Пазачът беше изпълнителен и не искаше да предизвиква Джеси. Той прокара ръце по гърдите й, без да спира върху тях и без да ги притиска и опипва. Наведе се и проследи с длани краката й, от глезените до ханша. Използва опакото на ръката си, за да се увери, че тя не носи пистолет в бикините. Изправи се и отстъпи назад. Джеси се обърна и вдигна поглед към лицето му.

— Благодаря. Уведомихме в офиса за вашето пристигане. Оттам ще изпратят джип за вас, госпожице Дюпре.

— Просто Джеси. Благодаря.

Мъжът й се усмихна.

— Аз съм Флейм, а партньорът ми, дето сърдито гледа протестиращите, е Слаш. Благодаря за удоволствието, което ни достави с думите, които каза на онзи човек там. Той обича да ни се подиграва.

— Удоволствието е мое. Когато започне отново да ви дразни, просто скандирайте насреща му „Елвис“, и се обзалагам, че той ще млъкне. — Тя му намигна. — Това е най-добрият начин да се справите с тях. Тази дума напълно ще го вбеси, той ще знае, че е обида, но останалите няма да разберат.

Флейм се изсмя.

— Ще го запомня и ще го предам на другите.

— Смятам, че така е честно да му го върнете. Сигурна съм, че трябва да се примирявате с адски много неща. Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Естествено. — Той сви рамене.

— Защо избра да се казваш Флейм? Разбирам косата ти да беше яркочервена, но тя е светлочервена.

— Обичам да наблюдавам как гори огънят. — Усмихна се. — Често прекарвам нощите като седя вън пред огнището. Миризмата на горящо дърво е приятна, а пламъците са красиви и толкова живи.

— Винаги съм искала да задам този въпрос. Късметлия си, че си имал възможността сам да избереш името си. Аз бях принудена да се примиря с Джесика Марли Дюпре. — Тя поклати глава. — Моите родители ме убеждаваха, че е хубаво. Мисля, че са пушили наркотици, докато са римували двете ми имена. — Флейм се разсмя. — Ето защо настоявам да ми викат само Джеси. Когато чуя някой да ме нарича с пълното име, ми призлява. Звучи, сякаш трябва да пея стари кънтри песни или нещо такова. Така че, името е от значение.

— Удоволствие е човек да те има около себе си. — Засмя се отново мъжът. — Родителите ти са свършили добра работа.

— Благодаря.

— Наистина ли ще работиш при нас?

— Да. Не знам какво точно ще правя. Тази сутрин ме изритаха от екипа и ме изпратиха тук.

Усмивката му помръкна.

— Искаш да кажеш, че са те уволнили? Защо са те отстранили от групата?

— Бях простреляна. Просто драскотина, наистина. Също така убих и трима тъпанари, но те си го заслужаваха. Това е дълга история. Беше добра стрелба. Но моят баща е сенатор Джейкъб Хилс. Като научи и полудя от притеснение. Уволни ме, за да е сигурен, че повече няма да съм в опасност, или да попадам в ситуация, в която може да се наложи да убивам задници. — Усмихна се, за да смекчи думите си. — Предполагам, е решил, че тук ще е по-безопасно. — Тя огледа високите стени и тежковъоръжените офицери, които патрулираха горе. — Забелязвам, че това място е доста сигурно.

Флейм се засмя.

— Къде те простреляха?

Джеси се обърна с гръб към него и повдигна косата си. Раздели я на път, за да покаже обръснатата площ — около пет сантиметра дълга и два и половина широка — покрита с марля.

— Просто една драскотина. Куршумът е отнесъл малко от кожата на главата, но… — Пусна косата си и се обърна отново към мъжа. — Не забравяй винаги да носиш бронежилетка по време на дежурство. — Погледна към неговата. — Моята пое два куршума от снайпер в гърба. — Тя посочи към жилетката му. — Вършат работа. Всичко, което имам е няколко натъртвания.

— Невероятно! Имаш ли приятели тук? Покрай дейността ти в спец групата, трябва да си завързала някои познанства.

— Не. Срещала съм се с няколко души, но с никой от тях не съм прекарала много време. — Освен Джъстис. Но не го спомена на глас.

— Защо не ми се обадиш, когато се настаниш? Имаме си бар. Ще се радвам да те черпя една бира и да те запозная с всички. Мисля, че ще спечелиш куп приятели. Много си забавна.

— Става. Хубаво е човек да има повече приятели.

— Имаме телефонен указател. Номерът ми е вътре. Търси Флейм, нямам фамилно име. Все още не ми се е налагало да избирам такова.

Джип, управляван от жена от Новите видове, приближи към портата. Тя беше едра, явно експериментален прототип, а не подарък. Джеси нямаше много опит с подобни жени, освен с една, когато бе прекарала известно време в Резервата. Тя много харесваше Брийз.

— Това е твоят шофьор. Вярвам, че ще живееш и работиш тук с радост, Джеси. За мен беше истинско удоволствие да се запознаем. Надявам се скоро да те черпя една бира. Обади ми се. — Флейм й помаха с ръка за довиждане.

— За мен също беше удоволствие да се запознаем. Ще се обадя да пийнем по бира. — И тя му помаха с ръка, взе си сака и тръгна към джипа.

Едрата жена се намръщи.

— Хей, човек, трябва да дойдеш с мен.

— Здравей! Аз съм Джеси. Ти ли си моят шофьор?

— Да. — Тя нямаше щастлив вид. — Аз съм Миднайт. Заповядай, качи се.

Джеси хвърли чантата си на задната седалка и се настани на предната, до водача. Не откри предпазен колан. На територията на Новите видове, те не бяха задължителни. Също така тук нямаше натоварен трафик или проблеми с превишената скорост. По тротоарите Джеси забеляза паркирани предимно голф колички. Жената направи обратен завой и погледна към пасажерката си, очевидно не бе щастлива, че е назначена да я вози навсякъде.

— Не харесваш хората като цяло или специално мен? — Джеси запази усмивката си.

— Нямам намерение да бъда груба. — Миднайт погледна своята спътничка по-меко. — Не съм свикнала да се занимавам с вашия вид, а и преживяванията ми с човеците не са били приятни.

— Разбирам. Е, аз по принцип съм си умница, обаче винаги съм мила към хората, освен ако те са се отнесли още от първия миг зле към мен. Не мисля, че се държиш грубо. Просто ми се иска да ми дадеш шанс, преди да решиш, че не ме харесваш. Нямам никакви предубеждения към теб.

— Ясно.

През целия си живот, Джеси трябваше да се учи как да разчупва леда. Като дъщеря на публична личност се налагаше да се справя с много непознати хора в различни ситуации. Можеше да бъде по-открита и пряма с Новите видове, отколкото с човеците и това й харесваше. С тях не можеха да се играят игрички, нито лесно да се излъжат. Те бяха много откровени.

— Значи, ти си тази, която ще ми каже къде и какво да правя, къде ще спя и кога да започна? Нищо не ми е ясно, освен че имам работа и ще живея тук.

Миднайт погледна със сините си очи към Джеси.

— Аз трябва да те взема и да те откарам до една от къщичките. Казаха ми да ти покажа дома ти, да те изчакам, докато се приготвиш и след това да те отведа до медицинския център. Нищо друго не знам.

Тези хора трябва да си подобрят програмата за информация на работните места, реши Джеси.

— Достатъчно честно. Ще трябва да живея с някой, или ще си имам моя собствена стая?

— Ще получиш твоя собствена къщичка. Ние не споделяме жизнено пространство, освен ако не живеем в женското общежитие, но там си имаме наши собствени апартаменти. Съвместно използваме единствено общите помещения. Така е само за Новите видове. За гостуващите човеци са определени вили. Те представляват къщи, разположени в обезопасени места, изцяло изолирани от населената част на Хоумленд.

Джеси се умълча, за да може да асимилира тази информация. Изолирани зони, откъснати от общото население, й прозвуча доста мрачно. Миднайт не беше приказлива и тишината, установила се между тях, изглежда изобщо не я притесняваше. Джеси огледа през прозореца заобикалящата я среда.

Доста от сградите нямаха наименования, но имаха изписани букви, по които ги идентифицираха. Осъзна, че изобщо никъде нямаше номера, но пренебрегна този факт. Зданията останаха зад тях и те продължиха през голям парк. Имаше много дървета и езеро, явно изкуствено.

— Много е красиво.

Миднайт погледна към водата.

— В Резервата ми харесва повече. Там има много по-голямо езеро от това. Преди един месец бях там за четири седмици и искам да се върна отново.

— Какво ще правиш там? Нещо по-различно от това да разкарваш насам-натам новите служители? — Джеси искаше да се пошегува.

— Слейд — той ръководи Резервата — поиска помощ от нас жените, по време на строителството. Охраната трябваше да се подсили, затова двадесет от нас отидоха. След като всичко свърши, ни върнаха обратно. Но ни липсва. Тук е хубаво, но в Резервата е още по-добре. Сега пробваме да ходим на смени, така че ще отида за един месец, но след това приключваме. Тази система работи добре, така ние жените сме разпределени поравно в двете територии.

— Толкова ли е важно да сте разделени поравно?

Миднайт се поколеба.

— Ние сме много по-малко от мъжете, затова ни пазят. Ако се случи нещо лошо в едно от двете места, искат да са сигурни, че няма да бъдем убити всички. — Тя замълча. — През цялото време получаваме заплахи от вашия вид — преследват ни като животни, искат да ни взривят. Това кара мъжете ни да се притесняват за нас и затова ни разпределят поравно.