Отказваше да я погледне и това беше ясно послание, че името й върху кожата му не й влизаше в работата. Точно по същия начин тя бе поставила въпроса с обръчите.

Хекс отиде до стъклената врата, която ги разделяше. Вдигна ръка и почука силно.

— Кога? — произнесе с устни.

Той стисна здраво очи, като че си спомняше нещо, което караше стомаха му да се свие на топка. И после, без да вдига клепачи, изписа бавно нещо… която сякаш я пречупи на две.

— Когато мислех, че няма да се върнеш у дома.



Джон се справи бързо с шампоана и сапуна, знаейки, че Хекс стои от студената страна на стъклото и се взира в него. Искаше да я успокои заради изживяния шок, но като се имаше предвид как стояха нещата между тях, нямаше намерение да разкрива чувствата си.

Когато я беше попитал за обръчите, тя го бе отрязала доста рязко… А това беше прояснило съзнанието му. След нараняването му от предишната нощ те се бяха отдали с пълна сила на сексуалната си връзка, а това донякъде беше замъглило реалността. Но той нямаше да допуска това да се повтори.

След като приключи, излезе от кабината, отмина я, взе една кърпа от месинговата стойка и я уви около кръста си. Очите им се срещнаха в огледалото.

— Ще отида да ти донеса обръчите — изписа той.

— Джон…

Когато Хекс не каза нищо повече, той се намръщи и си помисли, че в общи линии това илюстрираше отношенията им — стояха на метър един от друг, а сякаш бяха на километри разстояние.

Той влезе в спалнята, взе едни джинси и ги нахлузи. Беше забравил коженото си яке в клиниката. Тръгна бос по коридора, минавайки покрай мраморните статуи на път към главното стълбище, а после се насочи към тайната врата под него. Връщането му в тунела беше наистина съсипващо. Всичко, за което можеше да мисли, беше случилото се между него и Хекс в мрака. Искаше му се да можеха да върнат назад тези скъпоценни моменти, когато не бе съществувало нищо друго, освен пулсиращите им тела. Тук долу сърцата им бяха туптели на воля.

Реалният живот беше адски скапан.

Вървеше с големи крачки към входа на тренировъчния център, когато го спря гласът на Зи.

— Хей, Джон!

Джон се обърна и вдигна ръка за поздрав. Зи се приближи, облечен за битка. Скоро всички щяха да облекат черните кожени панталони и тениски, преди да се запътят отново навън, за да издирват Леш. С обръснатата си почти до голо глава и осветения от лампата белег на лицето си, той изглеждаше наистина страшен.

Особено когато очите му бяха така присвити, а челюстта му беше здраво стисната.

— Какво има? — изписа Джон, а братът спря пред него. Не побърза да му отговори и Джон се напрегна и се зачуди: „По дяволите! Сега пък какво?“. — Какво? — попита отново с жестове.

Зейдист изруга и започна да крачи наоколо с ръце на кръста.

— Дори не знам откъде да започна.

Джон се намръщи и се облегна на стената, готов за още лоши новини. Макар че изобщо не можеше да предположи какво се е случило, но пък животът беше достатъчно изобретателен.

Най-накрая Зи спря и когато погледна през рамо, очите му нямаха обичайния си златистожълт цвят. Бяха абсолютно черни. А лицето му беше бяло като сняг. Джон се изправи.

— Боже… Какво има?

— Нали си спомняш онези разходки, които правехме сред дърветата? Точно преди преобразяването ти… След като си беше изпуснал нервите с Леш първия път. — Когато Джон кимна, братът продължи: — Някога питал ли си се защо Рот възложи на мен да се занимавам с теб?

Джон кимна бавно.

— Да…

— Това не беше случайност или грешка. — Очите на брата бяха студени и тъмни като подземието на обитавана от духове къща и то не само заради черните му ириси. От тях направо струеше мрак. — Двамата с теб имаме нещо общо. Разбираш ли за какво ти говоря? Ти и аз… Двамата имаме нещо общо.

Джон отново сви вежди неразбиращо… Сетне изведнъж го пронизаха ледени тръпки, достигащи чак до мозъка на костите му. Зи? Дали не беше чул както трябва? Или може би приемаше думите му погрешно? Но после си спомни ясно как двамата бяха стояли един срещу друг, точно когато братът му беше казал, че е прочел какво е написал психологът в картона му.

— Имаш право сам да решиш как ще се справиш със ситуацията, защото това не влиза в работата на никого — му беше казал Зи. — Ако не желаеш да обелиш и дума повече по въпроса, аз също няма да си отворя устата.

В онзи момент Джон се беше изненадал от неочакваната проява на разбиране от страна на Зейдист. А също и от това, че очевидно не го съдеше и не го смяташе за слабак.

— Боже… Зи?

Братът вдигна дланта си.

— Не ти го казвам, за да те шокирам и със сигурност бих предпочел никога да не го беше научавал… по причини, за които съм убеден, че си наясно. Но повдигам въпроса заради виковете на жена ти от тази сутрин.

Джон се навъси, а братът отново започна да крачи.

— Виж, Джон, не обичам другите да се месят в делата ми и никак не си падам по празните приказки. Но този писък… — Зи се обърна към Джон. — Надавал съм прекалено много подобни викове и знам в какъв ад трябва да се печеш, за да крещиш така. Твоето момиче… У нея и бездруго има нещо мрачно, но след Леш… Дори не е нужно да знам подробностите. Понякога като се озовеш отново в безопасност, става дори по-лошо.

Джон потърка лице, защото слепоочията му бяха започнали да пулсират, и после вдигна ръце… За да установи, че няма какво да изпише. Тъгата му беше отнела думите и го беше оставила странно празен и вцепенен.

Всичко, което успя да стори, беше да кимне.

Зейдист го потупа по рамото и започна отново да крачи напред-назад.

— Запознанството ми и обвързването ми с Бела бяха моята спасителна лодка. Но само това не беше достатъчно. Преди да се свържем, както беше редно, Бела ме напусна… Тръгна си и ме остави. И аз разбрах, че трябва да се взема в ръце, ако искам между нас някога да се получи нещо. Така че седнах и поговорих с някого… За всичко. — Зи изруга и замахна с ръка във въздуха. — Не с някой в престилка от клиниката на Хавърс. А някой, на когото се доверявах. Някой, който беше част от семейството… Такъв, който не би погледнал на мен като на омърсен или слабак.

— Кой? — произнесе Джон с устни.

— Мери — каза Зи с въздишка. — Мери на Рейдж. Провеждахме разговорите си в котелното помещение под кухнята. На два стола. До самата пещ. Тогава това ми помогна и още се срещаме там от време на време.

Джон не беше изненадан. Мери винаги беше излъчвала спокойствие… Което обясняваше как беше успяла да укроти не само най-необуздания от братята, но и звяра в него.

— Този писък… Джон, ако искаш да се обвържеш с тази жена, трябва да й помогнеш. Тя има нужда да поговори за бремето си, защото ако не го направи, то ще я изяде жива отвътре. Обсъдих положението с Мери… Без да споменавам имена. Тя тъкмо е получила дипломата си като терапевт и каза, че е готова да работи с някого. Ако издебнеш подходящия момент и мислиш, че Хекс би приела… кажи й за това. Кажи й да поговори с Мери. — Зи потърка голата си глава, а халките, които носеше на зърната си, изпъкнаха под черната му тениска. — И ако ти е нужна препоръка, мога да се закълна в живота на дъщеря си, че жена ти ще бъде в добри ръце.

— Благодаря — изписа Джон. — Да, определено ще поговоря с нея по въпроса. Боже… Благодаря ти.

— Няма проблем.

Изведнъж Джон закова поглед в очите на Зи.

Докато се взираха един в друг, нямаше как да не се почувстват част от клуб, в който никой не би искал да се включи доброволно. Членството в него не беше по желание… Но беше нещо реално и могъщо… Оцелелите след подобен крах можеха да видят ужаса в очите си. Това беше нещо, по което се разпознаваха един друг. Две личности с еднакви татуировки в сърцата си. Преживяната травма създаваше граница, която ги отделяше от останалата част от света, но неочаквано събираше заедно две измъчени души.

Или три в техния случай.

Гласът на Зейдист беше дрезгав.

— Убих кучката, която ми причини това. Взех главата й със себе си, когато си тръгнах. Ти постигна ли подобно удовлетворение?

Джон поклати бавно глава.

— Ще ми се да бях.

— Няма да те лъжа. Това също ми помогна.

Настъпи напрегнато и неловко мълчание, сякаш никой от тях не знаеше как да натисне бутона за рестартиране и да се върне към нормалното си ежедневие. После Зи кимна веднъж и вдигна юмрук. Джон го удари със своя и си помисли как никога не се знае какви тайни крият другите.

Очите на Зи проблеснаха в жълто и той се обърна и тръгна към вратата, която щеше да го отведе обратно в къщата при семейството му и братята. От задния му джоб, като че го беше тикнал там и беше забравил за него, висеше розово бебешко лигавниче с череп и кръстосани кости.

Животът продължава, помисли си Джон. Без значение какво ти е било причинено, можеш да оцелееш. И може би, ако Хекс разговаряше с Мери, тя нямаше…

Боже, дори не можеше да завърши тази мисъл, защото се боеше да формулира в съзнанието си нейния край.