълца тя. — О, боже, Джон… Той е мъртъв.

Тъй като ръцете му бяха заети, той успя единствено да кимне.

Краят на една ера, помисли си той и погледна към Блей и Куин, които се биеха рамо до рамо със Зейдист и Тормент срещу новодошлите лесъри.

Имаше някакво много странно усещане за приемственост. Той и Хекс може да се бяха оттеглили за кратко от бойното поле и да поемаха дъх за един мимолетен миг край пътеката на войната. Но битката в сумрачните преки на Колдуел щеше да продължи…

Без нея!

Джон затвори очи и зарови лице в къдрещата се коса на Хекс. Това беше финалът на играта — такъв, какъвто тя го бе пожелала. Да се докопа до Леш… и да се сбогува с живота.

Беше получила именно онова, което бе искала.

— Благодаря ти — чу я да произнася дрезгаво. — Благодаря ти…

Обзет от прилив на тъга осъзна, че тези две думи бяха по-добри от „Обичам те“. Те значеха за него повече от всичко друго, което би могла да каже. Беше й дал онова, за което беше копняла. Беше постъпил по начин, който за нея беше правилен.

И сега щеше да я държи в обятията си, докато тялото й изстиваше и тя напускаше света, в който той щеше да остане. Раздялата им щеше да продължи много по-дълго, отколкото броя на дните, в които я беше познавал.

Взе хлъзгавата й ръка и я разтвори още веднъж. И след това със свободната си ръка изписа върху дланта й с бавни и прецизни движения: ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ ВЕЧНО.

68.

Смъртта беше нещо мръсно, болезнено и общо взето предвидимо… С изключение на случаите, в които й хрумнеше да не се държи както подобава и да прояви странното си чувство за хумор.

Един час по-късно Хекс отвори леко очи и осъзна, че не се намира в мъгливите поля на Небитието… а в клиниката на Братството. От гърлото й бе издърпана тръба. А в гърдите й сякаш бе забит ръждив харпун. Вляво от себе си чу изплющяването на гумени ръкавици.

Гласът на доктор Джейн беше тих.

— Сърцето й спира два пъти, Джон. Овладях вътрешното кървене… Но не знам…

— Мисля, че е будна — каза Елена. — Връщаш ли се при нас, Хекс?

Е, очевидно вече го беше направила. Чувстваше се ужасно. След като през годините я бяха промушвали толкова пъти, не можеше да повярва, че сърцето й продължава да бие… Но да, беше жива.

На косъм, но все пак жива.

Бялото като тебешир лице на Джон влезе в полезрението й и в контраст със смъртната му бледност сините му очи пламтяха. Тя отвори уста… Но единственото, което излезе от нея, бе въздух. Нямаше сили да говори.

— Съжалявам — произнесе с устни.

Той се намръщи. Поклати глава, пое ръката й и я погали…

Явно беше припаднала, защото когато се събуди, Джон крачеше до нея. Какво, по дяволите… О, местеха я в друга стая… Защото вкарваха някой друг… Някой, привързан към носилка. Жена, ако се съдеше по черната плитка, висяща отстрани.

В съзнанието й изникна представата за болка.

— Болката е навсякъде — промърмори Хекс.

Джон обърна глава.

— Какво? — произнесе той беззвучно.

— Който и да е това, изтъкан е от болка7.

Отново изгуби съзнание… Събуди се, хранейки се от китката на Джон. И отново припадна.

В съня си видя отделни епизоди от живота си от време, което не си спомняше съзнателно. Бяха особено депресиращи. Твърде много пъти се беше озовавала на кръстопът, когато нещата можеха да тръгнат по различен начин, но провидението отново я бе запращало в месомелачката. Твърде много пъти, за да ги преброи. Но съдбата беше като времето — неизменна, безмилостна и не се интересуваше от мнението ти.

И въпреки всичко, докато съзнанието й се луташе под тежестта на отпуснатото й тяло, тя имаше чувството, че всичко се беше подредило както трябва, че пътят, по който бе поела, я беше отвел именно там, където трябваше да стигне — обратно при Джон.