Джъстис вдигна глава и се взря в нея, докато апаратът бавно се свлече по гърдите му, за да се приземи перфектно в скута му.

— Кое е толкова смешно?

— Вие. Никога преди не съм виждала такъв талант. Можете да затворите телефона, без да ви се налага да използвате ръцете си, а после с леко помръдване на тялото, той се плъзга надолу по гърдите ви направо в скута. Правите ли го често?

— Това е похват, който съм научил — отвърна усмихнат.

Мобилният отново иззвъня и мъжът въздъхна. Затвори за миг очи, остави вилицата и посегна към скута си. Погледна кой го търси и сложи апарата на ръба на масичката. Вдигна глава и се взря в очите на Джеси.

— Мога да не се обадя. Това е един репортер от новините, опитва се да получи предварително интервю от мен.

— Вземате ли си понякога почивен ден?

— Никога. — Той сви едното си рамо. — Знаех, че отговорността ще е много голяма, когато бях помолен да поема водеща роля.

— Да поемете водеща роля?

— Моите хора поискаха да ги ръководя. Аз съм по-уравновесен от повечето и по-разумен. Също така бях най-добрият боец и за най-кратко време успях да се адаптирам към обстановката, след като ни освободиха. Не се опитвам да убия хората, които ни дразнят с начина, по който критикуват всичко, което правим. Винаги съм бил буфер между моя и вашия народ. Когато имаше разногласия между нас, започвах да водя преговори. Видовете бяха помолени да изберат един говорител, който да ги представлява и хората ми предложиха това да съм аз. Съгласих се.

Джеси отпи от чашата си.

— Вие свършихте страхотна работа. Баща ми е сенатор Джейкъб Хилс, той винаги заявява, че дейността ви първоначално е трябвало да бъде ограничена, но вие винаги сте се застъпвали за Видовете и твърди, че благодарение на вас са стигнали там, където са днес. Той казва, че вие сте природна сила и че само някой голям глупак може да се опита да се изпречи на пътя ви.

— Харесвам го — засмя се Джъстис. — Не знаех, че сте негова дъщеря. — Погледът му се плъзна по тялото й. — Не приличате на него.

— Приличам на майка си, но почти не я помня. Почина, когато бях петгодишна. Загина в катастрофа. Пиян шофьор блъснал колата й, на път от фитнеса към къщи. Но имам много нейни снимки и определено изглеждам като мама.

— Съжалявам за вашата загуба. И наистина харесвам баща ви.

— Той също ви харесва. Малко хора осъзнават, че съм негова дъщеря и татко се опитва това да остане така. Доста съм дива. — Тя докосна косата си. — Той мрази косата ми.

— Не сте се родила с този ярък цвят, нали? — Джъстис я заоглежда. — Харесва ми. Но никога не съм виждал подобен нюанс, въпреки че съм срещал много хора, след като бяхме освободени.

— Не, боядисвам я. Но не цветът дразни баща ми, макар че не би имал нищо против да не е толкова крещящ. Той ненавижда дължината на косата ми. Отказах да я подстригвам след една особено гадна прическа, когато бях на шестнайсет, която ме караше да изглеждам като момче, часове преди великия рожден ден. Това е голямо събитие, по случай което се организира грандиозно парти и аз го намразих. След това фиаско спрях да си режа косата. Веднага след сватбата бившият ми съпруг настоя да я нося къса. Твърдеше, че е много дълга и го дразни, тогава той и баща ми се обединиха против мен и поискаха да я отрежа до раменете. „Отговорните хора не носят коса до задниците си“, това е цитат. — Джеси се разсмя. — Няма да скъся косата си, и затова всеки път, когато се видя с татко, той ми е ядосан.

— Красива е. — Погледът му стана доста по-мек. — Всеки, който настоява да я отрежете, е глупак. Не разбирам как някой може да я намира за досадна. Аз също имам дълга коса. Е, не колкото вашата, но за един мъж е прекалено и изглежда не е на мода. Поне така ми казаха медийните ни консултанти. И аз отказвам да я подстрижат по-къса, но им позволявам да поддържат тази дължина. Отговорен съм и очаквам хората да ме възприемат като такъв. Надявам се да оставите вашата да се стеле надолу.

Той обича дълга коса. Джеси усети как сърцето й заигра лудо. Горещо секси парче, фантастичен задник, страхотно мъжествено тяло и харесва косата й. Мъжът беше почти съвършен. Телефонът му иззвъня и той посегна към него. Зарежи! Идеалният мъж не би трябвало да има досаден мобилен телефон, звънящ през цялото време. Не бива да е работохолик. Джъстис Норт живееше и дишаше за работата.

— Съжалявам, но трябва да се обадя. — И включи бутона на апарата. — Джъстис слуша.

Джеси приключи с вечерята си. Мъжът насреща й — също. По средата на разговора, той й хвърли извинителен поглед и се изправи на крака. Отиде до куфарчето, което лежеше на масичката до входната врата, и го отвори. Запрелиства някакви папки, докато говореше тихо. И остана там, на телефона.

Глава 3

Джеси почисти и раздигна съдовете от вечерята и ги постави на долния празен рафт на количката. После извади и сложи отгоре четирите малки чинии и вдигна капаците им, за да разгледа десертите. Знаеше, че много от Видовете не обичат шоколад, затова пренебрегна шоколадовата торта и насочи вниманието си към другите сладкиши. Единият от тях представляваше смес от различни плодове върху пандишпанов кейк, а другите два бяха ябълков и тиквен пай. Тя погледна за миг към Джъстис, опитвайки се да реши кой щеше да му хареса повече. Взе плодовата торта и пая с ябълки, грабна една лъжица и се приближи към мъжа.

Той изглежда я усети зад гърба си, тъй като се обърна и постави длан върху микрофона, за да заглуши гласа си.

— Съжалявам.

— Кой от двата? — Повдигна към него десертите.

Новият вид се усмихна и посочи към плодовата торта. Значи беше предположила правилно. Подаде му лъжицата, но Джъстис нямаше свободна ръка, за да я вземе. С усмивка, Джеси отряза парченце от сладкиша, който си беше избрал, и го повдигна към устните му. В отговор, той й се усмихна и отвори уста.

Обърна внимание на кучешките му зъби, докато внимателно плъзгаше лъжицата върху езика му, като се постара да избегне острите им връхчета. Устните му се затвориха около прибора и младата жена неочаквано усети ревност към късчето сребро в устата му.

Извади го бавно.

Мъжът затвори очи, наслаждавайки се на вкуса. Изражението му показваше чистото удоволствие, което изпитва. Изстена тихичко. Джеси остави другата чиния на масата, далеч от бумагите му, като в ръцете й остана онази с предпочетения от него десерт. Джъстис отвори очи и се загледа в нея, тя продължаваше да се усмихва, пренебрегвайки привличането, което чувстваше към Вида пред нея. Отново отчупи парченце с лъжицата и му предложи още една хапка.

— Нуждаеш се и от двете си ръце — обясни му тихо.

— Благодаря — прошепна той.

Пое залъка също така изкусително, както предишния, като този път задържа погледа си върху лицето й. Синьото на очите му стана по-наситено и тя беше очарована от начина, по който цветът им се променяше в зависимост от емоциите му. Овалната форма на зениците му се сви, а екзотично нашарените му ириси се уголемиха. Внезапно Джъстис отмести поглед, за да потърси нещо. Грабна един лист и зачете.

Джеси почувства загубата на вниманието му и поради някаква странна причина я изпълни разочарование.

В тези кратки моменти беше изпитала удоволствието да бъде единственият му център на внимание.

— Виждам го. Точно пред мен е. Кажи им, че това е прекрасно, но направи така, че да свалят малко цената. Само защото спечелихме делото не означава, че трябва да похарчим всичко заради високи оферти. Не сме толкова глупави. — Джъстис се прокашля. — Кажи им, че ще се обадиш да потърсиш и други предложения. Това би трябвало да ги накара да намалят цената. Предложи им сумата, за която говорихме, и ако не я приемат, обади се на останалите. Ще подновим търга. Трябва да се придържаме към рамките на бюджета.

Докато гласът от телефона му отговаряше, Джеси му подаде още една хапка. Никога досега не беше хранила мъж. Това й носеше наслада. Той й отправи още един благодарен поглед, после й се усмихна.

Тя се чудеше, дали някога някоя жена го е хранила, надяваше се да не е, и много й се искаше да я запомни. Продължи да му подава хапки, докато чинията се опразни. Остави я на подноса и взе две безалкохолни.

Новият вид посочи към масичката до него, благодари й с усмивка и посегна към куфарчето, за да извади нещо. Джеси отвори едната напитка за него и я остави на масата. Отиде и седна на дивана да изяде ябълковия си пай.

— Много съжалявам. — Няколко минути по-късно, след като приключи разговора, Джъстис рухна на дивана, на метър от нея. — Благодаря за тортата. Беше наистина вкусна.

— Разбирам. — Тя се обърна с лице към него.

Телефонът иззвъня отново и усмивката му премина в гримаса.

— Няма да гледам кой ме търси. Срещу десет цента бих разбил това нещо в стената.

— Съжалявам, но не разполагам с дребни. — Джеси потупа с длани по предните си джобове.

— Иска ми се да имаше — засмя се той.

— Телефонът ти денонощно ли звъни?

— Само когато е включен, а това е винаги.

— Трябва да намериш някой, който да ти помага. Сам човек не може да се справи с всичко.

— Не знам кой ще е тоя, дето ще може да направи всичко онова, което аз правя.

— Аз бих обучила дузина и след това ще изчезна за един месец на почивка. Обзалагам се, че си мечтаеш да си някъде далече от клетъчни телефони и други хора.