— Майната ти! — С едно рязко движение на главата тя го удари право в онова, което минаваше за нос… И той започна да вие. За съжаление не успя да му нанесе друг такъв чист удар, докато се бореха за надмощие и се търкаляха наоколо с преплетени крака, а отвратителният му член не спираше да се притиска в нея. Той успя да хване едната от китките й, но тя запази поне другата свободна. И когато дойде моментът, успя да вмъкне ръка помежду им, да сграбчи топките му и да ги усуче с такава сила, че ако не бяха панталоните му, сигурно щеше да ги откъсне.

Леш изкрещя някаква ругатня и замръзна неподвижно, с което доказа, че в някои отношения може и да беше полубог, но си оставаше обикновен смъртен, когато опреше до семейните бижута.

Сега Хекс контролираше положението на земята, така че го тръшна по гръб и го възседна.

— Пипнах те — тросна му се тя.

Докато го държеше притиснат към земята, яростта я завладя… и вместо направо да го прониже, тя го стисна за шията и спря притока на въздух в гърлото му.

— Не можеш да си играеш игрички с онова, което ми принадлежи.

По уродливо грозното лице на Леш се изписа ярост и въпреки здравата й хватка върху ларинкса му, някак успя да произнесе:

— С него вече добре са си поиграли. Или може би не ти е споменавал за човека, който…

Хекс удари кучия син с юмрук толкова силно, че отнесе част от зъбите му.

— Дори не смей да споменаваш за това.

— Ще говоря каквото си искам, сладурче — отвърна Леш и изведнъж й се изплъзна, превръщайки се във въздух… но не за дълго. Само миг по-късно я сграбчи в гръб и я дръпна силно към себе си. В последвалата секунда на затишие тя зърна хората, стенещи на асфалта, а после Леш я завъртя с лице към братята, за да я използва като жив щит.

Тя изобщо не си губи времето да проверява позициите им зад мерцедеса или броя на оръжията, насочени към нея и Леш. Интересуваше я единствено Джон.

И благодари на Бога, Скрайб Върджин… или който там я беше дарил с милостта си, защото той седеше на земята и се олюляваше от светлинната гадост, която задникът беше запратил към него.

Но поне беше жив.

Тя вероятно нямаше да оцелее, но Джон… Той щеше да живее. Стига тя да успееше да разкара Леш и себе си оттук.

— Вземи ме — просъска тя на мръсника. — Вземи мен и остави другите на мира. — Чу се подрънкване на метал и пред лицето й се появи автоматичен нож, чието острие проблясваше до самите й очи… Толкова близо, че можеше да разчете марката на производителя.

— Обичаш да се заемаш лично с убийствата. — Гласът на Леш не беше нормален, думите му звучаха изкривено в ушите й. — Знам го, защото видях какво стори на онзи глупак Грейди. Сервира му чудесно ястие за последно… Чудя се дали в живота си е обичал наденички толкова много, колкото му се усладиха в смъртта. — Ножът изчезна от полезрението й… и сетне почувства как върхът му се забива в скулата й и се плъзга надолу. Вятърът беше студен. А кръвта й бе топла.

Затвори очи и единственото, което можеше да стори, беше да повтори:

— Вземи ме.

— О, ще го направя. Не се тревожи за това. — Нещо влажно докосна раната на лицето й… Езикът му облизваше бликнала кръв. — Вкусът ти е точно толкова хубав, колкото го помня… Не мърдайте! Ако някой направи още една крачка напред, ще я порежа на по-лошо място. — Острието се спусна към гърлото й и Леш заотстъпва назад, като я влачеше със себе си. Хекс инстинктивно се опита да проникне в главата му, за да го манипулира, но той я блокира и тя сякаш се озова пред каменна стена. Не беше изненадващо.

Изведнъж Хекс се запита защо не беше прикрил и двама им с енергийното си поле… Той куцаше. Сигурно е бил прострелян някъде… И сега, когато се съсредоточи, успя да подуши кръвта и видя проблясването на капките по земята.

Докато Леш се движеше, погледът й отново попадна на онези нещастни човешки същества. Приличаха на трупове, бледи и вцепенени до такава степен, че тя се зачуди как изобщо успяваха да издават някакви звуци. Колата им, помисли си тя. Леш щеше да се опита да замъкне и двама им до автомобила на тези момчета. И макар да не беше в идеална форма, хватката му беше ужасно силна, а и този нож… беше напълно готов за действие. Хекс се загледа към Джон и знаеше, че завинаги ще запомни великолепния образ на готовия за мъст воин… Намръщи се, когато долови чувствата му. Странно. Онази паралелна сянка, която винаги беше усещала встрани от емоционалната му решетка, вече бе осезаема и жива като основната структура на съзнанието му.

Всъщност, докато се взираше към другия край на улицата, двете съставящи го части… се превърнаха в едно цяло.



След атаката с онази енергийна бомба Джон се чувстваше замаян и дезориентиран, но си наложи да се върне обратно в играта и някак успя да се вдигне от земята. Не можеше да чувства някои части от тялото си, а онези, които не бяха изтръпнали, крещяха от болка, но нищо от това нямаше значение. Смъртоносният му порив му вдъхваше живот и заемаше мястото на биещото му сърце, управлявайки тялото му.

Приковал поглед в случващото се на улицата, той разкърши ръце и изпъна раменете си. Вървейки назад, Леш използваше Хекс като жив щит и прикриваше с тялото й всички уязвими места по себе си. Ножът, опрян до гърлото й, беше до самата вена. Притиснат здраво… В следващия миг реалността се изопачи и деформира, зрението му се замъгли, а после отново се проясни, но той вече не виждаше улицата, на която се намираха. Замига учестено, като ругаеше наум триковете на Леш… Само че проблемът не беше в оръжието, с което беше поразен. Беше нещо, случващо се вътре в него… Видение. Дълбоко в съзнанието му изникна видение, което измести действителността…

Поле в близост до конюшня. Тъмна нощ.

Той разтърси глава и почувства облекчение, когато улицата в Колдуел се върна пред погледа му…

Поле в близост до конюшня. Тъмна нощ… Жена, важна за него, беше държана в зловеща хватка с нож, опрян в гърлото й.

И после внезапно се върна в настоящето сред изоставените складове… Където жена, важна за него, беше държана в зловеща хватка с нож, опрян в гърлото й.

О, боже… Имаше чувството, че е преживявал това и преди.

По дяволите! Беше го преживявал!

Епилептичният припадък настъпи и както се случваше винаги, разбърка невроните му и го накара да се чувства, сякаш лети вътре в тялото си.

Обикновено падаше по гръб, но обвързаният вампир в него го накара да остане на крака и му даде сили, идващи от душата, не от тялото. Любимата му се намираше в ръцете на убиец и всяка негова клетка щеше да участва в поправянето на тази нередност по най-жестокия и бърз начин. По възможно най-кървавия и светкавичен начин. Посегна към якето си за оръжието… Но къде можеше да се прицели? Леш предвидливо беше прикрил с тялото й всички жизненоважни органи, а нелепото му подобие на глава беше прекалено близо до нейната. Нямаше място за грешка. Яростта на Джон беше безгранична…

С периферното си зрение забеляза дулото на оръжие. Примигна.

Поле в близост до конюшня. Тъмна нощ… Жена, важна за него, беше държана в зловеща хватка с нож, опрян в гърлото й. Една ръка изважда пистолет…

Примигна.

Обратно в Колдуел. Любовта на живота му е в ръцете на врага.

Примигна.

Изстрел.

Гърмежът до самото ухо на Джон го върна стремително обратно в действителността, той нададе беззвучен вик и се втурна напред, като че да спре куршума.

— Не! — изкрещя без глас. — Неееее…

Само че изстрелът беше съвършено точен. Куршумът беше улучил Леш в слепоочието… на около десет сантиметра от главата на Хекс. Тормент държеше четирийсеткалибровия си пистолет с протегната право напред нетрепваща и на милиметър ръка. По някаква причина Джон не беше изненадан нито от самоличността на стрелеца, нито от точността на изстрела му, макар вероятността за такъв да беше едно на милион.

О, боже, бяха правили това и преди. Точно… както сега.

Реалността си проправи път и Джон отново беше част от случващото се. В другия край на улицата Хекс реагира на място като се наведе, когато Леш залитна. По този начин даде на Тор поле за действие и остана встрани от пътя на втория куршум, който се заби в Леш и го повали по гръб.

Джон се отърси от замайването си и се затича със сигурна стъпка към Хекс… Единствената му мисъл беше спасението на Хекс и той извади дългия двайсет сантиметра черен кинжал, прикрепен към гърдите му. Когато стигна до тях, вдигна ръка над главата си, готов да се хвърли към врага си и да го промуши… Мирисът на кръвта на Хекс промени всичко и отложи клането. О, боже… Копелето беше разполагало с два ножа. Един, притиснат към гърлото й. И друг, с който я бе пронизал в корема. Хекс се претърколи по гръб с болезнена гримаса на лицето. Докато Леш се гърчеше и притискаше ту главата, ту гърдите си, Тор дойде заедно с Куин, Блей и останалите братя. Всички бяха насочили оръжията си към врага и Джон нямаше нужда да се тревожи дали е покрит, докато преценяваше колко тежко е нараняването на Хекс.

Наведе се към нея.

— Добре съм — изпъшка тя. — Добре съм… Добре съм… — Обаче със сигурност не беше добре, а ръката, с която притискаше раната, беше покрита с лъскава кръв. Джон започна да жестикулира трескаво.