Влезе забързано в тренировъчния център и се запъти към клиниката, където откри якето, оръжията си и онова, от което се нуждаеше Хекс. Взе си нещата, а съзнанието му не спираше да блуждае… Мислеше за неща от миналото и неща от настоящето. Луташе се безспирно… Когато се върна обратно в къщата, изтича нагоре по главното стълбище и после по коридора със статуите. В мига, когато влезе в спалнята си и чу шума от душа, ясно си представи образа на Хекс, гола, лъщяща от водата и покрита с пяна… Но не се присъедини към нея. Оправи леглото и остави обръчите й в долния му край, а после се облече в бойните си дрехи и напусна стаята.

Не слезе долу за Първото хранене.

Продължи по коридора към една друга стая. Когато почука на вратата, имаше чувството, че отдавна е трябвало да направи това, което се канеше да стори.

Тор отвори полуоблечен… и очевидно беше изненадан.

— Какво става?

— Може ли да вляза? — изписа Джон.

— Да, разбира се.

Джон пристъпи вътре с някакво странно предчувствие. Но пък ставаше ли дума за Тор, той винаги беше имал такова… Както и усещането за силна връзка помежду им.

Намръщи се, докато го наблюдаваше, замислен как двамата бяха гледали „Годзила“, седнали на онзи диван, когато Хекс бе излязла навън през деня да се бие. Беше интересно, че винаги се чувстваше така комфортно заедно с Тор, все едно е сам, но без да е самотен…

— Ти ме следиш, нали? — изписа внезапно Джон. — Присъствието, което почувствах. В ателието за татуировки и в парка „Екстрийм“.

Тор присви очи.

— Да, аз бях. Защо? Виж, не е защото мисля, че не можеш да се справиш сам…

— Не, няма проблем. Но онова, което не разбирам, е… Ако си достатъчно силен да бъдеш на бойното поле, защо не ги избиваш? Заради… нея. Защо си губиш времето с мен?

Тор изруга тихо.

— По дяволите, Джон… — Дълга пауза. — Нищо повече не можеш да направиш за мъртвите. Няма ги. С тях е свършено. Но живите… Можеш да се погрижиш за живите. Знам в какъв ад се намираше. И все още се намираш. Аз изгубих моята Уелси, защото не бях до нея, когато тя имаше нужда от мен… Не бих могъл да го понеса, ако загубя и теб по същата причина. — Братът замълча, а Джон се почувства, сякаш внезапно го бяха ударили… Но не беше изненадан. Защото Тор беше именно такъв… Последователен и естествен. Достоен мъж.

Тор се засмя сурово.

— Не ме разбирай погрешно. Веднага щом приключиш с тази гадост с Леш и копелето бъде убито, ще се заема с онези кучи синове. Ще унищожавам лесъри в памет на моята любима до края на живота си. Но работата е там, че помня… Преживял съм същото, което ти преживя, когато си мислеше, че твоята жена е мъртва. Без значение за колко хладнокръвен се смяташ, истината е, че в такъв момент не си на себе си… И ти имаше късмета да си я върнеш обратно, но в живота нещата невинаги се подреждат по този начин и толкова бързо. И нека да сме честни, ти си готов на всичко, за да я защитиш, дори да се изправиш пред куршум. Това е напълно разбираемо, но бих искал да бъде избегнато, ако е възможно.

Когато думите на Тор достигнаха до съзнанието му, Джон изписа, без да се замисли:

— Тя не е моя жена.

— Напротив, твоя е. И двамата много си подхождате. Дори нямаш представа колко много.

Джон поклати глава.

— Без да се обиждаш, не съм сигурен дали си наясно какво говориш.

— Не е нужно да е лесно, за да е истина.

— В такъв случай със сигурност сме един за друг.

Последва дълго мълчание и Джон имаше странното усещане, че животът започва отначало, че липсващите елементи най-накрая са си дошли по местата.

И ето че се провеждаше ново събрание на клуба на оцелелите от гадостите на живота. Боже, като се имаше предвид всичко, през което бяха преминали обитателите в имението, може би Ви трябваше да измисли специална татуировка, която да сложат на задниците си. Защото със сигурност всички бяха печеливши от лотарията, що се отнасяше до житейските трусове.

Или може би просто животът си беше такъв. За всички на планетата. Може би членството в клуба на оцелелите не беше нещо, което си постигнал, а нещо, с което си бил роден, като си излязъл от утробата на майка си. С първия удар на сърцето си бил включен в списъка, а останалото са само подробности. Думите и определенията, описващи събитията, които разклащат основите ти и те запращат в бездната, невинаги са същите, както при другите хора, но неочакваната жестокост на страданията и нещастията, безмилостния произвол на зли мъже, болезнените спазми на съсипаното от загуба сърце, подрънкващите окови в душата ти — в основата си всичко е едно и също.

Джон започваше да осъзнава, че в същността си животът не е романтичен и е достатъчна една дума, за да го обрисуваш: гадост.

Но все пак продължаваш напред. Браниш приятелите, семейството и любимата си, доколкото си способен. Продължаваш да се бориш, дори когато си повален. Надигаш задника си от земята и продължаваш да воюваш.

— Държах се ужасно с теб — изписа Джон. — Съжалявам.

Тор поклати глава.

— Нима аз постъпих по-добре? Не се извинявай. Като мой най-добър приятел баща ти все ми повтаряше да не се обръщам назад, а винаги да гледам напред.

Значи оттам идваше всичко, помисли си Джон. Вярата беше в кръвта му.

— Искам те до мен — изписа той. — Тази вечер. Утре вечер. Или колкото е нужно, докато убием Леш. Направи го с мен. Открий копелето заедно с мен. С нас.

Да работят заедно изглеждаше толкова логично. По различни причини те бяха събрани в една смъртоносна игра на шах. Джон безспорно трябваше да отмъсти за Хекс. А колкото до Тор… Омега беше отнел сина му, когато онзи лесър беше убил Уелси. Сега той имаше възможността да му го върне.

— Ела с мен. Направи го заедно… с мен.

На Тор му се наложи да прочисти гърлото си.

— Мислех, че никога няма да ме помолиш.

Този път не срещнаха юмруците си. Двамата се прегърнаха, опряха гърди в гърди. И когато се отделиха един от друг, Джон изчака Тор да облече тениската си, да вземе коженото си яке и оръжията си.

После тръгнаха към долния етаж един до друг. Като че никога не се бяха разделяли. Като че винаги е било така.

64.

Освен прекрасна гледка към градината, спалните в задната част на къщата на Братството имаха и друго предимство — извеждаха на тераса. Което означаваше, че ако се чувстваш нервен, можеш да излезеш да подишаш малко свеж въздух, преди да се сблъскаш с останалите членове на домакинството. В мига, когато капаците се вдигнаха за през нощта, Куин отвори френския прозорец до бюрото и пристъпи навън в хладната нощ. Опря ръце в парапета и се наведе напред, като отпусна тежестта си върху раменете. Беше облечен за битка, с кожените си дрехи и ботуши, но оръжията си бе оставил вътре.

Загледан към празните цветни лехи и към напъпилите плодни дръвчета, той почувства хладния гладък камък под дланите си и вятъра във влажната си коса. От отдушника над кухнята се носеше миризмата на прясно изпечено агнешко месо, а лампите в различните помещения на къщата осветяваха моравата и вътрешния двор долу с меката си златиста светлина.

Каква ирония… Чувстваше се така празен, защото Блей най-накрая беше удовлетворен.

Върху носа му се настаниха очилата на носталгията и през тях той се взря назад във времето към всички онези нощи, прекарвани в дома на приятеля му — двамата седяха на пода или на ръба на леглото, играеха на плейстейшъна му, пиеха бира и гледаха филми. По онова време имаха толкова сериозни въпроси за обсъждане, като например какво се случва в тренировъчния курс, каква нова игра ще пуснат хората за Коледа, а също и коя актриса е по-секси в пола — Анджелина Джоли или някоя друга. Анджелина винаги печелеше. А Леш винаги си оставаше гадняр. И по онова време „Мортал комбат“ все още владееше пазара. Боже, тогава още дори не беше излязла „Гитар хироу уърлд тур“.

Работата беше там, че двамата с Блей винаги се бяха разбирали и в света на Куин, където всички го мразеха, да имаш някой, който те разбира и те приема такъв, какъвто си, беше като тропическо слънце, греещо на Северния полюс.

Сега обаче… Беше му трудно да проумее как след като бяха толкова близки, сега двамата с Блей бяха поели по две коренно различни пътеки… Някога бяха имали толкова много общо помежду си, а сега не споделяха нищо друго, освен врага… И дори по време на битка Куин трябваше да се движи плътно до Джон, така че не можеше да се каже, че с Блей бяха партньори по оръжие.

Възрастният у него осъзнаваше, че нещата понякога се получават именно така. Но детето скърбеше за загубата повече от… Чу се изщракване от отваряне на врата. От една тъмна стая на терасата се появи Блей. Носеше черен копринен халат, краката му бяха боси, а косата му беше влажна от душа.

На врата му имаше следи от ухапване.

Спря, когато Куин се изправи от наведената си поза над парапета.

— О… здравей — каза Блей и мигом хвърли поглед назад, сякаш да се увери, че вратата, през която беше излязъл, е затворена.