Да… Тя разпознаваше какво е това… И с периферното си зрение долавяше наличието на стени… Четири сини стени. Имаше и източници на светлина, макар че не бяха от вида, който тя помнеше. Не бяха факли или запалени свещи, а предмети, които блестяха без пламък.

Камина… Огромно бюро и трон.

Тя не беше преместила тук тялото си сама. Нямаше толкова сили. И Рот не би могъл да го направи. Имаше само едно обяснение. Била е изпратена тук от майка си. И нямаше връщане назад. Беше постигнала желанието си. Беше свободна завинаги.

Изпълни я странен покой, предизвикан или от идването на смъртта или от осъзнаването, че битката й е приключила. Независимо дали щеше да умре или да оживее, с онова, което бе ръководило живота й години наред, беше свършено. Освободена от това бреме, тя имаше чувството, че лети, макар телесната й обвивка да беше неподвижна.

Лицето на Рот влезе в полезрението й, а черната му коса се плъзна по раменете му и падна напред. В този момент едно светло куче пъхна главата си под тежката ръка на краля, а добродушното му лице сякаш приветстваше един неочакван, но одобряван гост.

— Ще отида за доктор Джейн — заяви Рот и погали кучето.

— Кой?

— Личната ми лекарка. Стой тук.

— Като че… бих могла да отида някъде.

Чу се подрънкването на нашийника и после кралят тръгна с ръка, хванала повода, който го свързваше с красивото куче, а лапите на животното зашляпаха, когато двамата прекосиха килима и тръгнаха по дъските.

Той наистина беше сляп. И от тази страна му бяха нужни нечии други очи.

Вратата се затвори и тя можеше да мисли единствено за болката. Сякаш се рееше, понесена на вълната на агонията, завладяла тялото й… но все пак, въпреки нетърпимия дискомфорт, чувстваше странен покой. Без конкретна причина забеляза, че въздухът има прекрасен аромат. На лимон. И на пчелен восък. Просто прекрасен.

Ако съдеше по това колко странно й изглеждаше всичко, явно беше минало много време откакто бе напуснала този свят. Но си спомняше колко много й беше харесало тук. Всичко бе така непредвидимо и по тази причина запленяващо…

След малко вратата се отвори и тя отново чу подрънкването на нашийника и долови наситения аромат на Рот. С тях имаше още някой… когото Пейн не можеше да регистрира. Но в стаята определено имаше нечие друго присъствие. Пейн си наложи да отвори очи… И едва не подскочи.

До нея не стоеше Рот, а някаква жена… Или поне се предполагаше, че е жена. Лицето й имаше женски черти… само че плътта и косата й бяха прозрачни и призрачни. Когато погледите им се срещнаха, изражението на другата жена от загрижено се превърна в шокирано. Изведнъж й се наложи да потърси подкрепа в ръката на Рот.

— О… боже мой. — Гласът й беше дрезгав.

— Толкова ли е очевидно, докторе? — попита Рот.

На жената й беше трудно да отговори, а това определено не беше реакция, която се надяваш да предизвикаш у един лекар. Пейн наистина си беше мислила, че знае колко зле е наранена, но очевидно не осъзнаваше докрай сериозността на състоянието си.

— Аз наистина съм…

— Вишъс.

Името накара сърцето й да спре. Не го беше чувала повече от два века.

— Защо споменаваш мъртъвци? — прошепна тя.

Призрачното лице на лекарката придоби осезаема форма, а в зелените й очи пролича искрено объркване. Беше пребледняла и очевидно се бореше с чувствата си.

— Мъртъвци ли?

— Моят брат-близнак… отдавна премина в Небитието.

Лекарката поклати глава, а веждите й се смръщиха над интелигентните й очи.

— Вишъс е жив. Аз съм неговата шелан. Съвсем жив е и напълно здрав.

— Не… Това не е възможно. — На Пейн й се прииска да можеше да се протегне й да се вкопчи в ръката на лекарката. — Лъжеш… Той е мъртъв. Отдавна…

— Не. Жив е.

Пейн не можеше да разбере думите на другата жена. Беше й казано, че той отдавна е изгубен в милостивия свят на Небитието… От майка й. Разбира се. Нима я беше подвела, за да не се срещне със собствения си брат? Как можеше някой да е толкова жесток?

Изведнъж Пейн оголи кучешките си зъби и произнесе глухо:

— Ще я убия заради това. Кълна се, че ще направя с нея същото, което сторих с родния ни баща.

66.

Джон тръгна след Хекс в мига, когато тя се отдели от групата и се затича. Не му допадаха нито независимите й действия, нито посоката, в която пое… Беше се насочила към уличка, за която никой не знаеше дали има изход или завършва с тухлена стена.

Той я настигна и хвана ръката й, за да привлече вниманието й. Това обаче, не доведе до нищо. Тя не спря.

— Къде отиваш? — опита се да изпише той, но това беше трудна задача, ако успоредно с това се налага да препускаш с всички сили, а събеседникът ти те пренебрегва… Би подсвирнал, но това можеше да бъде игнорирано прекалено лесно. Опита се отново да я хване за ръката, но тя го отблъсна, устремена към целта си, която той нито можеше да види, нито да почувства. Накрая просто скочи пред нея и препречи пътя й, после я принуди да погледне ръцете му.

— Къде отиваш, по дяволите?

— Усещам го… Леш… Наблизо е.

Джон посегна към кинжала си и произнесе с устни:

— Къде?

Тя го заобиколи и възобнови преследването си, а той я последва с Тор зад гърба си. Когато останалите понечиха да се присъединят към тях, Джон поклати глава и направи жест с ръка да останат по местата си. Допълнително подкрепление на бойното поле беше мъдър ход, но в тази ситуация прекалено много оръжия нямаше да са от полза. Той щеше да извлече Леш от дупката му и последното, от което се нуждаеше, бяха още пръсти, готови да натиснат спусъка към жертва, която му принадлежеше.

Тор го разбираше отлично. Интуицията му подсказваше много ясно защо той трябва да отмъсти за своята жена. Налагаше се и Куин да дойде. Но това беше всичко, на чаеното му парти нямаше място за повече чашки и чинийки.

Джон се придържаше близо до Хекс… която очевидно бе постъпила умно, избирайки уличката, по която да поеме. Вместо да ги отведе до задънен край, неравната пътека обикаляше между други празни складове и водеше към реката. Той знаеше, че вече са наистина близо до водата, защото до ноздрите му достигаше миризмата на мъртва риба и водорасли, а въздухът ставаше все по-хладен.

Откриха черния мерцедес, паркиран пред един противопожарен кран. Седанът вонеше на лесъри и докато Хекс се озърташе наоколо, чудейки се накъде да поеме, Джон не беше в настроение да чака. Сви дланта си в юмрук и удари предното стъкло. Алармата се задейства, а той хвърли поглед вътре. По волана имаше мазни следи, а кремавите кожени седалки бяха осеяни с петна… Беше повече от сигурен, че онези с цвят на мастило са от лесърска кръв… А ръждивокафявите бяха от човешка. Боже, задната седалка изглеждаше, сякаш бе атакувана от обезумяла котка. Драскотините бяха толкова дълбоки, че на места се показваше пълнежът.

Джон се намръщи, припомняйки си дните им в тренировъчния център. Леш винаги беше безкрайно придирчив към всичко, свързано с него — от дрехите, в които се обличаше, до начина, по който подреждаше шкафчето си.

Може би това не беше неговата кола.

— Неговата е — заяви Хекс с длани, опрени в капака. — Подушвам го навсякъде. Двигателят още е топъл. Обаче не знам къде е той.

Джон се озъби при мисълта, че нещастникът е бил толкова близо до жена му, та тя разпознаваше миризмата му. Проклет кучи син. Гневът беше на път да го завладее, но Тор го хвана за тила и го разтърси.

— Дишай дълбоко.

— Трябва да е някъде наоколо… — Хекс се загледа към сградата, намираща се пред тях и после хвърли поглед към уличката, от която бяха дошли.

Джон почувства болка в лявата си ръка и я вдигна към лицето си. Беше стиснал толкова здраво кинжала, че дръжката му проскърцваше в знак на протест.

Погледна към Тор.

— Ще ти падне в ръцете — прошепна братът. — Не се тревожи.



Леш донякъде очакваше, че хората на Бенлоиз може да пробват да му изиграят някой номер. Деляха го около десет метра от двете дебеловрати горили и всички бяха напрегнати.

Докато ги оглеждаше, искрено се надяваше да се опитат. Щяха да бъдат наистина отлично попълнение към увеличаващата му се колекция… Познаваха занаята и очевидно Бенлоиз им плащаше добре. Металните куфарчета в ръцете им очевидно бяха добре натъпкани, но хората се държаха хладнокръвно и спокойно.

Бяха въоръжени до зъби.

Също както и Леш. Но щеше да се чувства много по-спокоен, когато от него останеше по-малка част, където да бъде прострелян. Сянката със сигурност беше по-добра от плътта.

— Ето картините, господине — каза мъжът отляво и посочи куфарчетата.

А, да, това беше онзи, който беше наблюдавал сценката с Бенлоиз. Това обясняваше любезното му поведение.

— Да видим какво сте ми донесли — промърмори Леш, като не отместваше дулото на четирийсеткалибровото си оръжие. — Движете се спокойно и да ви виждам ръцете.

Двамата дружно се заеха да покажат съдържанието бързо и ефикасно, и резултатът бе удовлетворителен.