Хекс прие отново форма пред жилищна сграда в някогашния месарски район… макар че „сграда“ беше прекалено ласкаво название за това място. Прозорците на шестетажната тухлена постройка бяха мътни, а провисналият й покрив се нуждаеше от сериозно наместване на костите или направо от гипсово корито. И беше повече от сигурна, че линията от дупки по фасадата беше оставена там от картечница или автомат, чийто собственик е страдал от тремор. Започваше да се чуди как хората от автомобилната инспекция бяха приели такъв адрес, когато са издавали номера на колата. Но може би никой не беше проверил дали мястото е обявено за необитаемо.

— Възхитително — обяви Куин. — Особено ако възнамеряваш да отглеждаш плъхове и хлебарки.

— Хайде да обиколим отзад — жестикулирайки каза Джон.

От двете страни на съборетината минаваше по една тясна улица и без конкретна причина те избраха да тръгнат по лявата. Тичайки, подминаха стандартните градски боклуци — нищо ново под слънцето, нищо впечатляващо, само кутии от бира, опаковки от дъвки и страници от вестници. Добрата новина беше, че отстрани на съборетината нямаше прозорци, но пък и през тях нямаше какво толкова да се види, освен типичното за една кланица или пакетажен цех оборудване… И може би именно здравината на двете носещи стени беше попречила на покрива да се срути.

Стъпалата на Хекс пружинираха, докато тичаше редом с мъжете и всички бързо напаснаха ритъма си, като заобиколиха сравнително безшумно сградата. Отзад нямаше нищо повече от мърлява тухлена стена. Единствената разлика с фасадата беше подсилената стоманена врата, водеща към малък паркинг, вместо към улица.

Нямаше лесъри. Нито хора. Нищо, освен бездомни котки, напукан асфалт и далечен вой на сирени.

Обзе я чувство на безсилие. Дявол да го вземе, където и да отидеше — все едно дали тук, в онзи абсурден парк или пък в къщата насред полето, не можеше да накара врага си да дойде при нея. А им оставаше толкова малко.

— За бога — промърмори Куин. — Къде тече този проклет купон?

Да, тя не беше единствената, която нямаше търпение да влезе в битка…

Най-неочаквано Хекс почувства някакво изтръпване, което обхвана цялото й тяло, някакво резониране, което в началото не разпозна. Хвърли поглед към останалите. Блей и Куин старателно избягваха да се гледат един друг. Тор и Джон крачеха наоколо. Зейдист беше извадил телефона си, за да докладва, че са на мястото.

Това усещане…

И в този миг тя осъзна, че чувства собствената си кръв в друг. В Леш. Леш не беше далече.

Завъртя се на токовете си и тръгна на сляпо… Отначало вървеше, а после се затича. Чу, че някой извика името й, но нямаше време да спре, за да обяснява.

Сега никой не можеше да я спре.

65.

От Другата страна Пейн лежеше в неестествена поза върху твърдия мрамор, а болката я изпълваше… но само над кръста. В краката си не чувстваше нищо, само слабо изтръпване, което я накара да си помисли за огнените искри от горящо влажно дърво. Слепия крал се беше навел над потрошеното й тяло със сериозно лице… Скрайб Върджин също се бе появила в своята черна роба и приглушената си светлина.

Не беше изненадващо, че майка й беше дошла да я оправи чрез магия. Също като при повредената врата, която по чудо се беше ремонтирала, скъпата й майка искаше да отстрани всяка нередност, да сложи всичко в ред, да направи всичко перфектно.

— Аз… отказвам — повтори Пейн през стиснатите си зъби. — Няма да дам съгласието си.

Рот хвърли поглед през рамо към Скрайб Върджин и после отново обърна глава надолу към нея.

— Чуй ме, Пейн, в това няма никаква логика. Не чувстваш краката си… Вероятно гръбнакът ти е счупен. Защо не й позволиш да ти помогне?

— Не съм някакъв неодушевен… предмет, който тя може да манипулира, както си иска… за да задоволи прищевките си и…

— Пейн, бъди разумна…

— Разумна съм…

— Ще умреш.

— Тогава майка ми ще може да ме наблюдава как издъхвам — просъска тя… и после изведнъж изстена. Съзнанието я напусна за миг, всичко пред погледа й се размаза, но после успя да се фокусира отново. По шокираното изражение на Рот разбра, че е била припаднала.

— Я почакай, тя е… — Приклекнал, кралят се подпря с длан на мраморния под. — Твоята… майка!

Пейн не я беше грижа, че е разбрал. Никога не се беше чувствала горда, че е родна дъщеря на създателката на расата… Дори се беше старала да се дистанцира… но какво ли значение имаше сега? Ако откажеше „божествената“ й намеса, щеше да поеме оттук направо към Небитието. Болката, която изпитваше, не оставяше съмнение за това.

Рот се извърна към Скрайб Върджин.

— Това истина ли е?

Не последва нито утвърдителен, нито отрицателен отговор. Нито пък наказание, задето се е осмелил да я обиди с въпрос. Кралят погледна обратно към Пейн.

— Мили… боже.

Пейн си пое въздух с мъка.

— Остави ни, скъпи кралю. Върни се в твоя свят и ръководи поданиците си. Не ти е нужна нейната помощ. Ти си прекрасен мъж и отличен воин…

— Няма да те оставя да умреш — отсече той.

— Нямаш друг избор.

— Така си мислиш. — Рот скочи на крака и сведе глава надолу към нея. — Остави я да те излекува! Изгубила си ума си! Не можеш да умреш така…

— Със сигурност… мога. — Пейн затвори очи и почувства как я залива вълна на изтощение.

— Направи нещо! — Сега кралят очевидно крещеше на Скрайб Върджин.

Жалко, че се чувствам така ужасно, помисли си Пейн. Иначе със сигурност щеше да се наслаждава на тази последна проява на независимост. Вярно, че беше дошла на крилете на смъртта, но поне я беше постигнала. Беше се опълчила на майка си. Беше получила свободата си, благодарение на своя отказ да бъде излекувана. Гласът на Скрайб Върджин беше малко по-силен от издихание.

— Отказва помощта ми. Блокирала ме е.

Разбира се, че го беше сторила. Гневът й беше насочен към майка й с такава настойчивост, че нищо чудно да действаше като бариера за магията, с която Скрайб Върджин се опитваше да поправи случилата се „трагедия“.

Която в действителност й се струваше като благословия.

— Ти си всемогъща! — рече кралят настоятелно, а нотката на безумие в гласа му беше доста смущаваща. Но пък той беше мъж на честта и без съмнение винеше себе си. — Просто я оправи!

Последва тишина и после тих отговор:

— Не мога да достигна тялото й, както не достигам и до сърцето й.

Ако най-накрая Скрайб Върджин беше разбрала какво е да се чувстваш безсилен… Пейн можеше да умре в мир.

— Пейн! Пейн, събуди се!

Клепачите й се повдигнаха. Рот се намираше на сантиметри от лицето й.

— Ако аз мога да те спася, ще ми позволиш ли да го направя?

Тя не можеше да разбере защо за него това имаше толкова голямо значение.

— Остави ме…

— Ако мога да го направя, ще ми разрешиш ли?

— Не можеш.

— Отговори на проклетия ми въпрос.

Той беше толкова добър мъж и мисълта, че смъртта й щеше да тежи на съвестта му завинаги, я натъжи.

— Съжалявам… за това. Рот. Съжалявам. Вината не е твоя.

Рот се обърна към Скрайб Върджин.

— Нека я спася. Остави ме да я спася!

При тези думи качулката на Скрайб Върджин се смъкна, без да бъде докосвана, и разкри мрачна сянка на мястото на някога искрящото й лице. Образът и гласът принадлежаха на красива жена, преживяваща нетърпима агония.

— Не исках такава съдба за нея.

— Добре. Но това няма да ни отведе доникъде. Ще ми позволиш ли да я спася?

Скрайб Върджин насочи поглед към небето, а от очите й се откъсна сълза, която падна на мраморния под и се разпръсна подобно на блестящ диамант.

Тази красива гледка ще е последното, което ще видя, помисли си Пейн, а клепачите й натежаха и вече не можеше да държи очите си отворени.

— За бога — изрева Рот. — Позволи ми да…

Отговорът на Скрайб Върджин дойде от огромно разстояние.

— Вече не мога да се боря с това. Прави, каквото сметнеш за редно, Рот, син на Рот. По-добре да е далече от мен, но жива, отколкото мъртва на пода ми.

Настъпи тишина.

Хлопна се врата.

После прозвуча гласът на Рот.

— Искам те в Далечната страна. Пейн, събуди се, искам те в Далечната страна…

Странно. Като че думите кънтяха директно в черепа й… Но беше по-вероятно да се е навел към нея и да говори силно.

— Пейн, събуди се. Трябва да дойдеш в моята страна.

Тя поклати замаяно глава, но движението не й се отразяваше добре. Беше по-добре да стои мирно. Съвсем мирно.

— Няма… Не мога да дойда там…

Внезапно я понесе шеметен водовъртеж, в чийто център беше съзнанието й. Стори й се, че е засмукана от някаква сила, а във вените си чувстваше такова напрежение, сякаш кръвта й беше увеличила обема си, но трябваше да се побере в тясното пространство. Когато отвори очи, видя мека бяла светлина над себе си. Значи все пак не се беше поместила. Все още лежеше под млечнобялото небе на Другата страна. Пейн се намръщи. Не, това не бяха непрогледните небеса над Светилището. Това беше… таван?